ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Здравка Владова-Момчева. Пейката

25 юни 2018

 

 
ПЕЙКАТА 
/малка училищна пиеса/
Първа сцена 

/От двете страни на сцената сядат Любо и Мила. На коленете си държат отворени лаптопи./ 

Любо: Хей!

Мила: Хей?

Любо: What’s up? 

Мила: Сега на английски ли ще си пишем или ще си спомним, че сме българи? 

Любо: Както кажеш, бейб! Благодаря ти, че ме прие за френд на Фейсбук. 

Мила: Не съм ти бейб иии какво да те правя като непрекъснато ме засипваш с лайкове в Нета. Май е време да си затрия публичния статус. Какви ли не навлеци се навъртат наоколо!

Любо: Ако намекваш за мен, аз мога и да те блокирам! Искаш ли? Още сега?

Мила: Не! Почакай! Не ми се струваш толкова опасен … Пък и си правиш труда да ми пишеш на кирилица. Може да си початим още малко ако искаш …

Любо: Може! Ама не е ли по – добре да се видим на живо? 

Мила: Защо? В чата е много по-лесно. Пък и няма да ми се налага да се издокарвам за срещата. 

Любо: Ти и без това не се издокарваш. Точно това харесвам в теб. 

Мила: Това пък откъде го знаеш? А? Аз съм винаги мноооого… изпраскана. С тежък грим и нося осем сантиметра токчета …

Любо: Лъжеш! Нали те виждам всяка събота, като минаваш през Хайд парк. Едно такова … дългокосо хлапе с дънки и раздута раница… 

Мила: Ти следиш ли ме, бе! Я гледай какъв столкър си имам. Да не взема да се оплача на социалните, че … 

Любо: Спокс бе! Ти май яко се впрегна. Просто знам, щото все минаваш покрай моята пейка и … съм те забелязал.

Мила: Оооо! Ти и пейка ли имаш? Други екстри?

Любо: Стигат ти толкова засега. Събота в пет? 

Мила: Забрави! До три часа съм на Българско училище и след това – право в къщи. Имам да уча за изпити. Сещаш се как е. Нашите искат да ставам правистка. Налага се да се натегна. 

Любо: Оки. В три и половина тогава. За едно здрасти. Става ли?

Мила: Става. До събота значи … 


Втора сцена 

/Любо и Мила влизат от двете страни на сцената. Срещат се в средата. Двамата се оглеждат изпитателно от глава до пети./ 

Мила: Представях си те по-висок. Като си качваш снимките на Фейса на пръсти ли се вдигаш,а?

Любо: Абе и на мен ми се искаше да си по-хубава, ама като съм те виждал вече, не се шашкам толкова …

Мила: За това ли ме извика? Да се заяждаш с мен?

Любо: Не беее … Просто ти влизам в тона. Искаш ли да ти купя един сладолед? Не е крайно скапан, ей там, в алеята го продават. 

Мила: И за това ли ме покани? Да ми купиш сладолед?! Вижте го, моля ви се колко е отворен! Хората по клубове ходят, цял Лондон кръстосват, а той – сладолед! Аз да не съм на пет години! Като си толкоз намахан, стой си на твоята пейка и фиксирай живота със сладолед в ръка. Аз какво съм седнала да се разправям с тебе, я да си ходя, че имам да уча… 

Любо: Чакай малко деее. Дай ми шанс да те опозная. Знам, че се казваш Мила и ходиш на Българско училище всяка събота. Ама само толкова. За другото ти сама ще ми разкажеш. 

Мила: За кое друго? Друго ня – ма!!! Я престани!Какво си ме зяпнал? Кой си ти? Какво изобщо правиш тук?!

Любо (сериозно, изоставил заядливия тон): Казвам се Любо Горанов. От България. От Лясковец, ако трябва да бъда по-точен. На 16 години съм. Нашите обиколиха цяла Европа да си търсят работа – Гърция, Италия, Испания. Сега са в Лондон. Пак се надяват да спечелят много пари. Аз пък, половината седмица ходя в някакъв скучен колеж, уж да уча английски, а през другата половина обитавам тази пейка. 

Мила (с интерес): Защо?

Любо: Ми щото само тук ми е добре. Подминават ме, никой не ми обръща внимание. Ставам невидим. И така мога на воля да си мечтая. 

Мила (леко насмешливо): И за какво си мечтаеш?

Любо: За какво ли не! Ей на, днеска цял ден си представям едни зачервени мекици с хрупкава коричка. Като онези, дето някога ми ги пържеше баба за закуска в Лясковец. Имахме една голяма лозница в двора и в неделя всички се събирахме под нея да ядем на баба мекиците … 

Мила (съвсем забравила заядливия тон): Пък на мен така ми се ядат пълнени чушки. Ама тука кой да ти ги сготви? По цял ден търча на училище. Нашите пък правят кариера. От сутрин до вечер се замерваме с амбиции. И като легна вечер в леглото, и затворя очи, тия пусти пълнени чушки летят като преяли врабчета пред очите ми, а от доматените им криле се носи ароматна пара … 

Любо (смее се): Хей, ти май си сериозно огладняла, а? Като те слушам, направо ми се струва, че ми рецитираш поезия от готварска книга! Ха – Ха! Искаш ли пица?

Мила: Не. Благодаря. И без това само пици ям за вечеря. Аз просто така … щото ти пръв започна да мечтаеш … 

/Двамата смутено се споглеждат/ 

Любо: Страх те е да не ти се присмея, а?

Мила: Нне, аз … просто … с никого май не съм си говорила така.

Любо: И аз. Затова като те видях преди няколко седмици реших, че ще те издиря на Фейсбук. Лицето ти ми е някак познато. Приличаш … на мен. 

Мила: На теб?! Е, как така? Та ние нямаме нищо общо …

Любо: Имаме, имаме! И още как! Мечтаем за бабините си манджи, а нагъваме пици по цял ден. Ти ще ставаш правистка, а аз – политик. Пък всъщност искам, ама знаеш ли как жестоко искам да си ида на Лясковец и да направя изложба с картините си под лозницата в двора! Рисувам всяка вечер. Българските сезони. Една такава пухкава зима, хипарлива пролет, препечено лято и дългокоса есен … Като тебе. На тебе прилича… моята есен … 

Мила (смутено): На мене ли? Защо на мен? 

Любо (още по-смутено): Защото … Когато те видях за първи път да минаваш край моята пейка, усетих, че сърцето ми се отрони като златен лист и те последва по алеята. То дълго е биело напразно, това мое сърце! Отброявало е минутите, трупало е часовете, сменяло е сезоните, докато дойдеш ти! В разгара на есента, с пулса на Лондон. Точно тук, където седях на моята пейка и си мечтаех за теб. Без да те познавам те познах. Докато преминаваше край мен - една дългокоса и прекрасна Мила, самотна в английската есен … 

Мила (страшно смутена): Е! Чак пък самотна! Знаеш ли с колко хора си говоря всеки ден? Десетки са! А вече трябва да тръгвам, защото … 

Любо (прекъсва я): И с колко от тях си КАЗВАТЕ нещо смислено? Славна измишльотина е тоя Фейсбук! Говори ти, баламосва те … и те лъже както си иска. А ето, аз сега ще те целуна … и повече нищо няма да кажа … 

Любо се навежда да целуне Мила. Зад гърба му внезапно се появяват нейните родители – Маринов и Маринова. Те са силно възмутени. Маринов хваща Любо за яката и го разтърсва. 

Маринов: Кого ще целуваш ти бе! Знаеш ли, че това е дъщеря ми?!

Маринова: Мила! Не очаквах това от теб! Ние с баща ти висим да те чакаме пред Българското училище, а ти си ни изпреварила и се … целуваш тука с някакъв непознат! Добре, че решихме да минем през парка! Тръгвай пред мен, че както ми е причерняло пред очите … 

Любо: Почакайте, моля! Аз не съм някакъв опасен тип. Просто харесвам дъщеря ви и я поканих днес да се запознаем… 

Маринов: И да я нацелуваш, така ли?! Я не ми се прави на много възпитан. Знам ги аз такива като теб! Гуци -муци и после хайде – право в леглото …

Мила: Тате! 

Маринова: Божеее, какво доживяхме! Абе как можа баш на българин да налетиш бе, маме! Ох, побъркахме се с тая глобализация! Накъдето да се обърнеш - все българи, българи и … пак българи! Няма спасение от тях и туй то!

Мила: Мамо! 

Маринова: Стига си ме мамосвала, че като ти плесна един шамар, само на Мили ще ми станеш! 

Любо (възмутен): Оставете я на мира! Чувате ли! Ако ще си го изкарвате на някого, разправяйте се с мен! 

Маринов: Какво да приказвам с теб бе, малкия! Къде си тръгнал да ми се правиш на рицар. Вие, сегашното поколение, идея си нямате от любов и сериозни отношения. Мац – бац и хайде чао, не ви ли знам номерата! Аз едно време жена ми с пръст не съм я пипнал, докато се оженим...

Маринова: Точно така! Пет години и три месеца ходихме и само от време на време ме е хващал за ръката … а беше любов, а беше чудо!

Любо (насмешливо): Голямо чудо е било, изобщо не се съмнявам, другарки и другари … 

Маринов (вън от себе си от гняв): Слушай, момченцеее! Другата събота на тази пейка Мила ще я чакаме ние – майка и и баща и! Разбра ли?! Точно в три часа. Да се разберем веднъж завинаги, чуваш ли ме! Мисли му, ако се мотаеш наоколо. Лондон ще помета с тебе, да не ми е името Вълкан Маринов, ако не го направя! А Мила е наказана! Никакви лаптопи! Никакви целувки! Никаква любов! Я да отивате да си учите уроците, че университетите ви чакат! Хайде тръгвайте, де! И двамата да ви видя напреде ми, че като ви погна, само на гаджета ще ми станете! Хлапета с хлапета такива! Вдигна ми се кръвното, на двеста се вдигна, къде ми са хапчетата, oh my God!!! 

/четиримата напускат сцената, докато Маринова се тюхка загрижено за кръвното на мъжа си/ 

Трета сцена 

/Същото място след една седмица. Влизат Маринова и Маринов под ръка и започват нервно да се разхождат наоколо./ 

Маринова: Мислиш ли, че онова момче ще посмее да се появи тук, след като го предупреди миналата събота?

Маринов (разярен): Само да опита! Да не ми е името Вълкан Маринов, ако не го … 

Маринова (прекъсва го): Ясно, ясно … Ще пометеш целия Лондон с него, това ми е известно вече. Обаче… Мила е много тъжна. Не говори с никого. Не спи. Чувам я да плаче в стаята си. Не иска нищо да яде. Сготвих и пълнени чушки, така и не ги докосна …

Маринов (раздразнен): Ама ти не умееш да готвиш бе мило! Тя все за бабините си пълнени чушки реве, не и обръщай внимание… Ще поскимти, ще си поциври и ще и мине. Само тоя да не се вясва наблизо, че ще го пребия! Той да ми целува момичето! Тц, тц, тц! На пъпа на Лондон! Е тва ако го научат на село, ще ни скъсат от подигравки. Ще кажат, заминаха уж англичани да стават, пък то … пак на българин налетяха. Резил и срамота! И крайна несправедливост, ти казвам! 

Маринова (с плаха усмивка): Е какво като е българче момчето? Не е лошо, симпатично е даже. Ами нали и ние сме българи, защо се сърдиш така сега? Едно време аз да не съм искала да си търся англичанин?

Маринов: Ех едно време, едно време … То едно време беше … друга работа. Въртиш, сучеш да изкараш някоя паричка и повече от една боза в сладкарницата не можеш да си позволиш. А тука, дъщеря ни има всичко – и дрешки, и лаптоп, и мобилен… какво и трябва на нея? Да си седи там, да учи и да гледа да я приемат в университета, че да не ми е името Вълкан Маринов, ако не и тегля един бой, ако се провали!

Маринова (засегната): Ами аз като не съм висшистка и мене ли ще набиеш? Май на бърза ръка забрави кой ти пращаше бурканите с консерви, че да можеш да завършиш в София? Ако не бях се заробила на село да те издържам от глад щеше да пукнеш, щото тооо на мекици от шест стотинки парчето не се оцеляваше дълго време. Нали така? 

Маринов (объркан, но все още уверен в правотата си): Ми какво да направя като забременя толкова бързо? Как да те взема в София с бебе на ръце, без кола и без брак … Помниш ли, че не бяхме още женени като се роди Мила, щото вашите не искаха да им ставам зет. 

Маринова (сериозно разсърдена): Видя ли! Видя ли! Цял живот ли ще ми натякваш тази история? Пък аз наляво и надясно да разправям как пет години и три месеца сме ходили и ти даже с пръст не си ме докоснал. То, ако беше така, досега да съм ти била шута. На мен мухльовци не ми трябват! Що не вземем да си казваме истината, че да ни олекне!

/Докато Маринов и Маринова се карат зад гърба им се промъкват Любо и Мила, хванати за ръка. Спират. Заслушват се в разговора и усмихнати се споглеждат. После тихо се отдалечават в дъното на сцената/ 

Маринов (с примирителен тон): Я стига сме се карали за глупости! 

Маринова (усмихната): Ами да! Виж как сме седнали като някакви хлапета тук, на тази пейка и дебнем дъщеря си да не би случайно да порасне без наше разрешение. Помниш ли, как се запознахме? Ти по цял ден седеше на една такава пейка в парка, лющеше семки и ме закачаше, когато минавах край теб. 

Маринов (съвсем укротен): Така беше. И пак на онази пейка те целунах за пръв път. 

/Двамата се целуват/ 

Маринова: Както сега, нали? Сякаш не са минали толкова години, а само някакви си часове..

Маринов: А аз от часове съм гладен като звяр. Да вземем да си ходим в къщи, че заемаме пейката на децата… 

/Двамата се смеят/ 

Маринова: Какво искаш за вечеря, скъпи?

Маринов: Като начало – една ракийка с шопска салата. Нали сме си българи, все пак, а е събота и е време да си кажем „наздраве“! 

/Маринов и Маринова се хващат за ръце. От другата страна на сцената, хванати за ръце застават Любо и Мила. Помежду им излиза момиче и запява „Песен за пейката“)/ 


Песен за пейката 

В този свят, толкова пъстър и сложен,
като в някакъв кръг с пеперуден размах се въртиш.
Уморен, наранен, устремен, разтревожен, 
все към Пейката своя, непораснал човеко, вървиш.

И поседнал на нея, в някой град или друга планета,
по пътека от есен, събудила в теб песента,
срещаш себе си – вечният смях на хлапето,
потопило зеници в любов и порой от листа. 

И какво от това, че се трупат в килера годините,
че белеят косите ти като пепел след огън и дъжд.
Над главата ти мъдра, небето отново е синьо
и отново си ти – малка жена или мъж. 

И тогава, приятелю, ей така, за минута,
ти до Пейката своя със сълза и усмивка се спри.
Чудесата се случват. И звезди още мъркат във скута ти.
Брой до три. И спасена любов ще гори. До зори.

В този свят, толкова пъстър и сложен,
като в някакъв кръг с пеперуден размах се въртиш.
Уморен, наранен, устремен, разтревожен, 
все към Пейката своя, непораснал човеко, вървиш. 


Здравка Владова-Момчева
, Лондон
http://zdravkavm.blogspot.bg/2017/11/blog-post_11.html#more