ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Академик Антон Дончев: Днес думите за раздор, противопоставяне са многократно повече от думите за любов, разбирателство...

16 декември 2020

 

 
 
Словото у нас служи на низките страсти
Живият класик на българската литература академик Антон Дончев навършва днес 90 години. Вестник „Труд“ му честити кръглата годишнина и му пожелава крепко здраве, житейско и творческо дълголетие.
В Гербова зала на „Дондуков“ 2 г.-жа Илияна Йотова ще удостои акад. Дончев с почетния плакет на вицепрезидента в знак на признание за огромния му принос към развитието на българската култура и духовност. Тържественото отбелязване на рождения ден на академик Дончев е тази вечер от 18 часа в зала 3 на Националния дворец на културата с празничен концерт-спектакъл. Честванията са под патронажа на г-жа Илияна Йотова, вицепрезидент на Република България.
 
С академик Антон Дончев разговаря Анжела Димчева
 
- Академик Дончев, след толкова написани исторически романи, след личното Ви свидетелство през три епохи как виждате Пътя на България в 2020-а?
- Почти на всички срещи и интервюта през годините са ми задавали въпроса „Сега време разделно ли е?“. За съжаление днес откровено мога да кажа, че времето е разделно. Не съм го очаквал, трудно ми е да изразя натъжен ли съм, стреснат ли съм от това, което се случва на улицата. За трети път трябва да преживея една категорична и отчасти трагична промяна в живота на българите: първата беше 9 септември 1944, втората беше 10 ноември 1989, а сега трябва да си признаем, че ни очаква огромна промяна. Ако първите две бяха предизвикани от външни намеси и световни тенденции, сега политическият трус като че ли си е наша, чисто българска работа, независимо от влиянията на външния свят. България е един залив в световния океан и естествено нивото на водата в залива се влияе от световните бури. Но ние сякаш сме един фиорд, при който приливите и отливите имат различна сила. При нас приливът е много по-висок и понякога страшен. У нас се развива нещо, което не е прилив, а потоп. В тази ситуация позицията на интелектуалците, на писателите е много особена и не се влияе от идеологически или теоретични постановки. Положението на писателите се различава от това, което беше преди 30 години. Тогава гласът ни се чуваше, мнението ни тежеше. Съвсем различно е положението ни и спрямо статута на твореца в Европа. Би трябвало да се очаква, че при едно социално и политическо напрежение ние ще бъдем начело на събитията, ще бъдем водачи или поне ще сочим посоката на движение. Не се забелязва такова нещо. Писателите мълчат. Но и мълчанието говори. Повтарям: това е заради незавидното социално положение въобще на интелигенцията в България.
 
- Бог проповядва любов, но защо побеждава омразата? 
- Би трябвало писателите да са пазители на словото, което е в основата на човешкото съществувание. Но словото у нас служи на низките страсти, служи за разтоварване. Начинът, по който се говори, думите, които пълнят ефира, печата и социалните мрежи, по никакъв начин не са знаци на нормалното човешко общуване. Ако пуснете в един компютър изразите, които си разменят политиците и обикновените хора, извадени от информационния поток, ще видите с огромно съжаление и с тревога, че думите за омраза, раздор, противопоставяне са многократно повече от думите за любов, разбирателство, съглашение. А думите, които са носители на човешкото - като достойнство и чест, изобщо не присъстват в комуникацията. Властват лицемерието и агресията, задкулисието и компроматите, фалшивите новини и клеветите. Те създават една паралелна реалност.
 
- Кой е виновен за трите десетилетия, когато израсна едно необразовано поколение, което няма вяра в нищо? Преди имаше вяра в Бог, после в партията-хранилница, а сега новите поколения вярват само на силовите групировки и се кланят на Мамон - бога на парите.
- Това е вероятно най-важният и най-страшният въпрос: въпросът за ценностите. След като едно общество замени всичко, което притежава като духовен капитал, с материалното благосъстояние, резултатът е налице. Когато Мойсей вижда кумирите, направени от злато, казва на евреите: „Вие заменихте славата си с теле, което пасе трева“. А ние заменихме европейските ценности, заменихме българския непримирим и родолюбив дух с една единствена дума - пари. И забравихме, че в отношението материя - дух ръководното начало е духовното. Най-малкото би трябвало да има равновесие между материалното и духовното. Какво представлява свещеният пояс на прабългарите? Много народи са го заимствали още в древността от нас и са го въвели в армиите си. Поясът разделя горната част на тялото (посветена на небето - там са сърцето, умът, духът) от долната част (посветена на земята - там са краката, коремът, размножителният инстинкт, първичното). Работата на жреците е била да гледат къде нацията си връзва пояса. Тоест, къде е равновесието между материалното и духовното. В една японска школа този принцип е превърнат в цвят: от кръста нагоре мъжете са с бели ризи, от кръста надолу - с черни гащи. Сега ние връзваме този пояс някъде около врата си и той се е превърнал вече в примка. Обърнете се към която и да е област от нашия живот и ще видите - навсякъде процесите се дирижират от парите.
 
- Защо човекът стана толкова подозрителен? В монолога си цар Самуил от романа Ви „Сказание за времето на Самуила“ казва: „Пази, Самуиле, доверието си в хората... И те ще ти платят със сърцата си“.
- Промяната в отношението народ - водачи е драматична. Това не е по вина на народа, а на управляващите през всичките 30 години, когато се скъса връзката с обикновените хора. Управниците от всички правителства се изживяват като висша социална каста, те не се вслушват в гласа на народа - не зачитат мнението на различните професионални гилдии, на творците, на лекарите, инженерите, учителите. Езикът, на който те разговарят в Парламента и помежду си, падна на толкова ниско ниво, че ние, писателите, въобще не можем да се включим. Отношението на голяма част от управляващите към интелектуалците, към знанието, към науката, към изкуството е толкова пренебрежително, обидно, нечовешко, че всъщност всички връзки са разрушени. Нищо не се постига с омраза, с алчност или презрение. Сърцата са затворени.
 
- Запази ли изобщо българинът поне част от добродетелите, наследени през вековете? 
- Да кажем, че нищо не е запазено, ще излъжем. Нека кажем, че има огромно отклонение - то се вижда, особено в морала, в йерархията на ценностите. Исус Христос е възкликнал „Отдайте Кесаревото Кесарю, и Божието - Богу.“ Следователно и той казва, че трябва да има равновесие. Духовното не трябва да се забравя. При нас то е забравено. Има невероятни документи от различни парламенти и правителства за това какво представлява духовното. В конституцията на Австралия е вписано: „Духовното не само оценява света около нас, то го създава“. Защо забравяме Галилео Галилей? Слънцето ли се върти около Земята или Земята около Слънцето? В днешния ден разумните хора трябва да обяснят на обществото: материалното се върти около духовното, а не обратното. Но има ли потенциал у народа ни, за да го разбере? Едва ли не в 21 век всеки българин изповядва максимата Carpe diem - живей днес, ползвай днес, пък какво ще стане нататък - няма значение.
 
- Следователно образованието и културата трябва да бъдат приоритет в управлението на държавата...
- Човек се ражда с очи, върху които Бог е работил милиарди години. Но още от първите дни в люлката детето вижда света през очила: чрез това, което му казват родителите, учителите, обществото. В зависимост от това какви очила са ви сложили, вие виждате света по различен начин. Един свят вижда египтянинът, друг - българинът, един свят познава детето от малцинствата, втори свят - работникът, трети свят - просякът, а по съвсем друг начин разглежда света един учен. Нашият поглед се определя от социалните очила. А те трябва и да се почистват, да се промиват. Забравяме, че всичко се възпитава - любовта към родината, към майката, към човека, който е наш партньор. Училището не е място, където само се дават знания. Това е място, където растат хора. Какво обаче стана? Забравихме ролята на учителя в живота на човека. Аз помня учителите си с дълбока почит, а днес сме ги докарали до трагично положение - част от тях нямат подготовка, други нямат желание да преподават, трети бягат от тази професия заради липса на признание, заради обиди, агресия от ученици и родители, заради ниско заплащане. Такова е положението на учителите по целия свят. Владо Левчев беше учител в САЩ и избяга от там, защото учениците не желаят да учат. Народи, които успяха да издигнат ролята на учителите, се намират в друга орбита: това са финландците и японците. Единствените хора, които не трябва да се покланят на императора, са японските учители. Аз написах статията „Да съберем пари и да купим тоги на учителите!“. Но преди да ги облечем в тия тоги, те трябва да имат самочувствие. Как нашите учители да имат самочувствие? Ние сме си виновни. Не успяхме да издигнем фигурата учителя като достоен пример за детето.
 
- Превзе ли ислямът Европа? И трябва ли християнството да отстъпи в името на мултикултурализма? 
- Проблемът за отношението между исляма и християнството се превърна в политика, и то в политика, която се занимава само с материалното. Ислямът е по-малък брат на християнството. Техните закони не се различават много едни от други. Ислямът трябва да се приема такъв, какъвто е в Корана и какъвто го е проповядвал Мохамед. Това четене на исляма като враг на християнството не е религиозен, а политически въпрос. И християнството, и ислямът се използват като тояга.
 
- Какво се случва с проекта за филм по Вашия роман „Странният рицар на Свещената книга“?
- Това ще бъде копродукция. Главният продуцент е от САЩ, но все повече държави желаят да се включат. Заглавието е „Еретиците“. Първо написах сценария - преди повече от 20 години; по неговата фабула създадох романа „Странният рицар на Свещената книга“, който вече има няколко издания в България. Но за филма нямам право да разкривам други подробности.
 
- А кои са стълбовете на Вашия живот? 
- Моите родители, моята баба, която ме е отгледала, цялото ми семейство - видял съм такава любов и липса на корист, че за цял живот съм съхранил светлината им. Те са моят олтар. Като творец съм чел много автори, но нямам определен писател, който да е бил мой еталон.
 
Достоен за Нобел
Световни медии отдават почит на гения на перото
Антон Дончев е носител на най-високи български отличия: Орден „Стара планина“, първа степен, орден „Св. св. Кирил и Методий - Огърлие, Държавна награда „Паисий Хилендарски“, Голямата награда за литература на СУ, Националната литературна награда „Й. Йовков“.
Световните медии също отдават почит на гения, изпод чието перо излиза „Време разделно“:
 
https://trud.bg/%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0-%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BA-%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%BE%D0%BD-%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B4-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D1%8A%D0%B6%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B8-%D0%B4%D0%BD%D0%B5/