ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Валери Колев. Голямата война, загубите и поуките

12 декември 2018

 

През ноември с поредица мемориални събития Европа отбелязва 100-годишнината от края на Първата световна война, в която загубват живота си 30 милиона души, от които 88 хиляди българи. Голямата война, както са я наричали дедите ни, не само преначерта картата и промени облика на Европа. Радикализмът на възмездието на победителите над победените промени душевността на цели поколения, лишавайки ги завинаги от вяра и илюзии в мъдростта на елитите.
Диктатът в международните отношения, почиващ върху силата, а не върху справедливостта, поражда бъдещи кризи. Така обобщава поуките от Голямата война и авторът на статията Валери Колев - доцент и преподавател по нова българска история в Софийския университет "Св. Климент Охридски", която той предостави на "Дневник".
 
Заглавието и акцентите са на редакцията.
 
Първата световна война е преломно събитие в историята на България, на Балканите, на Европа и на света. Нейните последствия са видими и до днес и затова с основание човечеството живее със спомена за нея и се опитва да се поучи, за да не повтаря многобройните стари грешки, които не само водят до нея, но и до следващата още по-разрушителна Втора световна война.
 
Ако за големите европейски държави Първата световна война е апогеят на борбата за преразпределение на света и за силово унищожаване на основните конкуренти, за осигуряване на доминиращи позиции за десетилетия напред, то за малките им партньори войната е главно за оцеляване и за решаване на техните "малки" проблеми, които все по-трудно се забелязват от дистанцията на изминалите 100 години.
 
За балканските държави и особено за България огромният световен военен конфликт е продължение на предшестващите го Балкански войни от 1912-1913 г.
В тях те влизат
не за колонии и политически привилегии,
а за решаване на жизненоважния въпрос за национално обединение
 
който да им позволи да се развиват стабилно и възходящо в рамките на общата европейска цивилизация. Всяка от балканските държави има нерешен национален въпрос и техни сънародници се намират под гнета на Османската империя, "болният човек" на континента.
 
За съжаление, двете Балкански войни решават само част от проблемите на полуострова, но и създават много нови – националните държави се оказват нови угнетители навсякъде, където включват в териториите си "инородно" население. Проявява се една от основните характеристики на модерните национални държави да хомогенизират населението в своите граници.
 
Както обикновено, най-пострадало е населението на победените и на новите
държави, в случая българи, турци и албанци.
 
Неотговарящите на етническия принцип граници, наложени през лятото на 1913 г. в Букурещ и Цариград, стават основната предпоставка за участието на всички балкански страни в бъдещата "Голяма война". България не прави изключение в това отношение. Ако през 1912-1913 г. тя е направила опит за национално обединение по военен път на страната на Антантата и се е провалила, то вече идва ред на Централните сили.
 
"Българското лято" от 1915 г.,
когато двата военнополитически блока тайно преговарят със София
 
и се опитват да я привлекат на своя страна, предвидимо завършва с успех на Централните империи, към които се е присъединила и Високата порта, търсеща спасение в съюза с тях. Правителството на Васил Радославов и цар Фердинанд се опитват да изтъргуват кръвта на българските войници с оглед на това кой дава повече, а не кой ще победи. Дори бегъл поглед върху картата на света показва предимствата на Антантата. Единственият шанс на Централните сили е бързата победа, преди трите огромни световни империи, ръководени от Лондон, Париж и Санкт Петербург да успеят да мобилизират необятните си възможности. Още през есента на 1915 г. е видно, че този шанс е проигран.
 
Така България се впуска в световната касапница предварително предопределена да загуби. Това не може да бъде предотвратено нито от помощта на повторно освободеното население в Македония и Добруджа, нито от храбрите атаки "На нож" на готовите да дадат живота си български войници и офицери.
 
Посещение на генерал Георги Тодоров, командир на III Българска армия, на позициите на 22-ри артилерийски полк при Беласица, шофьорът е подпоручик княз Кирил Преславски, вторият син на цар Фердинанд и брат на престолонаследника княз Борис Търновски, който също е на фронта. 12 юни 1917.
 
Първоначалните победи са последвани от изтощителна позиционна война и логично водят доразгрома през септември 1918 г. Далеч преди него силите на страната са изчерпани, но в
същото положение са и българските съюзници, особено Австро-Унгария.
 
Важна, но не и решаваща роля за разгрома има и антивоенната пропаганда
 
на най-левите български политически партии – земеделци и тесни социалисти. Те лесно възприемат Лениновата идея, че войната може да доведе до революционна промяна, да събори правителството и монархията и задълго да предаде властта в техни ръце.
 
Част от тези цели е изпълнена, не поради прословутото "Войнишко въстание", а заради изхабяването на традиционните десни политически партии, управлявали непрекъснато 40 години. Русофилите са катастрофирали по време на Балканските войни, а прогерманските - по време на Световната война. Начело на този процес излиза най-голямата опозиционна партия още от навечерието на войните – Българският земеделски народен съюз, но комунистите също са сравнително реална алтернатива и имат обществено влияние.
 
Неслучайно резултатите от войната са оценени още навремето като "Втора национална катастрофа". Те са оформени в Ньойския договор за мир, подписан на 27 ноември 1919 г. –празнуван дотогава като ден на българските военни победи. Може би е градска легенда, че министър-председателят Александър Стамболийски счупва писалката, с която слага подписа си под договора и мастилото нацапва скъпите персийски килими на кметството в парижкото предградие Ньойи-сюр-Сен. Но е сигурно, че на посрещането му на жп гарата в Цариброд,който трябвало да бъде предаден на Сърбия "по стратегически причини", обявява: "Носим смъртник". Същото казва и шефът на австрийската делегация: "Умрелият няма право на възражения".
 
Победителите налагат на страната тежки териториални загуби и военни ограничения
– на съседите са отстъпени Западните покрайнини, излазът на Егея през Беломорска Тракия и отново Южна Добруджа.
 
Наложени са военни ограничения - 20 000 армия, 10 000 полиция и 3000 гранична стража. На България е забранено да притежава тежка артилерия и картечници, подводници и военна авиация, да има наборна армия. Страната е задължена да плати тежки реституции в натура селскостопански животни, въглища и вагони и непосилни репарации – 2 250 000 000 златни франка. Всяка година вноската е от 134 милиона, а за първите години след войната всички държавни приходи не надминават 140 милиона. В продължение на години по българските земи сноват различни контролни комисии, следящи за изпълнение на задълженията, като издръжката им е сериозна част от държавния бюджет.
 
Бавно и полека с цената на огромни усилия и с постоянството на капката вода,пробиваща скалата, тези ограничения са преодолени
 
и в началото на Втората световна война политиката на "мирна ревизия" дава своя най-значим резултат – възвръщането на Южна Добруджа по мирен път с Крайовската спогодба на 7 септември 1940 г.
 
Какви поуки можем да извлечем от българското участие в Първата световна война от 100-годишната дистанция?
България постига най-големите си успехи по мирен път
 
Те са не само в изграждането на модерна за времето си европейска държава, в бързото стопанско и културно развитие до войните. По същия мирен път българите постигат и най-големите си успехи в националното обединение – Съединението от 1885 г. и Независимостта от 1908 г. Успехът е прекършен, когато основната идея на градивния национализъм, при която българите се състезават със съседите си по пътя на държавното строителство, е изоставена за сметка на военните авантюри. Този завой води до националните катастрофи.
 
Въпреки че участва в трите войни с най-благородни подбуди,
България е твърде малък фактор в световната политика
 
за да повлияе върху нея и да реши със сила проблемите си. Това се потвърждава и от мирното възвръщане на Южна Добруджа по-късно.
 
Когато с оръжие в ръка се противопоставяме на Велики сили, не можем след това да разчитаме на техните чувства на справедливост да надделеят над естествения стремеж за наказание и унизяване. На разбиране можем да разчитаме само при добро стечение на политическите обстоятелства, когато мирно и обмислено следваме националните си интереси, а не угодничим пред силните на деня.
 
В исторически план Първата световна война
наистина става предпоставка за следващата
 
но не в смисъла, който влага френският главнокомандващ - че Версайската система е само двадесетгодишно примирие. Диктатът на Антантата в международните отношения, почиващ върху силата, а не върху справедливостта, поражда криза в демократичното управление в цяла Европа, поражда желание за реванш и хвърля света в нов военен пожар през 1939 г.
 

https://www.dnevnik.bg/analizi/2018/11/13/3344727_goliamata_voina_zagubite_i_poukite/