ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Яна Костова. Кристо, по-бърз от киното

13 май 2019

 

 
Кадър от филма на Андрей Паунов „Да ходиш по вода“ (2018)
Магията на 23-ия София филм фест започна сякаш с гръм и трясък. Или по-точно като с гръм от ясно небе. Кинофестивалът се откри за пръв път в своята над 20-годишна история с документален филм – „Да ходиш по вода“ на Андрей Паунов за проекта на Кристо „Плаващи кейове“ от 2016.
Българската премиера беше последвана от ретроспектива в Дома на киното, където в рамките на първите няколко дни бяха представени филми за световния артист от български произход.
Толкова много е изписано досега за Кристо, че едва ли има какво ново да се добави. Бихме могли единствено да си припомним и/или откроим някои факти – от филмите на братя Мейзълс, от поредицата на Евгения Атанасова от БНТ, от филма на Георги Балабанов „Граница на мечтите“ с Лъчезар Бояджиев (1996).
За мен самата беше конфузно, че не познавах нито един от показаните филми, дори телевизионната поредица, по простата причина, че пропуснах изложбата в СГХГ от 2015 г., а телевизията отдавна отказах. Порази ме простият факт, че без филмите на практика няма как да получим реална представа за същността на творчеството на Кристо, а още по-малко за неговата личност. Нито фотографиите, нито снобските текстове в каталозите или публикациите в пресата могат да предадат така пълно процеса на колосална работа, която извършват Кристо и Жан-Клод за всеки отделен проект. Да не говорим за пословичната енергия, която двамата, или по-точно тяхната обща фигура, излъчват. Най-вече без филмите остава в ущърб именно социалният аспект на техните акции – адресирането, общуването и директното включване на местните хора във всеки етап от работата по проектите, от разрешителните до реализацията. А това се оказва толкова органично свързан елемент, определящ крайния резултат, който всички мислим, че познаваме от прекрасните изображения. Това лично откритие ми напомня учудването на Жан-Клод, когато Кристо я пита, дали иска да ѝ покаже своето изкуство, а тя отговаря: „Но аз го познавам! Твоите портрети висят навсякъде вкъщи“.
Другият момент, който изпъква особено ясно благодарение на документалното кино, е детскостта на Кристо. Присъща донякъде на повечето артисти, при него тя достига размери, сравними само с тези на Моцарт във филма „Амадеус“ на Милош Форман. Можем да я проследим в повечето филми за артиста. Тази толкова богата филмография – безспорно гордост за всеки творец, ме наведе и на друг въпрос, останал като че ли някак подминат, сякаш самоподразбиращ се. А именно деликатния момент с авторството.
„Граница на мечтите“ (1996) на режисьора Георги Балабанов
Спонтанната поява на името на Жан-Клод в проектите на Кристо от късния период е проследена до любопитни детайли от камерата през десетилетията. От ранните изказвания на артиста пред японската преса по повод на „Чадърите“, че той е авторът и държи нещата да стават по неговия начин – любима фраза, повторена неколкократно и в най-новия филм на Андрей Паунов, – до по-късните, когато виждаме Кристо в присъствието вече на Жан-Клод, активно жестикулираща до него, да се „кара“ на медиите за тяхната „арогантност“ да премълчават нейното име. Действително, със своята темпераментна натура и контактите на баща си, тя спомага решително и всеотдайно за осъществяването на тези фантазни проекти. Това обаче е ролята на мениджъра. Тонът на цветовете или изборът на локацията, които Кристо ѝ приписва във филма „Кристо и Жан-Клод – изкуството е за двама“ за някои обекти като например Островите, не биха могли да са логичен аргумент, тъй като идеята за Райхстага е предложена от трето лице. Независимо от безспорно личния момент на компромис, взаимно осиновяване и размяна на визи, които трогателно се разглеждат във филмите на братя Мейзълс, не би било коректно да се бъркат авторство и менажиране в проектите на Кристо с тяхната микеланджеловска вдъхновеност, леонардовска изобретателност и прецизност като на Брунелески. Строго погледнато, това би било толкова анекдотично, колкото ако Тео ван Гог претендираше за съ-авторство с брат си. Самата Жан-Клод с усмивка формулира, че те не правят заедно „само три неща: тя не рисува, той не се занимава с финанси и не летят в един и същ самолет“. Знаковото за творчеството на Кристо като кредо и философия се крие именно в рисунките – той непреклонно отказва спонсорство и не допуска фетишизация с материалите на неговите творби чрез тяхната разпродажба. Тук не става дума за ефектни изказвания пред медиите или за непродаваема стока, а за последователно и радикално отстоявана поезия, от една страна (Владимир Явашев разказва как за девет Порти на Кристо са предложили 15 млн. долара, които той отказал) и стръвно дебнати артефакти, от друга. Стига се дотам, че е необходимо те да се охраняват – за да не се появят в интернет – както става с тубус от плат за „Портите“ – за да стигнат успешно до предвиденото от автора рециклиране.
От друга страна, не е необходимо да се припомня, че за концептуалното изкуство, към което принадлежи инвайрънмънтът (изкуството на средата), процесът на изпълнение не е съществен, след като веднъж идеята е на лице, стига да е коректно реализирана. В противен случай Феликс Гонзалес-Торес би трябвало да дели авторство с всеки галерист, решил да излага творчеството му посмъртно. Прави огромна чест на Кристо, че успява да посреща предизвикателствата в живота с широката усмивка на мъдър човек, както го наричат във филма на Андрей Паунов. Безспорно е, че артистичният тандем познава стойността на истинските неща, или както авторът заявява, с продажбата от своите рисунки, той печели толкова милиони, че би могъл да купи „вила на морето, диаманти за Жан-Клод, ролс-ройс“, но те инвестират всичко в своята работа.
„Кристо: Острови“ (1986), реж. Албърт и Дейвид Мейзълс
Невероятно образователният в това отношение фокус на Филм Феста, както винаги бе съпътстван от серия срещи и разговори с гости. Тази година Наградата на София отнесе Кшищов Зануси, който обича да говори за свободата, истината и индивидуалния избор в своите филми. Той каза, че лъжата убива, пагубна е за изкуството, а пък всички ние сме склонни да лъжем. По отношение на Кристо съм чувала може би най-много лъжи от други българи, колеги, приятели, (не)познати. Това ми напомни стария факт с оплакването и оплюването, които така страстно обичаме, че ще трябва и аз от своя страна да положа усилия и в този текст да ги спестя.
Накратко, след тези няколко дни филми за Кристо осъмнах с мисълта, че както за да се случи нещо елементарно необходимо като участието на България във Венецианското биенале (макар и с половинвековно успиване) беше необходимо да се състави инициативен комитет, така отдавна трябваше да сме направили такъв комитет, който да покани Кристо в България. Не знам какво не ни недостига, за да спрем да си задаваме въпроса „Защо Кристо не идва в България?“. Във филмите и той, и Жан-Клод, както и брат му Анани още в далечната 1996 г., ясно разказват как семейната им фабрика в Габрово е била национализирана, а баща им откаран в затвора. Ако не от друго, то от филма „Цветанка“ на Юлиян Табаков разбираме, че това е било доста травмиращо преживяване. Не на последно място, майката на художника не дочаква промените за последно „свиждане“, затова отсъства от всички филми, ако не броим единствена нейна фотография от 40-те години на ХХ век в „Граници на мечтите“.
Интересно как и кой или като какъв има претенцията да обвинява очевидно изключително простодушния и позитивен Христо Явашев и в какво, след като държавата до този момент, поне доколкото ми е известно, не е поднесла своите извинения или компенсирала него или семейството му по какъвто и да било начин. Нито някой експерт е посъветвал политиците да го сторят.
Всеки има място под слънцето и тук не става дума да се хейтваме, но продължава да ме поразява заспалостта на държава, нация и гилдия в частност по отношение на собствените ни приоритети и идентификация. Въпросът е преди да обвиняваме, да си дадем сметка ние какъв жест сме направили да припознаем художника като българин? Доколко се отъждествяваме с него? Какво признание сме му отдали за неговите успехи? Да си отговорим на въпроса кой, как и къде, в кои пространства и за кои публики го репрезентира или може би премълчава. И не на последно място, коя от двете страни в случая би имала по-голям интерес от припознаване?
Става дума за човек, който и на 83 години е по-бърз от киното. Най-новият реализиран проект на Кристо е „Мастаба“ в Лондон от май 2018 г., докато най-новият филм за него, „Да ходиш по вода“, разглежда предишната му работа „Плаващи кейове“ от юни 2016 г.
Човек, който, където и да отиде, създава празник и сензация, стигаща до еуфория. Защо и в чия полза се отказваме от него? Преглеждайки как се отразява всяка проява на Кристо – тона, мащаба, медиите – у мен се засилва усещането, че за нас в съвременното изкуство Желязната завеса реално не е падала и мавзолеят не е мърдал.
„Кристо: Чадърите“ (1994), реж. Албърт Мейзълс, Хенри Кора, Греъм Уайнбрен
Творчеството на Кристо разкрива постоянството да обичаш, което не може да те остави непроменен. То не критикува и въпреки това е политическо, остава неизменно социално, без да допусне популизъм. Интелигентно е, без да интелектуалничи.
Това, което ме кара да се възхищавам от този автор, е че той познава своите корени така, както познава изкуството на дадаизма. И съумява да създава съвременно изкуство в контекста както на инвайрънмънта, така и на родните си традиции, като ги преработва концептуално. Той заема място на пионер в световното съвременно изкуство, което отстоява успешно вече половин век, при това базирайки се на нещо едновременно местно, като текстилната традиция, и оригинално като концепцията за пакетажа.
Израснал във фабриката за платове на своя баща в Габрово, Кристо развива този материал до невиждани измерения, като му придава универсално значение. Във филма „Да ходиш по вода“ той обяснява пред деца своята идея за Плаващите кейове именно като усещане за текстил, пресъздадено от рециклируем полиетилен. Това го прави един от малкото, ако не единственият артист от български произход, който успява да е съвременен по световному. Така както са съвременни и същевременно локално разпознаваеми артистите от Индия, Китай или Бразилия, които стигат до световните панаири, биеналета и музеи. 
Издигането на Мастабата в Лондон от варели, с които в началото на своята кариера авторът обозначава Желязната завеса в Париж, оставя излишен всеки коментар. Брекзит само обогатява конотациите. Със своя млад и бунтарски дух, макар да се е превърнал отдавна в класик, Кристо по-скоро напомня Банкси. Жизнерадостните цветове въздействат по-силно от патоса, критицизма и сарказма на цяла плеяда съвременни артисти. Така както Опакованият Райхстаг изразява новия дух на обединена Германия – буквално, там, на площада, изпъстрен като за love parade, и метафорично, чрез образа на Берлин като символ на обединена Европа, – така Мастабата на Кристо служи, за да сплотява, но и да провокира.
Неговите акции предизвикват крайни реакции. По красота на посланието жестът напомня идеята на ботаника Гьоте, вместо да откъснеш цвете, да го пресадиш с шепа от пръстта му. С предстоящия си проект за Мастаба в Абу Даби авторът отива по-далеч. Той прави изкуство там, където други търсят война. Без да изневерява на себе си, Кристо отново говори местния език с кротостта на Екзюпери. Тази комбинация от респект и бунтарство, елитарно и общодостъпно, корпоративност и благотворителност ми напомни една лекция на Хервиг Пьошл, директор на Центъра за културен мениджмънт в Залцбург, който с тон на инструктор по релаксация съумя да обясни на група амбициозни артмениджърки, че изкуството е нещо повече от пазар. И все пак, както казва Жан-Клод, любимият проект е винаги следващият.
https://kultura.bg/web/%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%B7-%D0%BE%D1%82-%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE/