СРЕЩИ

Проф. Михаил Константинов. Митове и истини за недействителния вот

04 февруари 2020

 

 
Темата за недействителните гласове, подадени на избори и референдуми, е важна както за България, така и за демократичните държави по света. Нещо повече, големият брой такива гласове дава основание както за съмнение в изборните резултати, така и за тяхното оспорване от страна на изгубилите изборите партии, коалиции и кандидати. Затова е важно да знаем каква е истината по този много съществен за демокрацията и за нейните основни механизми въпрос.
Недействителните гласове са обект на многобройни анализи и изследвания по света. По-слабо изучен е този въпрос у нас. Различни са видовете недействителен вот: отбелязване на повече (или на нито един) от предвидените видове избор в бюлетината, използване на нестандартни символи и надписи от страна на избирателя, нарушаване на тайната на вота и т.н. Нещо повече, обикновено в закона се указва кога гласът е действителен, като във всички останали случаи той се класифицира като недействителен. Така е и в нашия Изборен кодекс. Там даже е предвидена хипотезата „недействителен глас, подаден за партия, коалиция или независим кандидат“. Тя отговаря на случая, когато избирателят е посочил правилно своя избор, но допълнително е писал разни неща в бюлетината, които не е трябвало да пише. Или пък ги е написал нарочно. У нас гневните избиратели могат да задраскват и квадратчето „Не подкрепям никого“, което хем отговаря на действителен глас, хем е в полза на … никого. Това квадратче е остатък от други неща и е време да отпадне. А то може и да е много вредно при някои екстремни разпределения на гласовете, когато може изобщо да блокира изборния процес.
Причините за появата на недействителни гласовепри избори с хартиени бюлетини са най-различни, например желание да се демонстрира наказателен или протестен вот, както и образователен дефицит (или обикновена неграмотност) у някои от гласуващите.А понякога просто някой по-възрастен избирател си е забравил очилата и затова е попълнил бюлетината с грешки, които правят гласа му недействителен. Строги норми за размера на този вот по света няма, но е прието, че е допустимо да има от 3 до 4 на сто недействителни гласове.В Германия, както може да се очаква, този процент е по-нисък и е между 1% и 2%. Как обаче стои този въпрос у нас?
Още на първите парламентарни и местни избори у нас
след избухването на демокрацията (и по-точно на 13 октомври 1991 година), както и непосредствено след това, българският избирател демонстрира добра култура на гласуване със съвсем приемливи нива на недействителен вот. Първият крах в това отношение ни връхлетя на местните избори през 1999 година. Помня го добре този скандален случай, защото тогава бях член на ЦИК и шокът беше голям. Случаят се потули, но изводи, макар и негласни, се направиха. Какво все пак се случи тогава? Ами гласуваха малко над три милиона души (колкото и на 27 октомври тази година впрочем), но общински съветници произведоха гласовете само на около два милиона души (!). И какво беше станало с гласовете за съветници на един милион българи? Ами, оказаха се недействителни, защото в един милион бюлетини нямаше отбелязан глас за общински съветници. За капак, партиите и коалициите в бюлетините не бяха номерирани, което допълнително обърка по-слабо грамотните избиратели. А ако объркването беше целта, тя беше постигната. Макар и без особен политически ефект. Защото в една етнически обособена община и 50% на сто да са действителните гласове, то останалите 50% от гласовете пак ще си произведат кметове и съветници от съответния етнос. Щото други кандидати тогава нямаше. Така или иначе, с 33% недействителни гласове за общински съветници, през 1999 годинаБългария постави един тъжен рекорд в демократичната си история.

С изключение на този сбъркан вот, България продължи да гласува и до днес
с приличен дял на недействителните гласове на президентски, европейски и парламентарни избори в размер на 2-3%. Съвсем в европейската норма и само малко по-лошо, отколкото в Германия. Например на последните президентски избори през 2016 година недействителните гласове бяха около 3%. За съжаление, на местни избори не е така и ние гласуваме под световните и европейските стандарти, с над 4% недействителен вот. Така например на местните избори през 2011 година недействителните гласове и за съветници и за кметове бяха 5-6%. Това е над нормата, но все още не е катастрофа.
През 2015 година обаче и тук ни се стовари на главите Черен лебед под формата на собствената ни латентна, че и съвсем явна, глупост. Недействителните гласове за общински съветници тогава скочиха повече от двойно и достигнаха 14,1%. За кметове, обаче, недействителните гласове си останаха в границите на 4-6%. Какво се беше случило и как така се оказа, че един и същи избирател гласува съвсем грамотно за кметове и крайно неграмотно за общински съветници? Ами, бяха се появили любимите на някои български политици и прогресивни НПО изборни преференции. Справедливостта изисква да се отбележи, че преференциите си действат много добре на много места в Европа. Че някъде са даже и задължителни, за да е действителен гласът. Преференциите на родна земя родиха любопитния феномен „15-15“, от който се облагодетелстваха кандидатите-късметлии, на които номерът в бюлетината съвпадаше с номера на издигналата ги партияили коалиция.Когато се констатира това, то беше за една партия, за избирателите на която се смяташе, че са по-възрастни, или пък по-необразовани. Това предизвика една малко преждевременна радост у някои десни политици и анализатори. Защото, видите ли, десните избиратели се оказали по-млади и по-образовани (тогава мантрата за „умните и красивите“ още не беше толкова популярна). А радостта беше преждевременна, защото се оказа, че явлението „15-15“ си го има, при това съвсем равномерно разпределено, при избирателите на всички партии. Днес този феномен е преодолян, но не съвсем.
Но не това създаде големия недействителен вот при изборите за общински съветници. Този вот се роди по много други начини. Например, избирателят отбелязваше номера на любимата си партия в полето на преференциите, а в полето за партиите и коалициите не отбелязваше нищо и така произвеждаше недействителен глас. Или пък, за да докаже на изборния дилър, че е гласувал „правилно“, отбелязваше, освен номера на партията, и някаква причудлива комбинация от преференции, заради която секционната избирателна комисия класифицираше гласа му като недействителен. А е възможно някои от избирателите просто да са пренебрегвали вота за съветници и да са гласували както им падне, включително и с недействителни гласове. Но как тогава до 2011 година (без трагичната 1999 година) избирателите гласуваха сравнително правилно за съветници, а след това, внезапно някои от тях оглупяха? Същевременно при парламентарни и европейски избори процентът на недействителните гласове остава нисък, макар че и там вече има преференции. Положението е според констатацията „Ясно, что дело темное“, която руснаците често използват, когато нещата не подлежат на рационално обяснение. Така или иначе, по ред причини, през последните осем години се удвои и утрои процентът на недействителните гласове за общински съветници. Така, по стар български обичай, вместо да изпишем веждис тази прогресивна форма на гласуване, може би извадихме очи.
Какво по-точно се случи с недействителните гласове на току-що приключилите Местни избори-2019? Първо, маса хора сред политическия така наречен елит се изказаха крайно неподготвени по въпроса и изрекоха куп глупости, заради които сега трябва да се извинят на българския народ. Когото обвиниха в тежка неграмотност. Но няма да го направят, естествено. Той, българският народ, е свикнал над него да издевателстват всякакви политици. Например френски, да споменем някои. Неподготвените политически лидери казаха, че недействителните гласове на тези избори били достигнали 20%, че даже и 25%. Ако бяха мои студенти, за тази фундаментална глупост моментално бих ги скъсал и бих ги пратил на поправителен изпит. Но за съжаление не мога, а щеше да им е от полза.

Каква е истината?
Тази година на местните избори на първи тур имаше 660 616 недействителни гласа общо за съветници и за кметове. И слабо подготвените по математика политици взеха и хоп, разделиха това число на 3,1 милиона гласували избиратели. В резултат на което получиха абсурдните над 20% недействителни гласове. Читателите вече са разбрали къде е грешката, защото на тези избори се гласуваше с до 4 бюлетини, всяка от които отговаря на един глас. Така броят на подадените гласове съвсем не е 3,1 милиона, а е равен на сумата от гласовете за общински съветници, за общински кметове, за районни кметове и за кметове на кметства. И тази сума е 7 761 421, което е доста повече от 3,1 милиона. Така процентът на недействителните гласове средно за всички избори е 8,5%, а не абсурдните над 20%, за които трябва да се пишат двойки. А иначе разбивката на недействителния вот по видове избори почти дословно повтаря картината от 2015 година, което е естествено, защото причината е същата: вероятното зловредно влияние на преференциите в настоящия им вид. При това недействителните гласове за съветници тази година са 15,1%, а за всичките видове кметове – малко над 4%.
Остава да видим за какво ги ядохме преференциалните жаби. Обработката на преференциите гълта огромна част от времето на изборните комисии и на преброителите, увеличава до три пъти (!) броя на недействителните гласове и има пренебрежимо влияние върху съставите на избраните общински съвети. Така например в Столична община, където листите са най-дълги с до 61 имена, преференциите не разместиха нито един кандидат. В национален мащаб от 5135 съветници около 18% са разместени, главно в малки общини и в резултат на „семейни войни“ и разделения. А и много от разместванията са привидни, защото не променят състава на групата съветници на партията. Ще дам пример от последните европейски избори и листата на втората политическа сила с 5 избрани кандидати. Там петият стана втори с преференции, но това не промени състава на групата на избраните евродепутати. Изводът е, че или трябва да падне преференциалният праг, за да могат да се разместват листите в големите общини, или трябва да приемем финландския модел (гласове за партиите само през преференциите), или следва да се замислим за ползата от преференциите изобщо. Другото е лицемерие, което иначе съвсем не ни е чуждо.
Машинно гласуване
У нас, за разлика от останалата част от Европа, е много популярно мнението, че недействителните гласове могат успешно да се преборят с машинно гласуване. Тук обаче възникват някои въпроси. Ако човек има елементарна грамотност, включително компютърна, той ще се справи с машинното гласуване, както се справиха и 50 хиляди избиратели на парламентарните избори през 2017 година. Но пък такъв човек едва ли би произвел недействителен глас чрез хартиена бюлетина поради образователен дефицит. У нас обаче има и стотици хиляди избиратели, които просто няма да се справят с машинното гласуване, особено, ако трябва да превъртят по няколко екрана за да направят, примерно, до 5 избора. Така че, ако искаме да въведем образователно-компютърен ценз, нека го кажем честно. Аз обаче имам и едно рационално предложение. Да изчакаме високотехнологичните европейски държави като Германия, Холандия и Ирландия да го въведат машинното гласуване и после ние да се поучим от светлия им опит. Или пък Швеция и Дания, да речем.
Изборите, слава Богу, минаха и заминаха, като трябва да се отбележи, че изборната администрация и преброителят „Информационно обслужване“ АД се справиха много добре със задачите си. Ще минат и делата с искания за касиране на част от произведените избори. Какво ще е решението на административните съдилища предстои да видим. Ние обаче знаем каква е историята на касиранията на избори у нас след 1990 година. Касирани европейски и президентски избори, за щастие, няма. В девет парламента от 1991 до 2017 година от 2 160 мандата има касиран един, което прави по-малко от 1/20 от процента. Има обаче касирани избори за „малки“ кметове, а има и едни такива избори за общински съвет. Една от причините беше участие на хора без право на глас, което се установява чрез анализ на избирателните списъци. Имаше и едно дело за касиране на местни избори, което се проточи над 4 години и беше прекратено поради това, че мандатът на оспорвания орган изтече. А иначе практиката на съда в това отношение е ясна и напълно правилна: изборът в даден район или секция се касира, ако нарушенията се докажат по безспорен начин и ако тези нарушения са били от естество да променят изборния резултат. Тук расистки мотиви като този, че избиратели от даден етнос са продали гласа си, само защото са гласували в полза на даден кандидат, нямат място. Престъплението „купуване и продаване на гласове“ се доказва с факти, а не с разсъждения кой за кого е гласувал. А и не знам защо Комисията за защита от дискриминация не се самосезира по този въпрос. България винаги е била толерантна държава и расизмът у нас няма място.
Сега е време да забравим обидите, които глупаво си нанесохме в предизборния период, и всеки трябва да се върне на основната си работа. И да почне да си я гледа съвестно, за свое собствено и на близките си добро и за доброто на България.
https://www.monitor.bg/bg/a/view/mitove-i-istini-za-nedejstvitelnija-vot-180840