ПОСТИЖЕНИЯ

Картини на Лъчезар Ошавков на изложби в Пловдив и София

26 февруари 2019

 

Известният български художник Лъчезар Ошавков говори с много интерес за хората до себе си, в живота му, за ситуации и детайли, свързани с контактите. И предпочита да не коментира изкуството, което предлага.
Разбираемо, ако приемем, че насреща ни е хиперреалист. Спира насрещен въпрос по естетиката. Художникът не приема етикетиране, отнесено към творчеството му.
Като хиперреалист той ще се развие по време на кариерата му като художник. В далечната 1969, обаче, в академиите във Венеция и Флоренция младият художник специализира класическа фреска и мозайка.
Ошавков споделя, че градовете, които са го изградили, са: Венеция, Ню Йорк и Париж.
Синът на бащата на социологията у нас, Живко Ошавков, по израз в медиите, се изгражда като художник във Франция.
Има българско и френско гражданство. Говори за себе си, че е гражданин на Париж.
През 60-те той се среща и сприятелява в Париж с Никола Манев и Андрей Лекарски. И тримата се отдават на модерно изкуство. Дели с тях една квартира.
Намира и нови приятели. С Константин Казански се познавали бегло от България. В Париж станали приятели. Пяли заедно песните на Висоцки.
Разбираме още, че с пятата поезия на барда Владимир Висоцки обикаляли най-известните парижки кабарета: „Шехерезада”, „Ремарк”, „Распутин”…
В разговор държи да каже, че първи в Париж двамата представили именития руски бард пред публиката. И се сприятелили.
Замисляш се, че когато творчеството на Владимир Висоцки свързва, то не само свързва, то моделира, изгражда характери, може би и отношение към компромиси и ценности.
Картините му насочват вниманието ни към хиперреализма. Последната му самостоятелна изложба в Родината представя Венеция, Ню Йорк… и Париж.
И, естествено, че това са знакови места, изживявания, ситуации, а не ефектна… фотография.
След представяне в изложбата „Трима парижани в Пловдив”, където бяха показани произведения на художниците Никола Манев, Лъчезар Ошавков, Андрей Лекарски, Лъчезар Ошавков направи самостоятелна изложба в София.
В разговор, който го връща към миналото и развитието на обществото, той проявява дистанцираност и почтеност, не сарказъм, не се гневи и не назидава.
Заминаването му на Запад не е бягство от системата. По-скоро това е своеобразно препускане на професионалиста…към избрана естетика.
Днес ние сме наясно, че произведенията остават във времето, а не апострофите, като начин на самоизразяване… Художникът цитира в разговор Радой Ралин: „Някои хора си обръщат думите, а аз си обръщам костюмите”.
По-категоричен е в иронията към разделения и омрази, към непримиримост и примирение. „Има един български лаф”, казва художникът: „Умрем да мразим, ама най-мразим да умрем”.
Лъчезар Ошавков е до Никола Манев в болницата в Париж през есента на 2018.  Това са последните дни на Никола Манев. И споделя: „Най-много му тежеше, че три години не се бе връщал в България”.
Близките хора са един до друг. Никола Манев силно обичаше България…В тежки моменти пред близки хора се изповядва най-съкровеното.
Относно естетика и новаторство, художникът с огорчение изрича: „В момента сме заляти от цунами от изображения. Фигуративното изкуство изчезва, за да се запълни с художествена фотография”. 
Творецът не харесва, че в наши дни в изкуството доминират инсталациите. Остава оптимист. „Напоследък отново започваме, макар и трудно, да си връщаме териториите”, коментира Лъчезар Ошавков.
Димитър Карарусинов

Дирекция „Български общности и информационна дейност"