СРЕЩИ

Драматургът Юрий Дачев: Вярвам, че хората, които слушат сърцето си, не са в Червената книга

09 юни 2021

 

Грижата за културата не бива да е повлияна от усещането, че светът започва от нас
„Благодаря на учителите си – човек трябва да е наясно без кого нямаше да го бъде като личност“, споделя в интервю за "Монитор" известният драматург и сценарист Юрий Дачев.
- Драматург, писател, сценарист, журналист, вие винаги сте били човек на словото. На неговия празник 24 май към кого са насочени вашите думи, г-н Дачев?
- Традиционно, към моите учители – от началното училище, прогимназията, гимназията. И най-вече – към моите литератори: мисля, че това, което получих от тях като грамотност, като усет към литературата, към него след това не е било добавено нещо съществено в следващите години във ВИТИЗ. В Шумен имах прекрасни учители. Казвам го с голяма любов, защото човек трябва да е наясно без кого нямаше да го бъде като личност или без кого нямаше да бъде тази личност, като която се възприема днес. Моите шуменски учители са тези, които, колкото и патетично да звучи, ме „събраха“ и изградиха.
- Само седмица след премиерата на спектакъла „Нова земя” по големия роман на Вазов, който преведохте на езика на театъра, той бе номиниран за награда „Аскеер” като най-добро представление. Бяхте ли изненадан?
- Ще отговоря откровено: нито съм бил изненадан, нито неизненадан. Едно от нещата, които съм успял нелесно да възпитам у себе си в годините, е независимостта от номинации, награди, подредби, класации. Не казвам, че не съм чувствителен към признанието, но тренирах и вярвам, че постигнах някаква стабилност в това отношение – нещо, което, нескромно казано, доста харесвам у себе си. Но, разбира се, радостно е, че спектакълът е бил забелязан, защото той сякаш се роди напук на времето, което се опитваше да го препъне. Да се съберат 20 души на сцената, да репетират, да се задвижи тази голяма театрална и човешка машина никак не е лесно в такива времена на пандемия, така че аз съм щастлив. Смятам, че за това забелязване имат заслуга абсолютно всички, на първо място режисьорът Бина Харалампиева – един много важен човек в моя живот, но има значение и това, че целият този екип с всичките си човешки различности създава особено усещане за цялост.
- Като гледаме колко е актуално и неостаряло съдържанието на спектакъла, се чудим как българинът е могъл да остави над век в забвение този толкова пророчески роман. Вашето обяснение?
- Трябва все пак да направим уговорката, че това е театрална версия, заостряща някои от проблемите, съществуващи обаче в романа. Защо този роман е останал извън кръга на любимите Вазови произведения? Аз имам простичко обяснение. То не е свързано с литературните му качества, макар че романът „Нова земя“, и това неведнъж е отбелязвано от проникновените му критици, вероятно по цялост и художествена завършеност отстъпва на „Под игото“, чието продължение е. Но не това е причината. В този роман Вазов е доста критичен към онова, което се случва в следосвобожденските ни години, много по-остро и солено поставя въпроса колко близо е то до идеалите на хората, допринесли за освобождението. Ние сме свикнали да възприемаме Вазов в неговата монументалност и влюбеност в „хероите“, но като че ли когато до нас стигнат тътените на Вазовите тревоги и нелицеприятните му питания, по-малко го харесваме. Според мен това е главната причина романът да не бъде обикнат така, както писателят е очаквал. Било е доста голямо срутване за него този хладен читателски прием. От критиците си той не се е боял, бил е навикнал да го хулят, но читателското безразличие е било нещо, което наистина го е разтърсило. Продължавам да си мисля, че ние едностранчиво приемаме Вазов и други автори, чиято критичност би трябвало да бъде по-често разравяна, проумявана, дискутирана. Защото тя засяга националния ни характер и някои, уви, непроменящи се наши кривици.
- В „Нова земя” става дума и за ролята на интелигента в историята. Срещат ли се днес сред нашата интелигенция просветители идеалисти, самородни лидери? Или са отживелица в меркантилното време?
- Разбира се, че не са отживелица и сигурно ги има. Вероятно не са пред погледа ни, тъй като по принцип те са безшумни хора, които живеят в своето си ежедневие на учители, на труженици, които всеотдайно хвърлят сили в своята си област. Естествено, и времето много се е променило, разбирането за независимост, за връзка с народа, за отговорност вероятно е получило и други измерения, но има нещо, което винаги ще съществува, и това е възможността за избор. „Какво да правиш в такова време освен да слушаш сърцето?!“, казва героят в романа Найден Стремски. Не бих казал, че днес са много хората, които го правят, не знам дали то е и докрай възможно в онзи вид, в който съществува в литературата. Но вярвам, че Найден Стремски не е измислен от Вазов и че хората като него, които слушат сърцето си, все пак не са в Червената книга.
- Имахте ли решаващ глас при избора на актьора Иван Юруков за ролята на този герой, който безкористно работи за добруването на България?
- В такива случаи режисьорът е този, който избира, но за Иван Юруков се говореше още от самото начало, докато аз пишех текста. Не е била моя идеята, но с радост приех този избор. Не сме го обсъждали, нито сме спорили – той се появи и някак си се „намести“ в този образ. Искам да споделя нещо, което му дължа и за мой срам още не съм му го казал. Безкрайно му благодаря, защото в спектакъл от 2 часа и 20 минути той е 2 часа и 10 минути на сцената. Това дори чисто физически е трудно за издържане, а и горенето, което спектакълът налага на актьора в тази роля, изисква страхотни качества – професионализъм и встрастеност в това, което прави. Благодаря му.
- Трудно ли се създава драматизация по такава обемна проза? Как успявате да превърнете описанията в диалози на съвременен език, да си представите разговори, каквито в романа не съществуват, и да ги напишете, без да изневерявате на автора?
- Е, някаква степен на изневяра винаги съществува – все пак става дума за театрален превод. Бих бил много щастлив, ако това, което сме направили на сцената на Народния театър, насочи част от зрителите ни към романа. А иначе как точно се прави? Понякога се получава, друг път – не толкова, но има нещо, което според мен е необходимо: някак си да „хлътнеш“ в авторовия свят и в същото време – да не се боиш от силната авторова фигура. Това поне е моят път. Обикновено, когато започна да работя над един текст, чета и други произведения на същия автор – трябват ми неговата музика, неговата атмосфера, неговите детайли, неговият поглед. Оттам нататък самото събиране на сюжетните линии е свързано и с неизбежна „раздяла“, и с избор, защото не е възможно да се постигне пълноводието на романа. Но ако има някаква постоянна стъпка в моята работа, тя е задължителното хлътване в света на писателя. Той самият ми дава идеи.
- Разбрах, че вече работите по драматизацията на романа „Тютюн” на Димитър Димов. Нещо повече за този проект?
- Варненският театър ще приобщи това заглавие към своя юбилеен сезон, посветен на 100-годишнината му. Режисьор отново ще е Бина Харалампиева. Благодаря на Теодора Димова – самата тя много силен драматург и белетрист, за доверието, което ми оказа. Аз за втори път се радвам на това доверие след работата ми върху „Поручик Бенц“ в МГТ „Зад канала“. Димитър Димов е изключително силен, дълбок автор, с особена живост не само по отношение на характерите, но и на атмосферата. Това, което се опитвам да направя, е да събера на няколко типични места героите на романа и да ги видя в тяхната сила и в тяхната катастрофа. Димитър Димов е един от малкото писатели, които умеят да постигнат точно това: при него и в най-голямата разруха има нещо обаятелно, при него и отчаянието може да бъде по някакъв начин подемно.
- Изкушавате ли се понякога да се върнете назад и да преработите с днешна дата някои свои по-стари произведения?
- Това е много любопитно. Има един текст на Вазов, „Казаларската царица“, който съм правил два пъти. Между първия и втория вариант отстояха 12-13 години, но аз си мислех, че втората постановка налага само козметична редакция. Нищо подобно! Съвсем отначало трябваше да се започне, защото разбрах, че са се променили и чувствителността, и усещането за ритъм на публиката, и нейното знание за Вазовия език. В първата версия използвах много повече от неговите прекрасни архаизми и репликите бяха много по-богати... Така че, когато съм се връщал към дадено заглавие, това са били съвсем, съвсем различни подходи. То не е било някакъв мой избор, а по-скоро следване на нещо, което съм усещал, че се изисква от новата ситуация.
- След „Пансион за кучета“, „Вчерашни целувки“, „Салон за плач“ не е ли време да очакваме нова ваша авторска пиеса?
- Имам един-два текста, които съм започнал и зарязал през годините. Решил съм обаче до края на тази година да завърша една монодрама, с която много отдавна съм се захванал. Тя се казва „Отделна маса“ и е за живота на Екатерина Каравелова.
- Освен драматург, вие сте и сценарист на няколко филма, а в момента – и водещ на неделната рубрика „Българска киновечер” по БНТ. Благодарение на нея направихте ли свои лични открития?
- Благодарен съм на БНТ, че ми повери тази рубрика. В момента по нея върви „Порталът“ – много интересен сериал, твърде различен от равнището и от идеите за правене на сериал у нас. Целта на „Българската киновечер“ не е да бъде критичен анализ, а напротив – да е добронамерен предговор към предстоящия филм, който да даде информация за забравени, пропуснати или малко известни факти от историята му и от историята на нашето кино. Аз винаги гледам отново филмите, преди да ги представя, независимо колко пъти съм ги гледал преди. За мен например бяха прекрасни открития „Селянинът с колелото“ и „Не си отивай“ – продължението на „Момчето си отива“. И двата са доста отдалечени във времето, но когато пак ги изгледах, просто ги преоткрих от днешна гледна точка и ме развълнуваха като съвсем днешен техен зрител. Те са създадени с изключителна деликатност – в любовта, в неслучващите се неща, в разминаванията между хората. И тя според мен се дължи на голямото можене на режисьора им Людмил Кирков, от когото наистина се възхищавам.
- А каква е рецептата за култура? Вашият съвет към новите културтрегери?
- Винаги много съм се смял, че водя предаване, което се казва „Рецепта за култура“, но в името се съдържа шега, защото всъщност…рецепта за култура няма. Все пак в отношението към културата обаче би трябвало според мен да има една постоянна съставка – да се внимава с нея. Да не се бърза с лесните идеи за промени в тая област, грижата да не бъде чак толкова зависима от собствените ни харесвания и нехаресвания и най-вече – да не бъде повлияна от нашето усещане за самоценност и от това, че светът започва от нас. Ето това е нещо, което мисля, че трябва да съществува в рецептата за култура, и нещо, за което ще ме е страх, ако отпадне от нея.
 

ВИЗИТКА
* Роден е на 11 януари 1963 г. в Шумен
* Завършил е театрознание във ВИТИЗ и е специализирал история на театъра и театрална критика в Университета на Флоренция
* Автор е на пиесите „Праведните не закусват в петък“, „Пансион за кучета“, „Салон за плач“, „Вчерашни целувки“
* Сред по-известните му драматизации са „Евгений Онегин“ и „Дама Пика“ по Пушкин, „Бел Ами“ по Мопасан, „Зорба“ по Казандзакис и мн. др.
* Режисьор е на спектаклите „Сборен пункт“, „Лалугер“, „Две“ и др.
* Сценарист или съ-сценарист е на филмите „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", „Пътуване към Йерусалим“, „Приключенията на един Арлекин“, „Балканска рапсодия“, „Бартер“ и т.н.
* Бил е зам.-министър на културата (2000-2001)
* Преподавател е по театрална критика и драматургия в НАТФИЗ
* От 2005 г. води седмичното предаване на БНТ "Рецепта за култура"
програма - ще изпращам тъщата на аерогарата!
 
https://www.monitor.bg/bg/a/view/dramaturgyt-urij-dachev-vjarvam-che-horata-koito-slushat-syrceto-si-ne-sa-v-chervenata-kniga-265785