Деян Енев.Трудов стаж
Тия дни, между Коледа и Нова година, докато си търсех трудовата книжка на тавана, се натъкнах на една пластмасова състезателна кола и на една парцалена кукла. Нямам идея как и двете бяха оцелели досега през всичките страшни и безжалостни перипетии през годините, които съпътстват живота на малките ненужни вещи. Наистина, колата беше без гуми, а куклата без коса, но какво от това? Те още съществуваха, там, сред старите книги, старите рентгенови снимки и купищата квитанции. После се сетих за тяхната история отпреди повече от двайсет и пет години.
Пак беше във времето между Коледа и Нова година. Въздухът миришеше на сняг, без да има сняг. Стигнах до „Дружба“ и паркирах старата си джета зад дългия блок, в който беше редакцията на списанието. Минах през издателя, който, освен издател на списанието, беше и собственик на оръжеен магазин и го ползваше за офис. Здрависах се с него и му пожелах честита Коледа. Взех петте връзки със списанието и тръгнах да ги разнеса по сергиите в подлезите наоколо. Накрая седнах под навеса до будката на Розалина, която продаваше банички и айрян, взех си една баничка и бутилка айрян и издърпах от последната връзка един брой, за да го прегледам как е станал.
Още с първите страници разбрах, че нещо не е както трябва. Нямаше и помен от букета от стари новогодишни честитки, които дълго бяхме подбирали с колегата Коста от старите вестници. Нямаше го и новогодишния ми разказ. Наместо това имаше дълъг полупорнографски комикс с нещо средно между Дядо Мраз и Рамбо в компанията на две Снежанки, облечени в червени сутиени.
Розалина чистеше с шпакла голямата черна тава. Пожелах ѝ хубаво изкарване на новогодишната вечер и се отправих пак към оръжейния магазин. Добре че издателят Румен още беше вътре. Прясно накъдрената му на стружки дълга коса се пързаляше по астраганената яка на оранжевото му кожено яке. Якето беше късо и отстрани се виждаше дръжката на пистолета, който носеше в кобур на колана си. И друг път бях виждал, че носи пистолет, но не се бях замислял върху това. Отдавах го на факта, че е собственик на оръжеен магазин.
Румен прелистваше някакви книжа. Изкашлях се.
– Ще може ли заплатата? – казах.
Румен вдигна очи.
– Ние с теб се разделяме – каза.
– Добре – казах. – Заплатата досега.
– За да има заплата, трябва да има приходи. Списанието не се продава.
– Триста лева – казах. – За толкова бяхме говорили.
Румен ме изгледа, бръкна в джоба си, извади една пачка пари, стегнати с ластик и отброи трийсет лева.
– Толкоз.
Взех парите, станах и излязох навън. Бях намислил, като взема заплатата, да закарам джетата на ремонт. Сега се помолих просто да запали. Старата ми джета запали. Целунах кормилото ѝ и потеглих. Преди да се прибера вкъщи, спрях на пазарчето в „Иван Вазов“. Купих една пластмасова състезателна кола на сина ми и една парцалена кукла на дъщеря ми. С остатъка си купих цигари.
Горе на тавана беше студено. Накрая, слава Богу, открих трудовата книжка. За миг си помислих дали да не взема и колата и парцалената кукла. Но бързо се отказах. Тях никой нямаше да ми ги признае за трудов стаж.
https://kultura.bg/web/%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B2-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B6/