СРЕЩИ

Марио Хосен: Великите композитори са личности, свързани с космическа енергия

12 декември 2019

 

Радвам се, че станах част от историята, като записах последните 8 произведения на Паганини, които никога не са издавани, казва в интервю за "Монитор" цигуларят
С Маестро Марио Хосен разговаря Иваничка Кючукова
- Здравейте, маестро Хосен, само след две седмици заедно с Адриан Йотикер ще направите уникален концерт, в който ще срещнете Паганини и Шопен. Техните светове не са ли диаметрално различни?
- Ще ги срещнем исторически и музикално. От една страна, ще възпроизведем вибрациите им с произведения, които са характерни за всеки един от двамата. Шопен е ефирен, бяга от масите, показността, търси съкровеното, индивидуалната среща с публиката. Паганини е точно обратното – човек на големите контрасти, на експресията, на сблъсъка между себе си като творец и природата. Една от личностите, повлияла за изграждането на Шопен, е именно Паганини. Шопен чува за първи път Паганини във Варшава, когато е на 18 години. Ректорът на Консерваторията, където учи, го представя на вече известния му колега. Шопен, все още напълно неизвестен, въпреки че е вундеркинд, е толкова силно впечатлен от аурата на Паганини, че решава да се опита чрез изразните средства на пианото да пресъздаде ефектите, които чува в творбите му. Интересното е, че Шопен е свирил само в много тесен кръг, за не повече от 10 - 20 души, в парижките салони, имал е много силна сценична треска. Освен че ще се опитаме да пресъздадем чисто исторически срещата на Паганини и Шопен, ще влезем и в сблъсъци благодарение на Менделсон, който пък е бил повлиян творчески и от двамата.
- Имали сте възможност да свирите по оригиналите на Паганини, човека чиято корона носите, с прозвището Българския Паганини...
- Преди 3 години в Рим имах среща с човека, който отговаряше за архива му. В библиотеката в продължение на 1 час разглеждах неговите лични ноти. Бях с бели ръкавици, с двама полицаи за охрана и докато ги изследвах, ми звучаха в главата, представях си как ги е писал, дори в един момент тайно си махнах ръкавиците, за да ги усетя с върха на пръстите си. В 17 часа, когато библиотеката трябваше да затвори и аз да се разделя с манускриптите, дойде и голямата изненада. Директорката на библиотеката и целият екип ме поканиха в голямата читалня и на катедрата отпред видях всичките партитури, но без охрана. Бях с цигулката си и те ме помолиха да посвиря. Ето това изживяване няма как да се изрази по никакъв начин, няма цена.
- Вие сте и редактор на творчеството на Паганини по покана на издателство „Доблингер“. Как се случи този проект?
- Първата покана всъщност дойде от семейството на Паганини и от най-голямата звукозаписна компания в Генуа – „Динамик“, да запиша последните осем произведения на Паганини. Те не бяха записвани никога, защото са направени по начин, който никой не е можел да разгадае. По стечение на обстоятелствата мисля, че точно аз открих начина, по който може да се изсвирят.
- Кодировка в нотите ли е имало?
- Не кодировка. Паганини прави няколко революционни неща. Развива няколко цигулкови техники, които дотогава са били познати само в зародиш - като изпълнението на едно произведение само на една струна на всеки концерт; оперни парафрази, за които интересното е, че никога не е свирил в нормален строй. Той си настройва цигулката по уникален начин. И точно това ключе – настройването, липсваше. Записах тези неиздавани последни произведения във Виена преди две години и съм много щастлив, че станах част от историята на музиката и затворихме един цикъл. Това са знаци на съдбата, да ми покажат, че това е правилният ми път. След това дойде поканата и от издателство „Доблингер“ да стана редактор на цялото му творчество.
- На каква цигулка свирите и колко е важен инструментът, за да се себеизразите?
- Вече 18 години имам възможност да свиря на „Джовани Батиста Гуаданини“, на повече от 250 години, собственост на Австрийската национална банка. Колкото до важността на инструмента – това по-скоро е вътрешно чувство. Същият резултат може да се постигне и със съвременна цигулка. Но с тези стари инструменти усещаш традицията, те са по-скоро духовен процес на реинкарнация. Само си представете – на този инструмент са свирили и са изразявали емоции няколко генерации цигулари. Тази вибрация, която е вътре в самия корпус на инструмента, това е нещо, което остава, то не изчезва. Чисто акустично разликите са трудно уловими, но това усещане от досега с инструмент, който 250 - 300 години е бил в ръцете на много добри изпълнители, е необяснимо. Инструментите имат душа. Емоциите на музикантите се запаметяват някак си в клетъчната структура на дървото. Много интересен пример има с инструменти на Страдивари. Една от най-хубавите му серии е направена за испанския крал и сега е в Кралския музей в Мадрид. Изработката им е перфектна, с инкрустации със седеф, още тогава са били много скъпи. Испанският крал ги поръчва, но не може да свири. В продължение на 250 - 300 години си стоят в музей и само от време на време кралското семейство кани добри музиканти и те свирят на тях. Знаете ли, че тези инструменти не звучат? Те са много по-лоши от нормална цигулка, направена от посредствен майстор. Младият инструмент пък е като бебе. То може да е гениално, но тепърва има да се храни. Не може на една нова цигулка да свириш най-тежките и виртуозни произведения, защото тя не си е намерила хармонията вътре в себе си. Трябва да мине период от време, 1 - 2 години, чисто и физиологично лакът да си попадне на мястото, дървото малко да свикне с дъха на музиканта, с влагата.
- Кой сложи цигулката в ръцете ви?
- Баба. Тя е музикант, оперна певица, солистка на певческото дружество в Пловдив, учителка по музика, диригент на хор и учителка по математика. Нейният баща донася инструмента от Австрия, той е свирил малко на цигулка, и я подарява на нея. Всъщност това е моят първи подарък въобще. Когато майка ми ме прибира от родилното, първото нещо, което баба ми ми подарява, е нейната цигулка. И тогава моят баща, юрист, казва на шега: Е, защо не пиано?! Затова приемам този инструмент като част от себе си.
- Какво детство имахте вие, за да стигнете днес до това ниво?
- Баба ми и майка ми, които са ме отгледали, знаеха, че е важно децата да играят и да имат нормално детство. Много обичах футбол и като дете много играех. Дори в музикалното училище в нашия клас бяхме 5 момчета, всяко междучасие играехме в двора. Като много малък си спомням, че майка ми много държеше всеки ден да се свири по няколко часа и беше безапелационна - докато не прозвучи красиво, не спирах да свиря. Понякога се повтаряше до късни часове. Но това беше в началото. Аз съм й безкрайно благодарен, защото точно тази амбиция на майка ми ме водеше до това, че свирех пред хора. Видях още тогава признанието на публиката, аплодисментите и това беше много важна мотивация да продължа. Затова и периодът на контрол от майка ми трая до първите ми успехи, до около 10-годишен.
- Работите с деца, колко трудно е да ги мотивирате днес с всички разсейващи фактори?
-Тези деца, на които аз преподавам, всички до такава степен обичат музиката, че не съм останал с впечатление, че някой идва, принуден от родителите си. В изкуството човек трябва да има призвание, ако едно дете от малко си личи, че обича това, което прави – тогава родителите и учителите са отговорни да развият дарбата. Много е деликатно да има хармония между нормалния живот на детето и същевременно трудолюбието и дисциплината. Родителите да са внимателни с прекалените си амбиции, защото са много вредни. От друга страна, в Европа до такава степен имаме изкуството като даденост, защото имаме традиции в него, че не обръщаме вече нужното му внимание – децата не получават нужното музикално образование. В Китай например се инвестират милиарди в класическа музика в момента. Но виждам и една хубава тенденция – младите родители днес запознават децата си с класическата музика. Това обаче е в Източна Европа, в Западна – не.
- Ако трябва да сравните живота си с композиция, в кой стил ще е тя?
- Моят е по-скоро хардрок - екстремна емоция, съчетана с балада, пълно спокойствие и романтика. Може би Deep Purple.
- Фен сте на рока. Кои са вашите групи?
- В гимназията много харесвах хеви метъл – Judas Priest, Iron Maiden, впоследствие Metallica. После имаше период, в който минах повече към джаза – Chicago, Earth, Wind and Fire. И напоследък пак се връщам към рока. Това са стиловете, които ме зареждат. Преди година имах възможност да участвам в юбилейния концерт на група „Ахат“ в зала 1 на НДК. За първи път бях в един творчески процес с музиканти от този стил. На сцената с тях се усеща много интересна симбиоза между много подреденото изпълнение с безкрайната свобода на импровизацията и фантазията. Смятам, че това са го взели от класическите музиканти, каквито са били в генезиса на класиката – XVII, XVIII, XIX, началото на XX век. В момента академичното образование отдалечава от извора на тяхното творчество. Преди един изпълнител е бил и композитор, изпълнявал е преди всичко своята музика и е съчетавал партитурата, която предварително е написал, с момента на фантазията и импровизацията. В последните 100 години ние само повтаряме това, което е написано по нотите. Но когато става дума за интерпретация, нито един от нас вече няма образование да бъде композитор и няма тази дарба да започне да импровизира върху дадено произведение.
- Може би академичното образование толкова високо слага големите композитори, че никой не смее да се протегне до тях?
- Така и трябва да бъде. Затова големите композитори са, както се казва, посланици свише. Автори като Йохан Себастиан Бах, Моцарт, Паганини, Шопен - това са личности, свързани с космическа енергия. По логичен начин не можеш да дадеш обяснение на тази математическа нумерология, вложена в едно музикално произведение, както в случая с Бах. Виждаме 5 черни линийки и върху тях висша математика, с много точни и сложни математически пропорции, в които композицията е свързана изцяло с изчисления. Контрапунктът е математика. Дори не можете да си представите, че човекът, който го пише, не е имал нужда от чернова. Той е писал с огромна скорост – всяка седмица две кантати, всяка от които е по 1 - 1,5 часа, и то изписани за между 12 и 24 инструмента. Паралелно той е имал 20 деца, отделно е преподавал и 8 часа на ден в интернат. Заради всичко това има този респект и страхопочитание към тези гениални хора и техните партитури.
Визитка:
- Маестро Марио Хосен е роден в Пловдив. Едва на 8 години дебютира с Пловдивската филхармония
- Във вените му тече кръв от четири националности - еврейска, арабска, гръцка и българска, откъдето идва необикновената му фамилия
- Получава образованието си във Виена, където се дипломира с награда на австрийското Министерство на културата за високи творчески постижения. После специализира в Париж при Жерар Пуле
- Солист е на едни от най-известните световни оркестри, между които Виенският симфоничен оркестър, Виенският камерен оркестър, Английският камерен оркестър, Кралската филхармония, Симфоничен оркестър "Чайковски" на Московското радио, Оркестър на Миланската скала
- Почетен професор в НБУ и гост-професор в Япония
- Основател и артистичен директор на Международната академия и музикален фестивал "Орфеус", която се провежда ежегодно във Виена
- От 2019 г. проф. Хосен е артистичен директор на Международния музикален фестивал "Варненско лято"
- На 25 ноември заедно с гениалния пианист Адриан Йотикер ще изправят Шопен и Паганини в двубой в концерта „Между два свята“ в зала 1 на НДК
https://www.monitor.bg/bg/a/view/mario-hosen-v-evropa-decata-ne-poluchavat-nujnoto-muzikalno-obrazovanie-180946