ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Деян Енев разговаря с Божидар Томов

30 септември 2021

 

Деян Енев разговаря с Божидар Томов
Някъде беше разказал, как двама приятели се срещат и единият пита другия: „Познаваш ли писателя Божидар Томов?” „А, онзи с трите кучета ли?” Разбирам, че това е шега, но разбирам и това, че в нея има зрънце горчива истина. Как така се изметна времето, че писателите вече не ги разпознават заради книгите им, а заради нещо друго? Ако изобщо се сещат за тях…
Не мисля, че истината е горчива. И мисля, че писателите ги разпознават толкова, колкото им се полага. Книги продължават да се пишат и да излизат, и да се четат. Но се появиха фактори, икономически, които практически ликвидират писателството като възможност за основна професия. Това е световно явление, което съществува другаде много преди да стане явление и у нас. Интернетът не е пречка, електронната книга успява да се класира в определени читателски приоритети.
Твоето поколение, 70-80-годишните, се реализира главно по времето на соца. Ти самият имаш колко, над 20 книги. От една страна, твоето поколение се оказа жилаво поколение и неколцина продължиха активно да творят и през последните 30 години, макар че се броят на пръстите на едната ръка – Владимир Зарев, Димитър Шумналиев, Владо Даверов, Кольо Николов възкръсна напоследък с една превъзходна подборка от разкази, разпростряла се на цели 758 страници. Николай Стоянов, който също принадлежи към това поколение, поставя обаче тежка диагноза – докато писателите от другите балкански страни, казва той, запазиха добра кондиция след промените, у нас писателите от моето поколение до голяма степен се маргинализираха. Как изглеждат тези процеси през твоите очи?
Падането на соца съвпадна с времето, когато моето поколение стъпваше на върха на творческите си възможности и активност. Икономическият трус беше изключително силен и почти никой не беше готов за промяната. С отделни изключения. Взрив предизвика Христо Калчев със своите бързо написани и издадени романи. Те обаче в никакъв случай не достигаха по качество произведенията му от соц-времето. При останалите се получи едно сепване, което така и не беше преодоляно. Българският писател се оказа неподготвен за факта, че освен писател той трябва да бъде и нещо друго – преподавател, издател, журналист или рентиер. Така, както до този момент бяха нашите колеги в Щатите или Западна Европа. Не мисля, че моето поколение се е оказало толкова жилаво. В момента по-популярни са по-млади автори, които започнаха да се издават след промените. Аз лично се адаптирах към новото време, като влязох в ролята на шоумен, водещ на хумористични и музикални предавания по националното радио. И за същото това време излязоха само две мои книги – сборник с хумористични разказа „Моите очи“ (2004) и стихосбирката „Крадец на мигове“ (2019).
Как посегна към перото, как се случи това при теб?
Стана в детските ми години. Разболях се от менингит и три месеца не ми даваха нито да чета, нито да пиша каквото и да било. Когато ми разрешиха, грабнах молива и избумках едно стихотворение. Нашите веднага ме обявиха за поет и така тръгна. В онези години децата, преболедували менингит и останали живи, ставаха (според моите по-късни твърдения) или идиотчета, или генийчета. В днешно време аз не мога да се определя в коя категория попадам. Затова избягвам да си чета нещата. 
Кой от колегите ти е най-близо до твоя творчески почерк? На кой жив български писател безусловно сваляш шапка?
Не намирам близост между мен и колегите ми. Може би в един период с Росен Босев, в друг – с Христо Калчев… Не знам, не съм се замислял и не търся прилики. А няма жив наш писател, на когото да свалям шапка. Много високо ценя някои покойници, които добре познавах лично: Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Валери Петров, Андрей Германов, Йордан Радичков, Станислав Стратиев, Мирон Иванов.
Колко голяма е ножицата между мечтите ти на прохождащ автор и актуалната снимка от „фотоапарата” ти на пенсионер?
Като прохождащ автор никога не си се представях какъв ще съм след пълната си реализация. Еднакво посягах към прозата и поезията без илюзията за едно бъдещо положение на жив класик. Сега съм се сгушил на мястото си и избягвам да мисля за тези неща.
Как впрочем минава денят на един пенсиониран писател? Какво четеш, какво пишеш, виждаш ли се с колеги?
Не приемам понятието пенсиониран писател. Преди няколко години имах бурен поетичен период. Написах стихове, които събрах в книгата „Ловец на мигове“. Стихотворенията идваха сами в съвсем цялостен и завършен вид. Слагах ги на листа, не се налагаха поправки, нищо. Сега почти не чета, освен понякога стихове на приятели и приятелки. Много рядко пиша скечове или хумористични монолози за Радиото. С колеги не се срещам и въобще не знам събират ли се някъде на кафе или друго писателите, както беше навремето в писателското кафене, в ресторанта на писателите или в Клуба на журналистите.
Имаш богат професионален път, работил си даже в цирка, където, доколкото успях да разбера, си отговарял за усмивките на балерините. Разкажи някои драматични или пък весели перипетии, свързани с „трудовата ти книжка”?
Драматични перипетии не съм имал на местата, където работих, а и кой знае какви весели истории не си спомням. Най-добре се чувствах в Националното радио, където прекарах петнайсет години като водещ и като автор на хумористични текстове и където имах много голяма свобода.
Има един писател, пак от вашето поколение, Димо Димовски, за съжаление, покойник от над 25 години. Аз много харесвам книгите му и съм изчел почти всичко от него. И с нетърпение чакам някой български издател да се обърне най-сетне към творчеството му. Би ли разказал повече за него.
Не бях особено близък с Димо, но харесвам прозата му. Единственият начин да се издаде сега негова книга е някой да подготви ръкописа и издателство да кандидатства с проекта в ежегодния цикъл на Министерството на културата „Помощ за книгата“. Откъдето ще дойде финансирането. Моите две книги излязоха по този начин...
https://kultura.bg/web/%d0%bd%d0%b5-%d1%81%d0%b5-%d1%81%d1%80%d0%b5%d1%89%d0%b0%d0%bc-%d1%81-%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b5%d0%b3%d0%b8/