Малин Кръстев: Оставил съм този живот и тази професия да ми се случат.
Малин Кръстев: Оставил съм този живот и тази професия да ми се случат. А не да ги режисирам
27 март – Международен ден на театъра
"Че след нас нищо няма да остане - няма. Сигурно няколко кадри от някой филм, някоя друга статия, ако някой има сили да я прочете - толкова. Но важно е поколението след нас - как се грижим и как го възпитаваме", смята актьорът
Валерия Калчева разговаря с Малин Кръстев
"Никога не съм доволен от себе си. Аз съм невероятен максималист в това отношение. Много рядко мога да харесам нещо. По-скоро обикновено харесвам продукт, в който участвам, но не и самия себе си. Но не ми остава време да седна да си правя кардинални самооценки.
Да, понякога човек се замисля, но то е или за конкретен образ защо не върви, или се опитваш в детайли да вникнеш в персонажа, който трябва да изградиш.
По-скоро, честно, през годините не съм имал ситуация, в която животът да ме докара до там, така да ме стресне, че аз да си кажа: "Чакай, бе, идиот, какво правиш? Някъде грешиш, нещо трябва да промениш!"
...
- Преди 4 години ми казахте, че ставате на 48, но се чувствате на 16... Сега как се чувствате? Удържате ли положението?
- Явно не искам да пораствам, защото и на 52 години пак се чувствам на 16. Нищо не се е променило откъм усещането ми за живеене, желанието за работа... Така или иначе, не може човек да избяга от онова, което е, и годините, които го преследват. Но не знам, дано да си остана винаги едно малко дете.
Непораснало дете...
"В четвърти клас ме откри Михаил Ганев, братът на Домна Ганева, един прекрасен актьор от Централния куклен театър, който скоро имаше рожден ден. В класната стая влезе един огромен човек и попита: "Кой иска да се занимава с театър?" Веднага вдигнах ръка, за да избягам от едно контролно по български език. Но после той видя в мен нещо и започнахме да работим. На много ранна възраст усетих, че трябва да стана актьор и си казах: "Да, това е. Не искам друго."
После един прекрасен актьор, който вече не е между живите, Явор Перфанов, създаде театрална студия. От него за пръв път чух за Лий Страсбърг, за Йежи Гротовски, за неща, които дори по-късно в Академията беше трудно да се намерят. След това е срещата ми с Елена Баева, моята професорка и Атанас Атанасов, който за пръв път дойде като асистент в нашия клас след като го поканихме..."
- В какво се изразява това непорастване?
- Работата ни е такава, че много бързо помъдряваме и остаряваме покрай театъра. Срещата с големи автори, с големи личности, по някакъв начин те държат в особена кондиция. Много е странно, да, ти физически старееш, визуално старееш, но при подобен сблъсък на вселени, сблъсък на биохимии, няма начин да не ти се отрази... Актьорите, които сме по-често действащи в театъра и в киното, живеем в някакъв паралелен свят, който ни съхранява нас самите. Дава ни някаква особена енергия и може би оттам идва всичко.
- През последните години какво ново натрупахте, какво ново се случи за Вас в Малък градски театър "Зад Канала"?
- Попаднах в един прекрасен театър, не че Младежкият театър беше лош. Но тук срещата ми с Бина Харалампиева, с режисьорите, които дойдоха, работата ми с Теди Москов и... да не ги изброявам всичките, но най-вече с прекрасните колеги в театъра ми се случиха доста любопитни и стойностни неща. И като ангажименти и като провокация от страна на режисьори...
- Разкажете за ролите, които изиграхте там?
- Влязох с ролята на Дани Милър в "Зимата на нашето недоволство". След това веднага започнах работа с Теди Москов в "Аз обичам, ти обичаш, тя обича" по филма на Еторе Скола "Обичахме се толкова много".
Направихме "Кой се бои от Вирджиния Улф" със Стоян Радев и прекрасната Ирини (Жамбонас) до "Една испанска пиеса" на Бина Харалампиева - миналата година взехме доста награди.
За тези 4 години имам няколко номинации, два "Аскер"-а донесох на театъра с ролите си на Дани Милър в "Зимата на нашето недоволство" и с ролята на Мариано в "Една испанска пиеса".
Провокациите са на ниво. В момента репетираме "Червено и черно" на Стендал. (Разговорът е преди премиерата).
- Разкажете за "Червено и черно"?
- Това е една доста плътна компилация под перото на Юрий Дачев. С Бина от години мислят този проект. На нея й е мечта от много много години да реализира този текст на сцена. Имаме едно младо момче в театъра, Богдан Бухалов, дебютът му беше в "Лято и дим" на Тенеси Уилямс, и сега тук играе Жулиен Сорел. Емблематична роля на Жерар Филип и надяваме се нашият да е по-добър...(усмихва се)
- Вие какво играете в "Червено и черно"?
- Маркиз дьо Мол. Това е маркизът, който Жулиен Сорел наема за свой секретар, когато отива в Париж. Там неговата дъщеря се влюбва в Жулиен.
Мисля, че и съставът е много любопитен. Участва прекрасният Леонид Йовчев, който вече също е щатен актьор на Малък градски театър "Зад канала", а в ролята на голямата любов на Жулиен Сорел зрителите ще могат да видят Диана Димитрова.
Много пищен спектакъл. Свила Величкова е сценограф. Сега са най-тежките репетиции, в които се наслагват звук, осветление, синхронизация с целия прекрасен декор на Свила и костюмите. Зрителите ще
могат да видят една наистина прекрасна феерия от цветове и дрехи.
- Кога по принцип разбирате, че ролята Ви, че целият спектакъл се е получил?
- Когато влезе зрителят. Даже има постановки, които се случват след 10-то представление. Самият Леон Даниел обичаше след премиерата да гледа 12-то представление.
Много странно беше това - за да има време при срещата с публиката актьорите да могат да овладеят добре самия спектакъл като темпоритъм, звук, осветление да се напаснат...
Има постановки, които от раз стават. Примерно стилът на работа на Теди Москов, който винаги дава възможност всяко едно представление да е уникално, да надгражда и да "полита във въздуха". Така че за всяко представление е много различно, но винаги публиката е най-големият критерий дали е станало.
А и актьорите обикновено сме в една шизофренна среда, в която след спектакъл си мислиш, че си играл много хубаво днес, а се оказва, че не е така. А друг път, докато си на сцената си казваш: "Господи, това никога няма да свърши!"
А гледаш навън хората плачат: "Какво направихте тая вечер?! Бяхте гениални!"
- Определено "бисер" в короната на театъра е "Кой се бои от Вирджиния Улф"?..
- Поддържаме го, има го всеки месец. Доста трудоемко представление, и за мен, и за Ирини, както и за прекрасните Владко Зомбори и Катя Старейшинска. Може би сега, понатрупаната програма като свърши, ще го има по два пъти на месец.
Малък градски театър "Зад канала" държи ниво, пък и салончето ни не е от най-големите и този малък бутиков театър винаги е пълен. Не сме имали катастрофални представления, които да играем за 20 или 30 души. Дори в момента, в тоя стрес, в който живеят хората, салоните са натъпкани догоре.
- Оприличавате театъра на "малък "Реал Мадрид" ...
- Да, да... Бина във времето успя да събере много особена палитра актьори и продължава специално да си подбира актьорите за този театър и да ги сработва. Както се казва във футбола -
резервната ни скамейка също е от топ играчи. (смее се)
Аз се радвам, че съм в този колектив. Човек само да отвори сайта на театъра и да види кои актьори играят, наистина е богатство... Срещата с тези хора първо те прави по-отговорен, да ставаш все по-добър актьор, а другото е удоволствието да си партнираш с тях, спокойствието на сцената, че можеш да правиш от всеки един текст "джаз", както е в "Една испанска пиеса", например...
- Снимате в сериала "С река на сърцето"...
- За мен беше удоволствие да бъда поканен от Марто Макариев и Жоро Тенев. И там кастът също е много добър.
Отдавна не бях виждал Видин толкова прекрасен и чист. Млади хора по улиците, заведенията работят, магазините работят. Един жив град. Защото имам спомен от преди десетина години, когато снимах един италиански филм, няколко пъти съм бил в този район за снимки на филми, беше страшна мизерия и сега ми е много приятно, че градът е различен. Чистичък, подреден и хората се отнасят с много любов към нас, към целия сериал.
Очакваме втори сезон. Сега завършваме последните ключови серии и снимаме. Трябва да видим как да заключим определени персонажи. В смисъл да затворим линиите им за да може да има още по-голямо любопитство във втори сезон и нещата да тръгнат доста по-хард, да речем - тази красива българска дума "хард"...
- Кога разбрахте, че сте успешен актьор. Кога го усетихте за пръв път?
- Аз не знам какъв актьор съм и никога не си давам оценка. Оценката я оставям на зрителите, на театроведите. А и има години, в които са ти се случили емблематични роли, след това имаш един сезон "дупка", или пък са те разпределили в някоя глупост...
Така че важно е да имаш актьорска хигиена, и както винаги казвам: "Тази професия не се работи. Тя се живее." Номерът е умно да остарееш с нея. Сега влизам в една възраст, в която започвам да играя маркизи, бащи, утре - дядовци. Така че аз трябва да подготвя тялото си, целия инструментариум за следващото предизвикателство...
На Апостол Карамитев един ден преди да почине, бай Петко Атанасов му казва:"Айде, направи следващата десета роля пък тогава ще си говорим, мойто момче!" Защото Апостол все е чакал някой да му каже, че е талантлив, че става за определена роля. И има една пауза в интервюто, което сме пускали на студентите, в която се чува как Карамитев плаче и казва:"На следващата десета роля бай Петко Атанасов вече го няма. Но аз чувам все още чувам гласа му, който ми казва:
"Айде, направи следващата десета роля, пък един ден, може би, кой знае..."
Наистина един ден някой ще каже може би, кой знае: "Да бе, имало е там един кльощав артист, играеше тук по софийските театри. Може би беше добър."
Забранявал съм и на студентите ми да се оценяват. Влезе ли в оценъчен режим актьорът, това значи, че се самонаблюдава. Оставил съм този живот и тази професия да ми се случат. А не да ги режисирам. Достатъчно се режисирам, така че нямам право на оценка. Имам право да търся предизвикателства, да развивам себе си, но не и да се оценявам.
Да, имам страшно много награди - 4 "Аскер"-а, 3 "Икар"-а, актьор на Европа за 2006 година с "Лазарица". Какви ли не други награди и така нататък и така нататък.
В момента чакам премиерата на "Добрият шофьор" с режисьор Томислав Христов. Това е финландско-българска копродукция. Филм, изцяло финансиран от Финландия, на който януари или февруари трябва да е премиерата в Хелзинки, а след това март месец трябва да тръгне по фестивалите.
Играя главната роля. Добрият шофьор. Един много любопитен проект. В Хелзинки снимахме с прекрасната актриса Алма Пьоюсти. Въпросната актриса, която играе главната роля във филма "Туве" за Туве Янсон. Във финландския филм пък играе моята съпруга.
Във филма съм в компанията и на моя най-добър приятел Герасим Георгиев - Геро. И мисля, че с ролите, които правим с Геро, ще учудим доста хората, защото те ни познават като някакви евтини комици. Както винаги съм казвал, Геро е страховит актьор. Просто някой трябва да му даде шанс. Така че в този филм очаквайте изненади и от Геро като роля и персонаж.
- И все пак, когато човек остане насаме със себе си, му минават някакви мисли през главата на самооценка. Ако може там да ни допуснете - какво правите в такива самотни мигове?
- Самотни мигове... Тя професията ни по принцип е изпълнена с много самота, защото след 12 часа работа и по цял ден вербално общуване, имаш нужда да спреш да говориш и да ти е тихо.
Обичам да си слушам музика и да пиша. Все още имам да си довършвам текстове.
- Какво пишете в момента?
- Опитвам се да довърша една моя пиеса, нарича се "Кататония".
- Та, какво Ви минава през главата в такива часове? Мислите ли нещо от сорта: "Какво стана, ей, аз какво направих? Докъде я докарах? Доволен ли съм от себе си?"
- Никога не съм доволен от себе си. Аз съм невероятен максималист в това отношение. Много рядко мога да харесам нещо. По-скоро обикновено харесвам продукт, в който участвам, но не и самия себе си. Но не ми остава време да седна чак такива кардинални самооценки да си правя.
Да, понякога човек се замисля, но то е или за конкретен образ защо не върви, или се опитваш в детайли да вникнеш в персонажа, който трябва да изградиш.
По-скоро, честно, през годините не съм имал ситуация, в която животът да ме докара до там, така да ме стресне, че аз да си кажа:
"Чакай, бе, идиот, какво правиш? Някъде грешиш, нещо трябва да промениш!"
- А обратното - мислили ли сте си тайничко: "Леле, колко добре ми се получи!"
- Никога. Винаги знам, че може и повече, може и още. И това е важното. Може би съм някаква проекция на онези хора, които са инвестирали в мен във времето. По-скоро така се усещам, като човек, като някаква ДНК-клетка, която трябва да предаде информация нататък на другото поколение и съм проекция на любовта на Коко Азарян, на Леон Даниел, на големите режисьори, които съм срещал, и на тези, с които сега работя. Защото е много важно това, което правим да го предадем на другото поколение по правилен начин. Така се усещам.
"Човекът, който съм чувствал най-близък до себе си, наистина като свой баща, е бил Азарян. От "Лазарица", през "Дванайста нощ", "Три сестри"... Въобще, общуването ми с този човек, с този велик мъдрец, са ми дали изключително много. Казвал съм го и друг път и наистина е така - аз спрях да се смея и да се шегувам след като Азарян си отиде."
- Ако можехте сега да се върнете назад, ако имахме тая способност, какво бихте променили? Нещо бихте ли променили?
- Не, от нищо не се срамувам, за нищо не съжалявам. Напротив, мисля, че се опитвам достойно и честно да живея живота си. Дотук това, което съм извървял, може би е трябвало да ми се случи. Не съжалявам за моментите, когато ми е било трудно, напротив, напротив - трудностите са ме изграждали.
Мразя да ми е лесно. Само глупавият актьор иска да му е лесно.
"Всяка роля е едно малко дете. То прохожда, проглежда, прочува, тръгва по сцената, обличаш го в костюм и след това минават години. Имам спектакли, които се играят 12 години, "Лазарица" - 15 години н Народния театър, единственият останал жив спектакъл на проф. Азарян. Това, което много мразя са роли - "юрганчета", дето казват "тази роля му е като ръкавица"... Да се завиеш там, да ти е уютничко, да си кажеш текста... Напротив - винаги търся нещо крайно, някаква провокация, нещо, което да е извън мен, дори чисто физически, това много помага.."
- Значи обичате да излизате от зоната си на комфорт?
- Естествено, то винаги привлича актьора. Само глупавият актьор се наслаждава на себе си. Зоната ти на комфорт и залагането на битовото в тоя живот са най-пагубни. Както и отдаването на славата е най-близко до творческата смърт. Много талантливи актьори, замаяни от славата и малко медийна изява унищожиха кариерите си.
- Отказвате ли роли често?
- Когато не съм могъл да се срещна с идеите на режисьор или на определен продуцент, отказвал съм.(...)
Заб. Съкращения заради формата.