СРЕЩИ

Калина Костова разговаря с Яна Маринова

28 ноември 2023

 

 

Насилникът обича по необикновен начин – кара те да се чувстваш най-обичаната

 

Яна Маринова - красивото и талантливо лице на българското кино, е родена на 17 август 1978 г. в София. Завършила е спортното училище “Славия”, 10 години е тренирала лека атлетика. Има диплома от УНСС. През 2004 г. дебютира на тв екрана в сериала “Хотел “България”, след което има множество участия в сериали и филми като: “Стъклен дом”, “Фамилията”, “Връзки”, “Привличане”, “Диви и щастливи”, “Като за последно”, “С река на сърцето” и други.

 

- Г-жо Маринова, “Игра на доверие” е филм по ваша идея, има моменти от вашия личен живот, както и от този на майка ви. Колко е трудно да пресъздадеш болката от миналото и дори да я заснемеш?

- Смея да твърдя, че не ми е изглеждало трудно. Когато става въпрос за филм на сериозна тематика, по-сложна е частта с финансирането, особено когато не се осъществява с подкрепата на държавата, както е в случая. Радвам се обаче, че Националният филмов център (НФЦ) по закон подпомага дистрибуцията и рекламата на българските филми. Но самият филм “Игра на доверие” е независим като финансиране. Той не е направен с парите на данъкоплатците.

Ето това решение беше трудно за вземане. Влагаш пари и знаеш, че голяма част от тях няма да се възвърнат. Но сюжетът на филма е история, която искаш и трябва да бъде разказана, защото стои усещането, че ако на теб са ти помогнали, ти трябва да предадеш нататък тази добрина. Не само, ако са ти помогнали, но и ако си успял да се спасиш в ситуация, която рискува живота ти. Ти имаш задължението да разкажеш как си се справил с нея. Защото това дава надежда на хората, които си мислят, че не биха могли да се справят. А много често тези хора са тийнейджъри. Това беше наистина трудното – техническата част, заснемането на филма и изобщо всичко, което се случва във финансовата част.

 

- В “Игра на доверие” работите главно с екипа, който участва в създаването на българското предложение за “Оскар” “В сърцето на машината”.

- Не само с хора от “В сърцето на машината”, но и от “Диви и щастливи” и “Привличане”. Режисьор е Мартин Макариев, а сценарист отново е Борислав Захариев. В случая аз съм продуцент на филма за “Продуцентска къща Спирит”. Но да, това е същият екип хора, които са се доказали в правенето на кино и в разказването на истории. Зад камерата отново е Андрей Андреев, който вълнува с кинематографията си в “Диви и щастливи” и “В сърцето на машината”.

 

- Вие сте продуцент на филма, но и влизате в една от главните роли - тази на Даниела, майката на Елена (Луиза Григорова Макариев).

- Да, филмът разказва за една млада жена, която изпада в ситуация на домашно насилие и спомените от миналото и взаимотношенията ѝ с майка ѝ като дете ѝ дават възможност да преосмисли изборите си сега и да усети до каква степен може да има доверие на човека до себе си.

Това е героинята на Луиза Григорова Макариев - Елена, която във филма си партнира с Владимир Зомбори. И ако говорим за главна роля, това е нейната. Аз играя ролята на майката, която за мен е и главна роля в живота ми.

София Ласкин изигра мен като малка. (Това е дъщерята на Александра Сърчаджиева и Иван Ласкин - б.а.) Много е важно тук да дадем точна представа на читателите, които се надявам да бъдат зрители, че историята, която се базира на истински случаи в живота между мен и майка ми в миналото, е паралелно пресъздадена, разделена е на две части. 

Яна Маринова и София Ласкин, която играе актрисата като малка. Снимка: Архив

Единият период е по времето на социализма, а другият е в наши дни. В днешно време историята не разказва моя личен живот, а е събирателен образ на жената, жертва на домашно насилие. Смея да твърдя, че в този събирателен образ всеки може да разпознае различна жена. Защото става дума за типичното манипулативно, изтънчено, психологическо държание на мъжа. Във филма можем да разпознаем и грубата сила във взаимотношенията мъж - жена. Също така спекулацията и насилието чрез власт и чрез позиция не само на работното място. Разбира се, всичко това се прехвърля във взаимоотношенията родител - дете. И когато ти си жертва на насилие, много често детето е това, което също става жертва на насилие, без дори насилникът да го осъзнава или иска. Целта ни не беше просто да разкажем какво ми се е случило и каква съм станала аз. По-интересна е тази игра на доверие, която ми помогна да се спася навреме от ситуация на домашно насилие.

Бях едва на 17, но успях да избягам. Успях да взема и хладнокръвното решение да го направя. Нещо, което много жени, жертви на насилие, не успяват заради страх или защото са прекалено зависими. Дали защото обичат по начин, който е унищожителен дори за самите тях, или по-скоро е вманиачаване във връзка, в която взаимоотношенията са господар - слуга, но няма любов. Зависими са откъм финанси или пък от грешките на родителите си, заради това, че попадат в среда на пълно неразбиране от хората, с които споделят, че нещо страшно се е случило с тях. Много са причините и смятам, че с този филм ги засегнахме. Но най-важното е, че предадохме един истински случай, в който, благодарение на тази игра на доверие аз лично се научих как да се спася. И просто даваме една от многото истински истории, в която казваш: “Ами при мен се случи така, успях да се спася, а при теб как се случи, ще можеш ли да се спасиш?”. Тези въпроси се задават във филма.

 

- Промени ли се нещо за вас след снимките на филма?

- Докато заснемахме историята, докато заснемахме сцените със самата мен, това страшно много преобърна живота ми и ме вдъхнови. Самата аз преминах през няколко тежки периода в живота си по време на снимките, на монтажа на филма, докато се стигне до разпространението му в кината.

Историята във филма ми даде сила да си спомня, че няма от какво да ме е страх и че просто това е една игра. И щом има слънце, имаш вода и храна, имаш любовта на близките си хора, всичко останало е едно умение да разпределиш знанието и силите си така, че да извоюваш своето право на щастие, на любов, на всичко това - да ти е хубаво.

Без да се страхуваш, че ще обидиш някого, защото не живееш неговия живот. Защото това е единственият начин да имаш здрава връзка, независимо дали става въпрос за връзка дете - родител, приятелство, взаимоотношения между колегите, или любов между мъж и жена.

 

- Прави ли се достатъчно срещу насилието?

- В много интервюта съм опитвала да споделя тази история и винаги съм получавала двупосочни мнения – едни те подкрепят с: “Браво, момиче, справила си се!”, а други те обвиняват. Разбрах, че до голяма степен всичко зависи от това дали хората са готови да говорят на подобна тема и проблеми. И ако жертвите предпочитат да защитават насилника и да мълчат, какво трябва да се промени, за да се чувстват те защитени и сигурни? Много зависи до каква степен хората искат да живеят с мисленето “Абе ти си трай сега, защото ще започнат да говорят за теб. Абе по-добре да си замълчиш, по-добре да не си го причиняваш”. Не мога да съдя или да определям колко се прави по темата и как. Единственото, което мога да направя, е да кажа на себе си като малка: “Не се притеснявай. Помниш ли тази игра, в която мама Дани те учеше?”. Тя е точно затова - да се научиш, че може да си щастлив само ако имаш пълно доверие на човека до себе си и да разбереш, че единственият начин да си щастлив е да бъдеш свободен. И оттук нататък от всеки от нас зависи дали, когато се обърнеш към човека до себе си, ще усетиш, че можеш да му се довериш. Без значение за какъв тип отношения става въпрос, ако почувстваш обратното, то значи това не са твоите хора, бягай.

След години осъзнах, че нещата, за които съм изяла шамарите, са много логични. Колко хора биха нашамарили дъщеря си в днешно време, ако видят, че тя тръгва по грешния път? Когато децата стават толкова агресивни, че посягат на учители, на по-слабите в класа, и единственото, от което се интересуват, е да работят някаква работа, за да изкарват пари, за да си позволяват скъпи и лъскави неща. Тази тема също се засяга във филма - колко лесно младите хора продават външността, ума и бъдещето си, за да получат нещо модерно в момента. И после изведнъж се събуждат на 40 г. и се оказва, че не са успели да хванат живота, не са направили онова, за което винаги са мечтали.

     

Ако можех да напиша писмо до себе си като малка, всичко, което бих написала, е този филм. И това беше целта – ако някой се чувства като мен, както се чувствах аз тогава, да го види и да се научи. Как съм запомнила от миналото това, което ще ме направи силна и смела, и усмихната, защото желанието да си лошо момче или лошо момиче е много силно. Ти просто се бунтуваш, нормално е, налагат ти се някакви правила, порядки. И това също често води дотам да бъдеш насилник или жертва на насилие. Защото, когато си насилник, първо си интересен за една много типична среда, в която животинската сила е демонстративна, тя е синоним на победа.

Или когато си жертва и дори си клоунът на компанията, после всички си тръгват, а ти се прибираш сам и усещаш колко си нещастен. Това е нещо, което много от тийнейджърите изпитват. И аз съм го изпитвала. Затова направихме този филм. Ако можех да върна времето назад и да си кажа: “Споко! Не е нужно да си най-интересната във веселата компания. По-важното е да си най-интересната за тези, на които имаш доверие”.

 

- За какво ви нападат, когато говорите за домашното насилие?

- За това, че говоря. Ние не назидаваме във филма. Той е толкова мотивационен, толкова е красив и секси. Защото много спекулираме и с темата за това какви глупости правиш, когато си мислиш, че обичаш и те обичат. А всъщност просто изпитваш някакво вманиачаване да не изпуснеш някого, който откровено не е за теб, разрушава те и те унищожава. И ти го наричаш любов. Не, не е любов, това е просто много висок адреналин, който те кара да изпитваш въодушлевение, защото си в опасност.

 

- Казахте, че филмът е много секси. Какво имате предвид?

- Казвам, че филмът е много секси, защото определено има смели кадри. Много често мъжът, който е насилник, обича по много необикновен начин. Кара те да се чувстваш като най-обичаната жена на света. И това е нещо, което подлъгва страшно много жени да си мислят, че обичат и са обичани. Това се случва както при тийнейджъри, така и при зрели жени. И ти не можеш да разбереш, че любовта и щастието са чувства, които обичат тишината. Върху тях много трудно ще направиш интересен филм, защото те по-скоро са скучни. Затова и не исках да разказвам историята си от настоящето, защото тя е скучна. Какво да кажа – ами много ми е хубаво, върви ми в кариерата, върви ми в личния живот. И какво? То няма филм. Исках да разкажа страшното, което се е случило, при това с вдъхновяващите моменти, в които се чувстваш като героиня от филм. 

 

- Какво се крие зад самата игра на доверие?

- Имах прадядо в Рила планина, понякога ходихме през летата с майка ми. Заедно с другите деца постоянно се катерехме по скалите, бяхме като диви кози. Излизаш сутринта с една филия, по някое време се връщаш за втора с един домат, и виждаш, че вече е 23 ч, стъмнило се и тогава се прибираш. Било е наистина опасно, когато сме били сами и сме се катерили къде ли не. Майка ми ме качваше на една скала. Много обичахме да се разхождаме в планината, даваше ми един шал и ми казваше: “Завържи си очите”. Обръщаше ме с гръб към пропастта и допълваше: “Направи стъпка назад. Страх ли те е?”. И през годините, разказвайки тази история, разбрах хората с какъв ужас реагират на нея. Сякаш не са ходили в планината и не знаят как планината е толкова сурова и жестока, ако реши да вземе човешки жертви.

Спомням си пълното доверие, което изпитвах към нея. Нито за секунда не можех да разбера, че в живота ми се случва нещо важно. И после, когато ми казваше: “Махни шала от очите си”, аз се обръщах и виждах красотата на планината, на Рила, виках “Айларипи”, а звукът се връщаше обратно. Чувстваш се изпълнен с енергия, вятъра в косите ти. Тогава играта на доверие не ми се струваше кой знае какво. Години по-късно разбрах, че майка ми е била в отчайваща ситуация и не е искала да бъде жертва, не е искала да се оплаква, да ме товари с проблемите си. Но е искала да ме научи, че хората, на които нямаш доверие, се усещат, че няма да те подкрепят в труден момент. Колкото и да те въодушевява той, ако делите едни пари и ти си на ръба на скалата, ще те бутне ли? Научих се да разбирам кога хората около мен не стават. Разбира се, пак правиш грешки и попадаш в ситуации, в които си предаден, но много по-бързо се възстановяваш, ставаш и продължаваш напред. Когато съм била в тази страшна ситуация, съм била като повечето жени в България. Да, не можеш да избираш от това, което ти се е случило в миналото, но можеш да избереш какво от него да запомниш.

 

- Имате много проекти зад гърба си – участия във филми, сериали, театрални постановки. Кога ви е било наистина трудно?

- Определено в “Игра на доверие”. Промених се като човек по време на този филм. Осъзнах, че не мога да продължа напред, ако не го заснема. Няма да се чувствам щастлива, защото искам да оставя нещо след себе си. По същия начин реагирам и към постановките, в които участвам. Избирам неща, които са точно това, което аз харесвам. И работя с екипи, режисьори и актьори, които аз харесвам. Продължаваме в театър “Сити Марк Арт Център” да играем “Любовни писма”. Заповядайте на 14 февруари. Всеки месец пътуваме из страната. Също така в театър “Възраждане” играя “Куци ангели” на българския автор Владо Трифонов, може да го гледате на 21 март. Сега направихме и нова постановка “Спусък”, отново с режисьор Георги Михалков. В нея участват Димитър Живков, по-известен от неговия спектакъл “Живак”, Теодор Папазов, Ива Караманчева и аз. “Спусък” също ще се играе в “Сити Марк Арт Център”, премиерната дата е 15 март.

Просто изработвам проекти, филми и театър, чрез които да споделя моята рецепта за щастие. И независимо че избирам сериозна тематика, и представленията, и филмите винаги имат много категорично чувство за хумор. 

В “Игра на доверие” актрисата се превъплъщава в майка си. Снимка: Архив

Всичко, което в момента ми се случва, е наистина най-трудното, което съм правила досега. Защото трябваше да взема решение до каква степен да се съобразявам с това да изкарвам пари от много различни проекти или да не правя компромис с работата си. Много хора просто остават затворници на страха от безпаричие. Така или иначе работя още 10 неща, с които правя компромис и не са ми най-любимите на света, но все пак ги умея, добра съм в това, което правя. Взимам си заплатата от тях. В останалото време, когато играя в киното и театъра, не искам да правя компромис и няма да го правя. Дори да не съм актриса повече.

 

- Колко време продължиха снимките на филма?

- Снимките на филма продължиха 18 дни. Но подготовката и правенето, финансирането, всичко обхвана период от две години. И продължава и сега в момента. Изисква денонощна работа на много хора, за да видиш един филм на екран.

 

- На какво ниво е българското кино? Има разнопосочни мнения по темата.

- Нивото на киното е свързано с нивото на обществото. Търсенето определя предлагането. В изкуството не би трябвало да е така. Кой определя кое е изкуство и кое не, когато държавата дава финансите? Няма как да направим невероятен филм, ако сме на това ниво. Вярвам, че се случват добри филми, които наистина си струват. Обаче можеш ли да сравниш нещо с “Време разделно” – не можеш. Само че за “Време разделно” е използван целият апарат на държавата.

По кинопроекти често се работи по две години. Представяте ли си две години цели екипи да работят и никой да не получава заплата? Когато правиш нещо без пари, нивото му е такова. Понякога нещата се случват с доза късмет. Но той не определя знанието и моженето на кинаджията. Подредили са се звездите, но това не продължава дълго. Другото си е здраво бачкане.

 

- Продуцент или актриса?

- Ако цената да не правя компромиси е да работя още 10 професии, ще го правя. Или трябва да има война и да е много страшно, че да се роди хубав филм, който да събуди общественото съзнание, или трябва изведнъж да станем страшна икономическа сила, за да не треперят хората как ще бъде заснет един филм, а творческото мислене да се развихри. Случва се нещо, което изисква някакво съзнание за естетика, красота, добро и зло, за божествено, за плагиатство, за ниско ниво, за плоско съдържание. Ето защо съм много щастлива, че “Игра на доверие” се случи. Този филм се ражда в момент, в който обществото явно има нужда да говори по тази тема.

 

https://www.24chasa.bg/mneniya/article/13679052

Яна Маринова и Луиза Григорова зад кадър на “Игра на доверие” Снимка: Архив