ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Проф.ГанчоТ.Ганчев. Българската политика през призмата на теорията

20 август 2021

 

 
Има само два начина за постигане на съгласие- диктаторски и наложен
 
Два са основните проблеми, които изискват теоретично осмисляне. Първият е невъзможността да се постигне някакъв консенсус или договореност между партиите в парламента, и вторият е поведението на т. нар. „суверен“.
Постигането на договореност може да се разглежда в рамките на теорията на колективното вземане на решения или постигането на консенсус между група участници с достатъчно диверсифицирани предпочитания в определена област. Тази теория е развита от големия икономист и нобелов лауреат Кенет Ероу. Той формулира т. нар. теорема за невъзможността. Според него, при наличието на достатъчно разнообразни предпочитания на участниците в процеса на търсене на единно решение, има само два начина за постигане на съгласие- диктаторски (dictatorial solution) и наложен (imposed solution).
При диктаторския даден участник във вземането на решение успява да наложи на останалите своето мнение или своите предпочитания. При наложеното решение ситуацията се характеризира с това, че така или иначе е възможно само едно решение на стоящия пред участниците въпрос. Излишно е да уточняваме, че именно диктаторският вариант беше приложен без успех при дискусиите за съставяне на ново редовно правителство от действащия парламент. Неуспехът се дължи на това, че за да може диктаторът да наложи своето мнение, той се нуждае от механизъм за принуда, който в нашия случай липсваше.
В условията на представителна, институционализирана демократична система диктаторските решения са малко вероятни. Остава ни наложеното решение. Това на практика означава, че партиите, представени в парламента следва да се обединят около няколко незаобиколими решения, които са необходими с оглед стабилното социално-икономическо развитие на страната- това са например новият бюджет, планът за развитие и устойчивост, съставът на редовното правителство, социалната политика и т. н. На практика, като изключим варианта на избори две в едно, това е единственото работещо решение. То изисква обаче политическите играчи за проявят държавнически подход, т. е. да поставят националните интереси над тясно партийните.
Не по-малко въпросителни поставя и поведението на т. нар. „суверен“. Самото използване на термина суверен формално е правилно, тъй като именно народът, в лицето на избирателите, е истинският суверен в условията на демокрация. Не трябва да се забравя все пак, че понятието суверен е свързано исторически с монархията и абсолютната монархия в частност- „държавата, това съм аз“, както се твърди, че е заявил пред парламента Людовик 14-и.
Народът като суверен обаче не е обикновен индивид, а колективен играч. При този тип политически действащи лица има някои странни особености. Най-интересното е отсъствието на така наречената транзитивност на предпочитанията, характерна за рационалния индивид. Транзитивността може да бъде илюстрирана сравнително лесно. Да предпочетем, че вие предпочитате Има такъв народ пред ГЕРБ, ГЕРБ пред БСП и БСП пред Демократична България. В такъв случай е естествено да предпочитате Има такъв народ пред Демократична България.
В условията на политическа поляризация обаче се оказва, че транзитивността не е задължителна. Това означава, че в нашия случай суверенът може да предпочете ДБ пред ИТН. Това създава принципно нова ситуация. Сега суверенът се оказва в порочен кръг и на практика може да вземе произволно решение под влиянието на случайни обстоятелства- днес може да гласува по определен начин, а на следващия ден точно обратното. Това се дължи не на недостатъчния интелект на „суверена“, а на специфичното формиране на предпочитанията на колективния индивид в условията на поляризиране на политическата ситуация.
Поведението на колективните политически играчи за пръв път е наблюдавано и анализирано от маркиз де Кондорсе по времето на Великата френска революция. За това свое откритие Кондорсе заплаща с живота си. Нелогичността и цикличността в поведението на гласуващите представлява развитие на идеите на френския философ и математик.
 Излизането от порочния кръг на нетранзитивните предпочитания е изключително сложно. Това предполага определено време и еволюция на политическата система - „суверенът“ следва да натрупа допълнителна информация за борещите се политически сили чрез наблюдение и анализ на тяхното поведение.
Това ни връща към първия проблем, т. е. политическите сили са заинтересовани от постигането на минимален консенсус по най-важните проблеми стоящи пред страната. Подобно развитие на събитията ще позволи на суверена да коригира своите предпочитания и да излезе от състоянието на алогичност, с последващо формиране на стабилни политически мнозинства.
Така че решението е в ръцете на политическия елит.
 https://trud.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0/