СРЕЩИ

Стефан Вълдобрев: Посветеният артист винаги има гладно сърце

25 септември 2020

 

Когато пиша песни, не следвам правила, категоричен е артистът
На 15 май Стефан Вълдобрев пусна своята „Книга за песните“ с помощта на издателство „Книгомания“. На 20 май навърши 50 години. На 15 юни - първият тираж, който съвсем не беше малък, е вече продаден и машините в печатницата вече се въртят за втори. Междувременно с „Обичайните заподозрени“ (Иван Лечев, Стоян Янкулов, Миро Иванов и Веселин Веселинов-Еко) направиха първия рок концерт след вдигането на забраната за публични мероприятия, а графикът за лятото им се пълни със светкавични темпове. Точно с каквито винаги е вървял животът на поета, актьор, музикант, певец, режисьор... накратко артиста Стефан Вълдобрев.
След дни - на 18 юни, ще открият фестивала „София МОНО“ с акустичен концерт „Три китари в парка“, формат, който са правили спорадично в клубове. На 24 юни „Книга за песните“ ще се сдобие с дълго чаканата си премиера с публика в столичния клуб „Кино Кабана“. На 26 юни с бандата ще забият във Варна. По вече установения ред би трябвало да следва четене на книгата. Точно така е и в графика на Вълдобрев - на 2 юли е в любимия си Пловдив за среща с читатели. Следва големият софийски концерт на 23 юли и отскачане до Царево за фестивала „Арт поток“, на който ще гостува с книгата. В разгара на лятото вече има наредени концерти в Летния театър на Варна и два в Бургас, а в началото на септември ще се присъедини към „Аполония“ в Созопол, но с литературния си подвиг. Задъхахте ли се?! А той - не. Дори обеща да започне работа по нов албум.
- Здравей, Стефане. Как си?
(телефонът му звъни)
- Мечтая да си изключа телефона, но няма как да стане.
- Винаги си затрупан с много проекти, като че ли без работа не можеш.
- Да, има го това. Не че не мога без работа! Сигурно мога. Но съм малко като дете в магазин за шоколад - като се появи нещо интересно, и сам не се усещам как се хвърлям в него, защото знам, че ще ми допринесе нещо ново.
- Да ти доизгради „къщата“ - метафората, която използваш за живота си в „Книга за песните“?
- Тази метафора е свързана с постоянните ми заминавания навън и вътрешните ми възпирания да остана. Представям си, че тук съм започнал да изграждам къща - четирите й стени са поезията, музиката, киното и театърът. И по тази къща все има какво да се доизгради, но не за да е най-хубавата на село... А защото нямам усещането, че съм стигнал някакво ниво, на което съм се завършил. В съзнанието ми имам много неща още да уча.
- Все още не можеш да седнеш на верандата й и да си почиваш, а?
- Да, но си мечтая за това. Представям си го. Как съм точно на верандата, а отдолу има лозя и животни в двора и куче, и вино, и пури. А аз няма да правя нищо. Ще съзерцавам. До мен ще има един тефтер. Но на такива места мога да родя само някаква идея, хрумка. Самото задълбаване, изграждане на песен например, не може да стане в такава ситуация. Трябва да съм в градска среда, да съм във вихър, в напрежение, да гоня финален срок.
- Така си представяш живота след пенсия ли?
- Да, с други дядовци на площада да играем табла и да бистрим политиката, като знаем, че нищо не зависи от нас... Всъщност не знам колко мога да изкарам така, трябва да опитам. Но съм много свързан със земята - с мириса на поле, на почва, на листа, на гора.
- Наскоро навърши 50, чувстваш ли се пораснал?
- Даже не знам какво значи това. Помъдрял и улегнал - да. Обаче все още усещам как се възпламенявам на секундата, когато тръгна да правя нещо. Един артист, ако наистина е посветен, той винаги има гладно сърце, постоянно има апетит за хубави роли, хубава песен.
- Как успяваш да лавираш между всичко в професионален план и в личния живот?
- Много е сложно. Но всички тези непосилни ангажименти и динамика на ежедневието са нещото, което ме зарежда - хем те изморява, хем все едно си включен в контакта.
- А как оцеля в последните три месеца на принудителна почивка?
- Всъщност за мен това време беше върхово мисловно напрежение, защото завършвах „Книга за песните“. Даже в момента имам нужда от почивка след принудителната „почивка“.
- Трудно ли събра спомените? Наложи ли се много да съкращаваш?
- Първите глави на книгата написах през зимата на 2019-а. Отидох в Созопол, много обичам да ходя на море през зимата. Останах 2 седмици и написах историята на 12-те „важни“ песни, да кажем - крайъгълните камъни в творчеството ми. Останалите описах година по-късно - по време на пандемията. Тогава добавих и дългия увод, който в началото не бях планирал. Мислех да започна направо с песен. Бях избрал „Сиво“. Когато събирах книгата, се върнах да изчета първите 12 глави. Прозвучаха ми толкова инфантилно, стилът беше толкова различен, че ги изтрих напълно и ги написах наново, като използвах само фактологията. Но не съм съкращавал с цел да се побера в някакъв обем. По-скоро махнах разкази, без значение колко интересни са, които нямат връзка с песните. На финала разказът за всяка песен води към следващата. Те са свързани. Затова няма и съдържание. Не може да отвориш на любимото си парче и да прочетеш за него, защото нищо няма да разбереш, ако не си чел от началото до края.
- Не си от хората, които говорят за личния си живот, а в книгата го правиш. Кое ти беше най-трудно да споделиш?
- Усетих, че съм длъжен да разкажа и част от личния си живот, защото и жена ми, и дъщеря ми са свързани с песните. И то много. Няма логика да не го напиша. Направил съм по-дълбоки и по-лични допускания дори с риск да изглежда, че проявявам слабост. Иска ми се хората да знаят какво е било, преди да се появи някоя песен, как се е стигнало до промяна в мисленето ми и в начина ми на изразяването.
С нетърпение чакам премиерата пред читатели на 24 юни в „Кино Кабана“, защото искам да разбера, това разголване, което си позволих, дали има смисъл, дали работи, дали не е мината границата. Докато дискутирахме с редактора ми Яна Борисова, все я питах: „Имам чувството, че съм излязъл на терасата гол по боксерки и бия тъпана. Трябва ли чак така да се показвам?“ А тя през цялото време ми казваше: „Щом вътрешно си го усетил, значи трябва“.
До момента имах други съображения да не разказвам истории като тази с катастрофата, която преживях. По-скоро не желаех да занимавам хората с травмиращи неща. С годините се случи, че публиката ме възприема като човек, който винаги ще ги накара да се усмихнат и ще ги зареди с положителни емоции. Дадох си сметка за този ефект и прецених, че няма нужда да ги натоварвам. Пак по същата причина епизодът с катастрофата е много документален в книгата.
- Впечатление правят и изключително прецизният език, и безкомпромисно точната подборка на лексиката.
- Точно като в текстовете на песните. Мислил съм много думичките, защото си поставих и друга цел - тази книга да има литературна стойност, защото първият ми досег с някакво по-голямо признание е бил през поезията ми. Не е случайно, че имам отношение към думите. Отношението ми към писаното слово е изначално.
- Тогава, ако трябва да определиш „Книга за песните“ с една дума, коя ще е тя?
- Посветеност. Всичко, което съм разказал, се случва само ако човек е посветен на това, което прави, и е готов да приеме, че има много шамари, има много възторзи, има пропадания, има и възкачвания. Единственото, което те фокусира и те води напред, е, ако ти си посветен.
- Мотивиращо е да го прочетат и чуят следващото поколение артисти.
- Да, макар че не съм писал, за да назидавам. Но работя с млади хора и виждам как те на 21-22 години сега откриват песните ни все едно сме чужда група, дошла в България. Това е прекрасно. И телевизиите, без да знаят, ни направиха огромна услуга, като не пускат музиката ни, защото по този начин разширяват трайността й и карат хората да я откриват апокрифно. Както аз като ученик откривах поетите - споделяхме си ги на ксерокопия. Така връзката човек-творба става по-силна. В момента усещам в 20-годишните такъв подход към музиката. Те са прекрасни, но ги вкарват в матрица, налагат им правила, които те не желаят, но трябва да се съобразяват, защото им е втълпено, че не може по друг начин. Моята цел е да им кажа, че може. А в момента, в който тези млади станат много - не осъзнават каква голяма сила ще са.
- Те откриват теб, а ти как откриваш тях, младите?
- „Керана и космонавтите“, например ги наблюдавам още от миналата година, защото с Юлия (б.а. - вокалистката) репетирам в „Евита“. Виждах как на групата, всички са млади хора от пловдивската академия, само музика им е в главата. Те са посветени. Ето отново тази дума, за която говорим. Когато видя нещо подобно, съм готов да помогна с всичко, защото почвата е благодатна. Преди години с Рут (б.а.- Колева) ми трябваше едно пътуване в колата за половин час, за да разбера, че е посветена. Усеща се веднага.
- Как се научи да сканираш така хората?
- Думите, начинът, по който някой говори... не знам. Пак думите, те са основата на всичко.
- Като заговорихме за музика - кога да очакваме нова музика от теб и „Обичайните заподозрени“?
- Не съм работил по музика, докато писах книгата. Не исках да се разпилявам. Но в главата ми се появиха мелодии, които съм записал на телефона. Чакам момента, в който да се събера и да започна да ги прослушвам и разпределям в различните папки - „Бързи“, „Бавни“, „Мажорни“, „Минорни“. Доста време мина от последния албум (б.а. - 10½ излезе преди 4 години), а вече нямам и оправдание да отлагам следващия. Главната ми цел вече е да правя нови песни и ще работя в тази посока. Не знам обаче кога. Само мога да обещая, че ще започна.
- Ти си измислил не една, а много формули за успешни песни. Не ти ли е по-лесно вече при писането на нови?
- Обещал съм на себе си, че никога няма да се повтарям. Винаги търся нов подход. Преди години, докато пишех песен, един продуцент ми каза: „Как след този акорд си сложил този? След такъв акорд имаш седем варианта какво да последва и твоето решение не е сред тях. Това е академичното правило!“. Аз знам всички тези академични правила, но съм ги изтрил, когато пиша песни, не следвам правила, искам винаги да са различни.
https://www.monitor.bg/bg/a/view/stefan-vyldobrev-posvetenijat-artist-vinagi-ima-gladno-syrce-208966