ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Михаил Груев. Голямата война и драмата на малкия човек в нея

05 декември 2018

 

Изминават последните месеци от един продължително отбелязван по цял свят юбилей – стогодишнината от Първата световна война. Както личи и от името й, става дума за първия в историята на човечеството глобален конфликт, обгърнал в пламъците си преди всичко Европа, но и Близкия Изток, Африка, Източна Азия, Северна Америка и дори Океания. Неслучайно използвам думата "отбелязван", а не "честван", тъй като не може да става дума за честване на нещо толкова кърваво и ужасно, отнело живота на повече от 9,5 милиона души по света, увредило безвъзвратно здравето на около 20 милиона ранени и съсипало живота на над 10 милиона военнопленници.
 
Въпреки това обаче от 2014 г. насам в десетки държави – някогашни участнички във войната или техни наследнички – бяха организирани стотици конференции, кръгли маси, издадени и преиздадени бяха многобройни мемоари и изследвания по различни аспекти на световния конфликт...
 
Както и при други подобни юбилеи, всичко това ревитализира стари травми и утопии, но и стана повод за по-глобално осмисляне на случилото се. Защото няма по-добър повод от този да се замислим колко важно за оцеляването на човешкия род е да не забравяме поуките от тази война по начин, който изключва повтарянето на съдбовните грешки от миналото. Това с още по-голяма сила се отнася за днешния, критичен за целия свят момент, проникнат от множество локални конфликти и подмолна терористична вълна – все събития, чиито измерения застрашително чертаят смътния контур на нещо, което човечеството вече е преживявало.
 
Освен всичко останало юбилеят възкреси и
 
голямата битка за паметта за случилото се
 
Както е известно от теорията за колективната памет, обикновено тя се застъпва хронологически и същевременно се явява непосредствено следствие от изчезването на живите носители на преживения опит... Кога си отива от този свят последният български ветеран от Първата световна война все още е открит въпрос. Без значение дали тези столетници се разделят със земния живот със салюти и воински почести или изгасват тихо, без за това да се разбере, какъвто е и българският случай, с тях окончателно си отива едно поколение, което буквално израства с мириса на барут и обгоряла плът, с тътените на батарейните залпове и физическия усет при срещата със смъртта и болката. С тях изчезват и последните свидетелства на непосредствените участници. Те обаче продължават своя собствен живот в спомените на децата и внуците и в начина, по който следващите поколения преосмислят и преработват травматичния опит на предходните. Накратко казано – става дума за колективната памет или за съвкупността от спомени и преживян опит, съставляващи неделима част от идентичността на нацията.
 
Разбира се, процесът на ментално преработване на миналото, както и неговото непрекъснато взаимодействие с фигурите на забравата, представлява функция на политиките на държавата и преди всичко на т.нар. институции на паметта – мемориалните комплекси, музеите, библиотеките и най-вече архивите. Именно в техните фондове се съхраняват не само официалните документи на армейските институции и структури, но и десетки войнишки и офицерски дневници, записки, писма и други писмени свидетелства, които дават възможност да се реконструират, освен големия наратив, личните истории и съдби на тези участници във войната, да бъде възкресен техният изгубен интимен свят, да бъдат почувствани отново болките и травмите, които преживяват на фронта, въобще – тези хора да заговорят отново. И чрез техния противоречив и многолик разказ, пречупен през индивидуалните житейски траектории на всеки един от тях, през специфичните им регионални и професионални особености, идейни и политически възгледи и т.н. да бъде структурирана "другата история" на Голямата война. История, която по-скоро използва като фон и контрапункт големия (да го наречем генералски) разказ за победи и героизъм, за да реконструира едно много по-различно фронтово всекидневие, при което животът и смъртта перманентно си дават среща.
 
Известно е, че службата в армията във военно време и особено животът на фронта представляват, освен всичко друго, и екстремно психологическо преживяване, което пречупва до неузнаваемост личности и характери, променя радикално възгледи и накратко казано – превръща социално разнородната и многолика войнишка маса в колектив с единна воля, споделено национално чувство и съзнание за обща съдба. Така от дневниците и от спомените на участниците във войните в това издание ние ще видим преди всичко разказите на обикновени селяни (но все пак грамотни и с чувство за историзъм), на занаятчии, лекари, интелектуалци, професионални военни – хора от най-различни социални среди, обединени от обща съдба и споделени чувства и емоции. Като пресъздават живота си на фронта, те всъщност документират и своята собствена трансформация. Защото тези хора не се раждат войници (ако използваме известното заглавие на Константин Симонов), а бавно се превръщат в такива, носени от устрема на настъплението през 1915–1916 г., понасяйки глад, студ и жега или тихо губейки воля и посока в дългата позиционна война на Солунския фронт.
 
Проследяването и засвидетелстването на цялата тази трансформация е може би най-ценното в настоящото издание. Може да се каже и че тя дава
 
нова перспектива към българското участие в Първата световна война
 
Това са неизвестни и непубликувани до този момент его-документи за непосредствения войнишки опит, преживян през травматичността, които пресъздават друга, различна истина за войната и проблематизират всекидневния живот на фронта и в тила. Като техен контрапункт в изданието са включени и два официални полкови и един дружинен дневник за бойните действия на съответните части и по-късните спомени на един полковник (към времето на написването им – вече генерал), които свидетелстват за постепенната деморализация в различните части през 1918 г., прераснала след пробива при Добро поле в паническо отстъпление, а накрая – и в стихиен метеж, застрашаващ короната и политическата система в страната. Става дума за т.нар. Владайско (Войнишко) въстание/бунт/метеж, към чиято история или по-точно към чието преосмисляне и пренаписване тези извори дават изключително ценна гледна точка.
 
Опитите да бъде изследван травматичният жизнен опит, придобит на фронта, започват още преди края на Голямата война. Разбира се, в началото са лекарите и най-вече психиатрите, които се опитват да лекуват травмите или поне да облекчат степента на поразяване на засегнатите. Известно е, че по някакъв начин парадоксално, но освен всичко друго, войната носи огромен научен прогрес в сферата на медицината. След това идва ред и на психолозите. В България много по-слабо и по-бавно, отколкото в останалите европейски страни, но се появяват автори, чиято съдба минава през фронтовия живот и които посвещават значима част от творчеството си на психофизическите прояви и афектни състояния, причинени от войната. Един от тях е и бъдещият академик Михаил Димитров, чийто дневник е включен в настоящия том. Без съмнение обаче най-задълбочени и аналитични са публикациите на Спиридон Казанджиев, които по-късно издава и като отделна монография...
 
Паралелно с медицината и психологията, травмите се опитва да лекува и литературата. Известно е, че именно на фронта творчеството на Йовков се превръща в част от литературния канон, а авторът му става един от неговите класици. Именно с двата тома, озаглавени просто "Разкази" (част първа и втора), той дебютира с първо самостоятелно издание, а с тях започва и поредицата "Походна войнишка библиотека", предназначена за редовия войник в окопите... В тази поредица на Щаба на действащата армия, наред с литературните класици, се издават и приказки. Така например под №9 са включени приказките на Братя Грим, под №26 – приказките на Андерсен, а под №30 – "Български народни приказки". С други думи самият щаб на действащата армия, неговото литературно отделение, ръководено тогава от Владимир Василев, както и уредниците на "Походна войнишка библиотека" ясно си дават сметка, че немалка част от войниците са всъщност току-що пораснали деца – някои от тях неграмотни или малограмотни, други – отрудени селски чеда, за чието продължително стоене в окопите очевидно това е оценено като най-адекватното четиво. Сам по себе си този факт се нуждае от допълнително изследване именно в контекста на голямата психологическа и модернизационна промяна, настъпила в българското общество в резултат на Голямата война. В същия смисъл си заслужава да се разсъждава върху многобройните сборничета и брошури с войнишки хумор, появили се на българския пазар непосредствено след войната. Неговата сила е почерпена от непосредствения опит на фронта, а освобождаващият му заряд съставлява част от онова емоционално изтласкване, което хиляди демобилизирани селяни спонтанно преживяват през 1918 г.
 
Най-късно травматичният фронтови опит
става обект на изучаване от историографията
 
Тук, разбира се, става дума за родната такава, тъй като западната наука, и особено френската, работи по тези проблеми от 70-те години на ХХ век насам...
 
Ако разгледаме съпоставително публикуваните дневници и анализираме включените в тях наблюдения и размишления, те биха могли да ни дадат ключ към едно общо разбиране за морално-етичния профил и жизнен свят на българския войник и офицер. Веднага следва да се направи уговорката обаче, че тези категории не са статичен феномен. Тъкмо обратното. Именно в развитието на ситуацията по фронтовете, в екстремните състояния на настъпления и атаки, на непрекъсната среща със смъртта, те се променят, понякога до неузнаваемост. Но независимо от тези флуктуации ние бихме могли да очертаем грубия контур на цяло едно поколение, буквално пречупено от войната. При това – поколение, чиито оцелели представители имат ключова роля в съдбата на страната в междувоенния период. Защото случилото се по фронтовете оставя толкова ярка диря върху всички последващи събития чак до началото на Втората световна война, че няма как да бъде игнорирано. То води до толкова впечатляващо по мащабите си обезценяване на човешкия живот и релативизация на ценности и представи, че всичко това впоследствие подхранва метежи и атентати, убийства и покушения, кръвопролитни граждански конфликти, които дават своя смъртоносен плод много дълго.
 
Срещата със смъртта има базисно значение при очертаването на портрета на това поколение. При първите си сблъсъци с нея в голяма част от дневниците, макар и неясно артикулирано, се усеща елементът на силната изненада, дори изумление от масовите й мащаби. При това става дума не само за гибелта на неприятеля, поразен от собствените оръжия на разказващите, но и за тази в собствените редици, сред цивилното население и на близките в тила...
 
Срещите с болестите и ранените представляват друго ключово изпитание и своеобразна инициация на фронтовака, която може да се разглежда за базисна при изграждането на неговия психически облик. Тя също е всекидневен феномен...
 
Страхът е другото основно чувство, на което са подвластни всички на фронтовата линия. На пръв поглед парадоксално, но той е присъщ и на най-смелите. Както отбелязва Ремарк, истински смел е само оня, който познава и страха...
 
Отношението към родината обикновено се интерпретира като базисно при определянето на ценностните ориентации на войниците и офицерите, то се възприема и като ключово при оценката на бойния дух на войската. Следва изрично да се подчертае, че независимо от интимните им разсъждения върху характера на войната, от омерзението им от отчайващо лошите храна, дрехи и въоръжения, тези хора не могат да бъдат характеризирани като пацифисти. Всеки един от тях в определен момент приема войната като даденост и своята служба в армията – като предопределение или като сляпа игра на съдбата, пред която те се чувстват безсилни...
 
Авторите на публикуваните дневници не могат да бъдат определени и като нихилисти. Те са много шарени и различни, но това, което ги обединява, е общата им любов към родината. Тя се проявява в най-различни форми, така, както и самият образ на родината понякога нахлува в разказите им многолико и неочаквано. Нерядко тя е абстрактната представа за Обединена България, понякога е резултат от конкретните впечатления от попадналите под чужда власт части – Македония или пък Добруджа, друг път това е самата болка по родния край и по близките, от които те са принудително откъснати...
 
Отношението към неприятеля е другата категория, която пряко кореспондира с всички останали – и с отношението към родината, и със страха, въобще – с отношението към живота и смъртта... Включените в тома дневници нюансират отношението към неприятеля. То е категорично негативно към близките съседи – сърби и румънци, и абстрактно-дистанцирано към онези, които не познава непосредствено – най-вече към французите и британците...
 
Претръпването пред лицето на смъртта и превръщането й във всекидневие не прави българския войник всеопрощаващ и великодушен, но факт е, че в текстовете отсъстват екстремни изрази на омраза и озлобление към неприятеля. Не че не ги е имало. Известни са многобройни и разнообразни като произход извори, които свидетелстват и за точно обратното, но явно, че при осмислянето на тези афектни състояния разумът е отхвърлял крайностите. Тук-там присъстват обаче свидетелства за неминуемите при всяка война грабежи и мародерства, от които страда преди всичко цивилното население.
 
Авторите на дневниците правят ясно разграничение между военни и цивилни, дават си сметка, че от другата страна също стоят живи човешки същества, мнозинството от които не са изправени срещу тях по собствена воля. Това придава общо чувство на топлота, на смисленост и хуманизъм, която лъха от повечето текстове. Макар и не напълно артикулирано, в тях се съдържат частици от Димчо-Дебеляновото отношение към противника: 
Не, той взе, що му се пада,
Мъртвият не ни е враг!
 
По повод 100 години от Първата световна война Държавната агенция "Архиви" издаде сборник със спомени и дневници на фронтоваци. "Дневник" публикува уводната студия на доц. д-р Михаил Груев - председател на Държавната агенция "Архиви", "Голямата война и драмата на малкия човек в нея (Микроистория на фронтовия живот, реконструирана през личните дневници)" със съкращения…
 
ttps://www.dnevnik.bg/analizi/2018/11/29/3353021_drugata_istoriia_na_goliamata_voina/