ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Юлия Владимирова разговаря с Алек Попов

05 май 2022

 

 

 

Алек ПоповСамоиронията е за предпочитане пред самоомразата

 

Алек Попов е един от най-изявените съвременни български писатели. Автор на романите "Мисия Лондон" (2001), "Черната кутия" (2007), "Сестри Палавееви в бурята на историята" (2013), "Сестри Палавееви. По пътя към новия свят" (2017), пише също така разкази, радиопиеси, излъчвани по Българското национално радио. През 2001 г. БНТ снима филма "Чуждите стъпки" по едноименния разказ от сборника му "Мръсни сънища", а през 2010 г. режисьорът Димитър Митовски направи филм по романа му "Мисия Лондон" със същото име. 

Разговор с Алек Попов за равносметките, смисъла по време на изолация, какво носят промените, какво е лицето на обществото ни, което пандемията разкри и новия му роман...

 

 

- Г-н Попов, на 16 януари навършихте 56 години, кое е онова, което научихте през всички тях, за какво най-вече си давате сметка днес?
Да не взимам себе си прекалено насериозно. И да се отнасям най-сериозно към работата, на която съм се посветил. Да уважавам метода в изкуството, да не обръщам особено внимание на модите и да имам собствен критерий.

 

- Последната година на какво Ви научи?
Да не правя големи планове. Да се радвам на това, което имам. И че ако човек не обича най-близките си, няма как да обича и човечеството... Нищо необикновено така да се каже.

 

 

 

Кое е другото лице на обществото ни, което пандемията разкри?
Обществото има много лица. Донякъде и от нас зависи кое ще видим... кое ще ни се разкрие. В повечето случаи това са само маски, които се сменят в зависимост от случая.


Обществото е сцена и хората масово играят роли, в които понякога най-искрено се вживяват. В този смисъл винаги трябва да имаме едно наум по отношение на общественото мнение. Днес е така, утре може да е иначе...

Обществото като цяло е по-непостоянно от отделния човек, тъй като мултиплицира индивидуалните ни колебания и страсти и ги хиперболизира.

- Каква ще бъде литературата по време и след пандемията, как ще се промени отношението към нея и на автора, и на читателя?
- Каквато я направят писателите, такава и ще бъде. В момента настроението е доста минорно, но силата на артиста се състои и в това - да надмогва обстоятелствата. На мен лично като читател ми липсва наратива.

В такива условия човек започва да цени приказките. Добрите сюжети, вълнуващите герои, обратите, тръпката от приключенията. Може би на хората ще им писне най-сетне от прекаленото взиране в себе си. От дидактиката и баналните истини за живота, маскирани като прозрения. Статичността е предпоставка за депресия, движението и смехът лекуват.

Поне докато четем, да напуснем клетката на самоограниченията, с които се ограждаме. Да отворим вратата на спарената си тясна стая и да се потопим в динамиката и многообразието на света навън.

- Смятате ли, че България има нужда от политическа промяна, включвам и промяна в самото мислене на гражданите, и в каква посока трябва да се осъществи тя?
Промяната сама по себе си не винаги е за добро. Внимавай какво си пожелаваш, така да се каже. Средният път е най-добър, стига да можеш да го откриеш и да го следваш. От всичко видяно досега, най-трудно ми се струва да постигнеш умереност в желанията и нуждите си. Крайностите са лесни. Умереността изисква дисциплина.

Българинът, уж прагматичен, уж земен, често се натоварва с нереалистични очаквания и надежди. И за себе си, и за обществото като цяло. Това поражда неизменни разочарования. На мен лично най ми допада принципът: "Живей и остави и другите да живеят." За съжаление, все още никоя партия не е издигнала подобен слоган.

Боя се, че ирационалната алчност на големите компании, в съчетание с новите технологии, могат да се окажат прелюдия към тоталитаризъм от нов тип, в който човекът е сведен до безгласна нула, лутаща се в дигиталния лабиринт, управляван от алгоритми, подчинени единствено на идеята за печалба. Да съхраним човечността и мярката - може би това ще се окаже най-голямото предизвикателство и през този век.

 

 

 

 

- Доколкото разбрах, новият ви роман ще е "нова мисия", 10 години след филма "Мисия Лондон" и 20 години след написването на романа. От този жанр ли имаме нужда в този момент? Доколко е важна самоиронията и защо? Разкажете повече за самия роман? Кога да го очакваме?
Самоиронията определено е за предпочитане пред самоомразата.

Мисля, че за последните години натрупахме много негативизъм към самите себе си, който ни пречи да се разгърнем като личности. Човешката ситуация поначало е трагикомична. Иронията отваря път за преодоляването или поне за осъзнаването на комплексите ни. Така се случи, че успях да завърша новия си роман навръх рождения си ден - най-добрият подарък, който съм получавал. В жанрово отношение книгата напомня на "Мисия Лондон", макар че сюжетът е съвсем различен. Бих я определил като "геополитическа сатира". 

Действието е ситуирано в центъра на Азия, в хипотетичната люлка на древните българи. Необходими ми бяха години наред проучвания, включително едно вълнуващо пътешествие до Южен Сибир, за да разбера отчасти този свят и да постигна известна степен на автентичност, която придава плътност на разказа и допълнително усилва абсурда на ситуацията. Сред водещите теми са демографската криза, търсенето на корените, митът за произхода да българите, миграцията на народите на фона на нестихващия политически карнавал.

Разказ за пътешественици от различни епохи, които се срещат в полето на идеите. Но и разказ за любовта на хора от различни култури, които търсят мястото си в глобализиращия се свят. За читателя, измъчен от месеците на изолация, мрачни статистики и прогнози, това ще бъде глътка свеж въздух. Или поне така се надявам. Всички имаме нужда от пролет!

Интервю на Юлия Владимирова

https://impressio.dir.bg/interview/alek-popov-na-55-samoironiyata-e-za-predpochitane-pred-samoomrazata