ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Деян Енев разговаря с писателя Боян Биолчев

04 август 2022

 

„ТАЛЕВ ПРЪВ ПРОЧЕТЕ РАЗКАЗИТЕ МИ“

ИНТЕРВЮ С ПИСАТЕЛЯ БОЯН БИОЛЧЕВ

Проф. Биолчев, вашите македонски корени са от Прилеп и Кукуш. Единият ви дядо Боян Биолчев е съученик и приятел с Гоце Делчев. А в Прилеп фамилната ви къща е граничела с къщата на Талеви. И баба ви, ни повече, ни по-малко, е прототип на Султана. Разкажете повече за това богато родово наследство.

Към споменатите градове трябва да добавя още Солун, откъдето е майката на моята майка, и Охрид – откъдето е майката на баща ми. И точно тя, като снаха на Биолчеви, заживява в къщата в Прилеп, където Биолчевата фамилия е имала комшулук с Талеви. Името ѝ е Виктория. Бях на единайсет години, когато почина. Беше сурово справедлива, глава на семейство, въпреки че главата на дядо ми Боян е била с половин метър над нейната. Тя е висока метър и петдесет, а дядо ми е почти двуметров. И затова дядо ми – харамия и мъжкар, участник във всички освободителни „стрелби“, е казвал, че истинският мъж се бои само от жена си. Но навън надали е срещал някого, който да се реши да го потупа по рамото. Всъщност това е наложило и бягството от Прилеп през 1897 г. към София. Дядо ми е бил стожерът на българското училище в Прилеп и най-много ненавист се е трупала към него от сърбоманите. Турският бей го извиква в конака. И понеже турците уважават юнака с бяла риза, точно както е в разказите на Йордан Йовков, беят казва на дядо ми: „Бояне, ако заспиш тая нощ в Прилеп, утре няма да се събудиш“. И дядо ми и баба ми с пеленаче на ръце – моята леля Катя – веднага поемат по тоя внезапен път. Какво им е било, не зная. Всичко ми е разказано за родовата история, но дума не е произнесена пред мене за бежанската трагедия. Явно най-болезнено за едно семейство е неговото изкореняване и всичко свързано с този спомен е покрито с мълчание. Заживяват в така наречения македонски квартал в София. На улица Антим I. А квартирата им става приятелски дом на ВМОРО. Софийски дом на Гоце Делчев. Леля ми разказваше, че Гоце от вратата питал: „Къде ми е любимката?“, и веднага я вдигал на ръце. Била е седемгодишна. Казвам „Гоце“, защото тя не го споменаваше иначе.

През годините ВМРО засвидетелства ли ви някакъв акт на уважение като наследник на такава богата родова памет, свързана с историята на Македония?

Има една снимка, публикувана многократно в пресата още отпреди десетилетия – изпращането от приятели на Гоце Делчев към очакващата го чета. Краят на април 1903 година, седмици преди гибелта му в село Баница. На екскурзия са край Владайската река. Във водата със запретнати крачоли са само Гоце Делчев и дядо ми. Гоце е прав, дядо ми седи на бурето с бира, за да не го отнесе водата. Всички наоколо са със сериозни лица. Широко усмихнат е само Гоце. Седмици преди гибелта му в село Баница. А на въпроса ви за ВМРО. Никога не са ме търсили. И ги разбирам. Аз не съм много подходящ за компания, защото нямам нищо общо с декларативното патриотарство, нито с партийни екзалтации. Нито с митологичното мислене. Заедно с дарената от рода ми любов към българското и преклонението ми пред сенките на героите, като писател съм поданик на родното слово, а като учен – на обективната истина.

Какви според вас трябва да са реакциите на управляващите ни днес, за да се разплете възелът със Северна Македония?

Обикновено управляващите не разплитат подобен възел, а го затягат. Какъв съвет за националноотговорно поведение мога да дам на политици, при положение че вчера в парламента се говори за затваряне на национални музеи. Ще спестяваме от национална свяст! Точно такова мислене доведе до това, че в Америка и Западна Европа закривахме български лекторати, а Титова Македония откриваше лекторати във всички големи университети. Иди след това обяснявай на западния интелектуалец каква е историческата истина. Но ще кажа и друго. Оттатък границата десетки вече поколения са израснали със съзнанието за македонска идентичност. Нека не я приемаме с половин уста. А където осемдесет години съществува литература – има и език. Това е обективна истина, както е обективна истината за нашата история, от която не бива да отстъпваме, независимо кой и какво очаква от нас.

Как прописахте? Кой писател първи видя работите ви?

Започнах с поезия – като гимназист. На едно събрание на ученическия литературен кръжок бяха поканили като гост Блага Димитрова. Замръзнахме – една млада, невероятна жена, облечена цветно извън времето, която говореше доста по-прямо и открито с нас, отколкото учителката по литература. Няколко души бяхме определени и четохме стиховете си. Поетесата не даде никакви персонални оценки. Видимо не искаше да ни съпоставя, или по-точно, да ни противопоставя в крехка литературна възраст. Това очевидно бе впечатлило и учителката, защото след срещата тя, въпреки че не ме долюбваше, се приближи до мене и ми прошепна: „Блага Димитрова ми каза, че ти имаш възможности да бъдеш поет“. Поет не станах, въпреки сръчността ми с римата и стихосложението. Като студент вече бях изцяло потопен в белетристиката. Първият писател, който прочете разказите ми, беше Димитър Талев. След турболенциите на историята съдбата отново ги беше събрала – баща ми и Димитър Талев. В две вили в село Бистрица. Този път не с обща ограда, а през няколко селски къщички. Баща ми дал, без да ме предупреди, два мои разказа на Талев. Когато ми каза, че иска да ме види големият писател, ми се подкосиха краката. От вълнението паметта ми не успя да задържи почти нищо от разговора. Но едно изречение остана до днес и го чувам с гласа на Талев: „И ние не пишем като дядо Вазов, и вие няма да пишете като нас“.

Коя от вашите 28 книги ви е донесла най-голямо творческо удовлетворение?

Всичко, което не ми е донесло творческо удовлетворение, е в кошчето. А иначе – романите „Амазонката на Варое“ и „Преселението“. Самоиронията и автентичната болка заедно в едно съзнание – като двуяйчни близнаци.

Като член на многобройни журита предполагам успявате да следите съвременната българска литература. Как изглежда тя през вашия поглед?

И ние не пишем като Димитър Талев, и те няма да пишат като нас.

Ще ви задам и моя любим въпрос. За разлика от доста ваши колеги бяхте сред членовете на академичната общност, които припознаха шедьовъра в романа „Калуня-каля”, както бях заявил на корицата на книгата. Защо тази книга имаше и има такъв трънлив път?

В няколкото литератури, които преподавах петдесетилетие, съвременни литератори връщаха величието на починали незабелязани или пренебрегнати таланти, при нас има и нещо друго: неудовлетворени живи амбиции да стопират възраждането на мъртъв талант.

Днешното време превърна до голяма степен писането в тържество на всеядността. Литературните хора, които можеха да съблюдават и да налагат художествената йерархия, са маргинализирани и изтикани в периферията. Пиарът тотално измести критиката. Читателският вкус вече заприлича на тесто – и всеки по-деен занаятчия със запретнати ръкави или забрадена с фолклорно було нимфа могат да го месят както си искат. Като се има предвид тази картина, какви съвети бихте дали на начинаещия писател? Или казано по друг начин, на какво се опитвате да научите студентите си?

Приемам частта от въпроса ви: „Пиарът тотално измести критиката“ и като мой отговор. Художественото произведение е захвърлено в котела на свободния пазар. Но по български той започна да се осъществява на обратно. Талантливата книга би трябвало да носи пари на своя автор, но той е в конкуренция с купени с пари издания, напудрени с високопарни възхити на последната страница, които несъмнено влизат в цената. Така или иначе, макар и често забавено, талантът придобива социална физиономия. Имам великолепни студенти, вгледани и критично, и с любопитство в реалността личности, способни на собствени въпроси. В момента водя два магистърски курса и един отворен семинар към Университетския театър „Алма Алтер“. Започвам срещата с участниците с най-важното според мен. Няма начинаещи творци, начинаещи писатели. Човек не става творец, а се ражда такъв. И просто, имаш ли талант, трябва да го откриеш в себе си. Нито претенциозно, нито със самобичуване. И никога да не забравяш, че творчеството не е професия, а продължаващо самооткритие. Престанеш ли да се изненадваш от себе си, ставаш занаятчия. И като последно – твърди се, че за да постигнеш нещо в изкуството, са необходими дарба и труд. Бих добавил още нещо – и градивен инат.

Проф. Боян Биолчевдоктор на филологическите науки в Софийския университет, е автор на двадесет и осем книги – разкази и романи, някои от които имат две или повече издания. Преводи на негови книги и произведения са публикувани на шестнайсет езика. Той е носител на редица български литературни награди: „Национална награда за най-добър роман на 2006 година“ за романа „Амазонката на Варое“, Наградата „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга на 2007 г., „Национална награда на името на Иван Вазов“ за цялостно творчество, 2018 г., „Национална награда „Хеликон“ за най-добра книга на годината“ за романа „Преселението“, 2019 г.

Боян Биолчев е автор на сценариите на множество български игрални и анимационни филми. Игралният филм „Тайната на дяволското оръжие“ печели наградата „Сребърен лачено“ на фестивала на неореалистичното кино в Авелиньо, Италия, 1985 г., на същия фестивал, 1987 г., игралният филм „Вик за помощ“ е удостоен със „Златен лачено“. Анимационният филм „Черно на бяло“ печели на Световния фестивал за анимационно кино във Франция наградата на УНИЦЕФ, 2006 г. Същият филм печели Голямата награда на „София фест филм“, 2007 г. Боян Биолчев е сценарист на десетсерийния документален филм „Славянската цивилизация“, копродукция на БНТ и италианската РАИ, разпространен в 136 страни в света.

През последните пет години Боян Биолчев е издал две книги:  романа „Преселението“, 2019 г., и сборника разкази „Ако можеха да ни чуят“, 2020 г. В снимачен период е нов игрален филм по негов сценарий – „Чумата“. Носител е на „Почетен знак на Българската академия на науките „Марин Дринов”, на лента за постиженията му в областта на литературата, за значителните му приноси за развитието на сътрудничеството между  Българската академия на науките и Софийския университет. Носител е на орден „Стара планина“ I степен.

https://kultura.bg/web/%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D1%8A%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BC%D0%B8/