ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Здравка Владова-Момчева. Махала

25 април 2018

 

/ яхния от спомени по уникална рецепта от детството ми /
Тя е там. В дъното на живота ми. Пълна с прах, гласове и лица. Ръждива пружина, от която отскача душата ми при всяко пропадане през тъгата. Надолу, към всичкото, което съм изоставила. И нагоре, към нищото, в което се изкачвам, за да го населя със спомени. 

Моята махала започва с една бяла кокошка, донесена от село да ни снася яйца, руската стоманена сабя на татко и тоягата на сляпата ми прабаба Ангелина, наредени в гаража на старата търновска къща. Троицата на моето детство – от яйчения зародиш, през битката за лична свобода, до старостта. Осъзната символика, достъпна само за онези, които обичат да се завръщат в себе си. 

Заставах до Жигули-то на баща ми, докосвах с пръст топлото гребенче на сгушената в сеното Белуша, премервах ръста си по сабята и подавах тоягата на баба Ангелина, за да пристъпи в двора. Тя сядаше на нагорещеното стъпало да ме „гледа“, а аз се събирах с махленските дечурлига. Тогава настъпваше абсолютното щастие и ме завладяваше до пълно изтощение. Бях самодостатъчна, доволна и неграмотна. Благодарна за даровете на живота – симбиоза от цветове и аромати. Лятна яхния, в която вреше неосъзнатото ми същество, жадно и гладно да се израдва на себе си. Като неандерталец, отхапал от ръката си, за да усети вкуса на собствената си кръв. 

От близката кръчма дънеше бодрият децибел на „Черен влак се композира“ и без да разбирам всички думи, освен „Ленче, бе“, аз не питах за значенията им, а с бясна скорост рисувах в съзнанието си опушен локомотив, натоварен с компоти, защото нищо и никой не беше в състояние да ме убеди, че „композирането“ е нещо различно от превоз на буркани с варени череши от Бургас до София. За Ленчето не бях сигурна. Но вярвах, че на гарата в столицата лично тя щеше да ги получи … 

- В игръта ли си или не си в игръта – питаше Фильо с издраните колене и този хамлетовски въпрос никак не ме затрудняваше тогава. Бях в проходилката на живота. Нямаше как да не съм в игръта.

Фильо грабваше парцалената ми кукла – бебе Антон, размачкваше памуците по нацъфтелите шевове на крайниците му и казваше, че ще се правим на „майки и бащи“. 

- Ти ши раждаш деца, аз ща бия, ти ши ривеш и ши готвиш и ши бъдим семейство. 

От гуреливите му скосени очи се излъчваше такова щастие, че дори и за миг не се усъмнявах в радостите на брака, по които уверено ме завличаше моят приятел. 

През отворения прозорец на кухнята надничаше баба Здрава и сърдито съскаше към прабаба ми, вторачила като пророчица мъртвите си очи в небитието:

- Мамо! Не я оставяй да играй с тоя тип отвратителен! У тях ни мъж, ни котарак може да са свърти, пък той на майки и бащи ша я учи! Я да си въри по пътя, че кат грабна тоягата! 

Ала на нас с Фильо въобще не ни пукаше за битието на възрастните. Лятото пържеше техните истории с мирис на изгорели боклуци нагоре по етажите на еволюиралото махленско съзнание. Хомо сапиенс се напъваше да съди себеподобните си. Плющяха клюки като печен слънчоглед. Подобно прилепи прелитаха слухове. Стари вражди висяха на паяжини по съседските къщи. Обаче, времето на детството се измерваше чрез предстоящите приключения, които повдигаха булото на невинността според позволенията на улицата или забраните на близките ни.

- Аз ши ходя в пет часа да гледам как Иван Рижия и Първолета са любуват в драките зад трафопоста – тайнствено ми доверяваше Фильо – ама ти не можеш да дойдеш. Бабите ти няма да те пуснат. Поиграй си малко с Поля, пък после пак ши дойда да продължим. 

- Ама Поля е наказана, щото оня ден кат са върна баща ѝ, Къню и кат заспа, ний му лакирахме ноктите на краката, понеже стърчаха изпод юргана. И майка ѝ, леля Данчи, на наби – реввах аз и много, ама много настоявах да отида на любуването, но тази част от Рая беше толкова забранена за мен, колкото и градската баня за …

КЪНЧО

… моят тихичък, кротък приятел, който живееше на квартира у леля Кинче с майка си и Исито, малката му сестричка. Незаконни деца, твърдяха комшиите и аз изгарях от любопитство кои ли ще да са КОННИТЕ деца, родени от коне, а не от вечно недоволните си родители, дето постоянно ги караха да учат таблицата за умножение или да си чистят ушите преди лягане. Чувствах се някак несъвършена. Родена не за конна съдба, а за пешеходно живуркане в битието, където постоянното мрънкане за това или онова, убиваше буйните коне на въображението ми. Очевидно, в махалата всичките бяхме не-за-конни. Тесни се оказваха търновските калдъръми за КОННИТЕ деца. Те със сигурност препускаха другаде. А ние само се вардаляхме в прахоляка и ни водеха на градска баня да ни белосат за пред света. 

- Кънчо няма как да го пуснат в градската баня – доверяваше ми Исито – щото е момче, а пък там е пълно с голи жени.

Реших да помогна, щото не можех да понасям несправедливости и мръсотия. Затова, издебнах големите, като отидоха на работа и довлякох приятелчето си у дома, на двора. Изнесох кофа с вода и го накарах да се събуе по долни гащи. 

- Ама тя е студена – инатеше се той – къде ще ми отиде топлото докато ме къпеш?

- На ти едно сурово яйце – рекох аз – ще го държиш между дланите си и ще го мътиш, а аз ще те сапунисвам. Там да ти бъде топлото и да не си посмял да го изпуснеш, че иначе няма да излюпиш пиленце, разбра ли? 

Разбра ме детето и стискаше проклетото яйце, а аз търках ли търках косата и ушите му, докато не го разкихах и настинах до посиняване. Тогава още не разбирах, че пътят към ада наистина е покрит с добри намерения. А като се върна майка му и разлая цялата махала, усетих, че непоисканото добро е по-страшно и от злото. Че не за конните деца е сътворен светът, а за онези, напердашените от майките си и напъдени пеша в пътя на порастването. Без да са имали шанса да излюпят свое собствено пиле, докато са изгубили топлото си по време на къпане от приятел. 

Застудя ми. Идваше есен, а махалата се спрашаваше от листа и налетели врабци. Или може да са били облаци в безприятелския вакуум на наказанието да не играя с никого. А така ми се искаше да опитомя врабец, за да не ми се налага да ползвам човешките думи, докато обяснявам на някого, че за полет са нужни само крила, кураж и желание. 

Отварях и затварях прозореца си. Направих си собствен вятър и един ден той ми довея 

ГАЛКА

пясъчноруса, къдрокоса и приказлива като малка, претъпкана махала. Тя имаше дантелени чорапки и много умен брат, изявен комсомолец ( вярвах, че това означава някой, който се моли на някакъв тайнствен КОМС или нещо такова, ама пак игнорирах чуждите обяснения и се доверих единствено на себе си ). По специално поръчение той четеше една дебела книга, посветена на Оля Кошевой. Години по-късно, когато научихме азбуката и прочетохме тази книга, разбрахме, че не става въпрос за Оля, а за Олег, млад руски герой от Втората Световна Война и само фамилията беше вярна. Но грешките от детството не се брояха, поради дивата искреност, с която пораждаха добри дела. 

Един следобед Галка ме извика и както си дъвчеше филията с червен пипер сподели, че е крайно време да направим НЕЩО! 

- Какво е НЕЩОТО – попитах, втрещена от сериозността на момента. 

- Как какво бе – възмути се приятелката ми – паметник на Оля Кошевой, разбира се! Вие имате голяма градина. Точно под вишната е мястото, където ще го поставим. А и аз вече държа този паметник в ръката си. Виж! 

Облещена от скоростта, с която се развиваха събитията, разтворих шепичката ѝ, в която на триъгълно парченце прогнила дъска с флумастер и разкривени печатни букви ясно беше написано – ПАМТНК НА ОЛЯ КУШЕВОЙ. И едно синичко листенце отдолу. Но като вкопахме дървенийката, то не се виждаше.

- Ами сега, кой ще го пази – загрижено се поинтересува Галка – нали може някоя керемида да падне отгоре му и да го смачка.

- Спокойно – намигнах аз – за това вече съм помислила. Врабецът, бе, врабецът, дето ще го опитомявам. Ще му направим къщичка ей тука, до паметника и всяка сутрин той ще излиза оттам с едно малко тромпетче в човката си, и като го надуе всички нападатели ще се разбягват откъдето са дошли. Хайде да почваме да строим, защото тебе ще те водят на Пушево при баба ти и няма да си в махалата чааак докато тръгнем на детска градина. 

И чаак като заличиха двора с вишната под прозореца ми, и го превърнаха в сива циментена площадка, се сетих, че са помели и паметника на Оля Кошевой. Ала такава е логиката на историята. Тя обича да заравнява културните пластове. И да оставя следите си само в археологията на избрани души. Невидимият правилник на махалата действаше ласкаво и безмилостно. Престоят в безвремието на детството можеше да продължава само до първата научена буква. До първото написано изречение. И до прозрението, че познанието е тъга, чрез която постоянно се изгонваш от собствения си Рай. Затова, когато другата ми приятелка, 

МИЛЕНКА

се провикваше пелтечещо „Здрахче, Здрахче“ на портата, усещах отвъд думите, разрешенията и забраните, какво означаваше да поиграеш на кукли за последен път. 

- Тази е Петра – казваше с почти суеверна почтителност тя – тате ми я донесе от Германия. Виж каква ѝ е дълга косата. И може да се сресва. Пък тукашните кукли от Детмаг им ги лепят косите по главите и като ги окъпеш лепилото се бели на парцалчета … 

Хипнотизирана от стъкления поглед на Петра треперех да я погаля. 

- Можеш да я подържиш – шептеше Миленка – ама тихо, защото прабаба ми спи. Пък нашите ни оставиха на нея да ни гледа. Ако я събудим, може да ни развали игръта и да ни кара да казваме стихотворения.

Не знаех никакви стихотворения, а алтернативата да забавлявам деветдесетгодишната прабаба на приятелката ми, ме докарваше до възмущение. Да не говорим, че восъчното лице на старицата, потънало във възглавницата, със скръстени на гърдите клонести ръце, ме тласкаха съдбовно към спасителна хрумка, която според мен щеше да оправи положението. Добре, че си вярвах!

- Искаш ли да се престорим, че е умряла – предложих аз – като ѝ сложим една запалена свещ между пръстите, от онези, дето ги държите пред иконата? Така хем ще си мислим, че тя вече е в Рая, хем ще си продължим игръта без никакви стихотворения. 

Миленка беше във възторг. И аз се заобичах повече да си призная. Обаче не винаги детството умилява старостта. Когато свещта закапа врелия си восък по прабабата и наоколо замириса на опърлена четина, последиците се стовариха върху ни като ледена градушка в градината на Едема. Разделиха ни. Завинаги. Игръта свърши, а куклата Петра остана да святка в спомена със самовилските си очи - последни фарове от наивни заблуди сред листопадните вълноломи на есента. Истината се сгромоляса отгоре ми с най-тежката си дума – грях – и свещената непонятност на смисъла ѝ, придаваше потайна сладост на усещането за нея. Знаех какво съм направила без да разбирам защо бях потърпевша. Беше нещо като ГРЪМАВИЦА, дето се сипеше от небесата в късните септемврийски нощи и сечеше невинните, наведени глави на слънчогледите в двора. Грррр, гррр, гррр, гррряхххх! Хубаво и виновно. Праг на познанието, който можеше да бъде пристъпен само с цената на звънки шамари. 

- Това дете твърде дълго се мота из махалата – осъдиха ме големите – време му е да влезе в пътя. Да се вчовечи. 

Вчовечването ме плашеше. Това означаваше окастряне на вътрешните ми бурени, сред които душата ми цъфтеше с ароматен бяс. Влизането в пътя ме отделяше от топлите гурковски калдъръми, от мириса на Янтра, изпита от целувките на лятото, от тръпката на първата и последна моя просия, която усъвършенствах заедно с кварталните хлапета спрямо руските туристически групи, преминаващи по няколко пъти на ден край тебеширения ни свят, в който подскачахме, опушени, радостни и нахални. „Дай мне значку“, омалвахме ние и руснаците ни подхвърляха дребни копейки, и значки, удивени от уменията ни на говорещи бълхи, наскачали по камъните, за да ги забавляват. Стига толкова! Стига! Какво означаваше нещо да стига дотолкова? Никога не разбрах лимитите, наложени върху щастието, според измислените правила на живота. Който е обречен да си остане дете до смъртта, няма шанс да опознае думата „трябва“. Нищо не трябва. Стига да осъзнаваш, че щом си щастлив, имаш всичко. 

- Тя трябва да тръгне на детска градина – решиха големите.

За мен оставаше само надеждата, че може би градината ще бъде райска. Пълна с цветя и врабци, и руснаци, и кукли… Новото идваше, нежелано от мен. Пълно с неизвестни. А възрастните бяха забравили да ми кажат, че всяка градина, макар и детска, беше място Евино и място Адамово, и там игръта ставаше малко по-друга. В нея се намесваше любовта. С различни имена и нюанси. Където, да срещна 

ПРЕСИЯН И РУМЕН ЗАХАРИЕВ 

означаваше трясък в покоя на детството ми и първа брънка по веригата „аз търся тебе, ти търсиш друг“… 

- Не ща да ходя таааам, не щаааа – ревях всяка сутрин и виждах сливиците си, огромни като гюллета, отразени във високото огледало на фоайето с гардеробчетата, наредени в задушаващ шпалир след края на моята махала. Оплаквах я като дивак, отровен от солта на сълзите си. 

- Хайде Здравче – чуруликаше нервозно другарката Петрова – остави най-сетне татко да тръгва за работа. Знаеш ли какви играчки имаме тук? Или я чакай, чакай да ти покажа една рибка, която купих днес като идвах насам. Искаш ли да я видиш?

Не щях, ама на кой му пукаше за моите чувства? Другарката Петрова разтваряше пазарската си чанта, в дъното на която се блещеше мъртвата кървава муцуна на оцъклен шаран, увит като кифла в смрадлива амбалажна хартия. Отврат в началото на деня ми. Мразех умрелите шарани. Те бяха изпълнени с безразличие.

И тогава се появиха те – Пресиян и Румен Захариев. Двете половини на идеалния мъж. Моите утехи след изгонването ми от махалата. 

- Знаеш ли, че другарката Петрова като млада е била маймуна – заговорнически ме сугестираше Пресиян под синкавата светлина на чаршафа, преметнат през главите ни, докато смразени от заповедта за следобедно заспиване тайно будувахме заедно креватче до креватче. 

- Хайде бе – шашвах се аз – ти пък откъде го разбра? 

- Ами виж я как се катери по стълбите – не отстъпваше той – дърпа се с ръцете по перилата и после с краката наема нагоре. Това е сигурно доказателство за ВОЛЮЦИЯТА! 

- Какво – недоумявах респектирана от познанията му. 

- ВОЛЮЦИЯТА казах! То е едно нещо, дето още не го разбираме, ама ши го разберем като пораснем…

- Аха – съгласявах се стреснато – със сигурност ши го разберем. Ами ние като сега сме човеци после маймуни ли ши станем? 

- Не ма, ама че си и ти! Ний ши са смаляваме. Първо ши порастем, а после ши станем малки. И ши ни окапят зъбите, както преди да ни поникнат. И ши са смаляваме, смаляваме, докато изчезнем.

- Не искам да изчезвам – почти се разплаквах аз – тъкмо съм се появила.

- Не искаш я - злорадо ме пресичаше Пресиян – щото мечтаеш да са любуваш с Румен Захариев, ама аз отсега ти казвам, че няма да стане! 

- Що бе – хлъцвах тотално депресирана. 

- Щото е по – нисък от тебе, а пък ти си по-дебела от него!

Тогава не подозирах въобще, че за любовта няма прегради. Че ръстът и килограмите нямаха никакво значение за истинската страст! Защото, само да зърнех перфектно изгладените шорти на сини и бели квадратчета на Румен Захариев – мъничък, чистичък и спретнат – в душата ми нахлуваха необясними урагани. Те неумолимо ме тласкаха да го грабна и понеса далече от завистника Пресиян, да го тръшна в някой ъгъл и игръта да бъде само за нас. Аз да му раждам деца, той да ма бий, аз да ривъ и да готвя. Да бъдем щастливи. 

Но също така изобщо не познавах ревността. Нямах и отговор на въпроса защо този кльощав, та хрущялен Пресиян с поглед на счупен прозорец и думи – изстрели право в целта, не се отделяше от мен. Нито в миговете, когато съзерцавах Румен Захариев на пясъчника в двора, нито когато сядахме един до друг на „кръгчето“ с ръце прибрани зад облегалките на столчетата, нито в безсънното пространство на оня синкав от белината чаршаф, вселена на познанието и ВОЛЮЦИЯТА на човешките отношения. 

- Ми с кого ми остава да са любувам тогава – задавах отчаяния си екзистенциален въпрос.

- Как с кого ма? С мен! – казваше Пресиян и разперваше ресници като змейски крила.

- Не та ща – отвръщах с фасон – ти си грозен и ма й страх от теб. Румен Захариев е добър и послушен. А ти все си наказан, щот са бийш с момчетата и са блъскаш с момичетата. 

- Някога да съм та блъскал – питаше той и малка смолиста сълза се свличаше като люспа по драконовата му буза.

За разбитото сърце няма ехо, защото отсреща никой не откликва на ударите му. Но аз не разбирах това. Затова, когато дойде рожденият ми ден и всички деца се събраха за обща снимка с мен и тортата със свещичките, аз избрах Румен Захариев да ме целуне пред обектива. Той беше послушен – идваше когато го виках, отиваше си, когато го отпращах и винаги идваше и си отиваше, когато всички други го викаха или отпращаха. А Пресиян дивееше в собствена орбита, където бушуваха истински бури. Но тогава не знаех как да ги назова. Любуването ни се отлагаше до порастването, или до спомена след това, когато си се смалил до изчезване. Без сянка до теб, която да спре заличаването ти. 

- Какво да направиш, такъв е животът. Ние растем и щем не щем вече трябва да тръгваме на училище – констатираше с философско примирение приятелката ми 

ВИОЛЕТКА, 

с която, дни преди първи клас,решихме да отидем на пикник. Къщата ѝ висеше от улица „Гурко“ право над пропаст с Янтра на дъното. По проядените дървени первази щъкаха питомни гълъби, а в аквариуми, наблъскани с талашит, разположени по всички ъгли на чардака, шаваха десетки хамстери, размножаващи се със скоростта на светлината. Миришеше на курешки и кисело – ароматът на живеенето, истинско тържество на разложението като израз на социалистическия реализъм. Двойка бели гълъби кацаха доверчиво по раменете на Виолетка, а тя ги хранеше с трохи от ръката си и ми обясняваше, че това били Муцацо и Муцаца, мъж и жена, които нямали равни в цялата махала. Любовта им била неповторима, твърдеше тя, а белоперите птици цвъкаха наоколо преяли от хляба и възхищението ѝ! Виолетка беше сантиментална, някак надраснала късичките разбирания на малкия ни свят. Една циганка я спряла веднъж на улицата и с драскав шепот ѝ казала:

- Ти си черничка, ама си верничка! 

След тази съдбовна прокоба приятелката ми заживяла с душата на лелка в себе си. Може би затова край нея витаеше усещане за жена. Уютно ми беше да я посещавам. Тя ми вдъхваше чувство за сигурност и вяра, че съм в безопасност, докато бабите ми не бяха наоколо. 

Виолетка винаги ми показваше тайните си съкровища – дантелен сутиен, който си беше закупила за деня, в който ще пораснат гърдите ѝ, червило с цвят на фалшива лютеница за първата ѝ среща с момче и празна пластмасова бутилка от шампоан „Ренета“, който никак не замазвал косата, въпреки че правел пърхот. Ама това се оправяло като го редуваш с домашен сапун. Приятелката ми изрязваше разни мадами от стари списания „Жената днес“ и ги лепеше в лексикона си, изписан с потресаващо-дълбоки умнотии. Тя вече можеше да чете, докато аз се страхувах от буквите. Никак им нямах доверие. От равните им редове се излъчваше такава скука, че аз отлагах всякакъв досег с тях от страх да не изневеря на махалата. Но пак беше септември и пак имах само броени дни свобода. Бягство от живота за кратка командировка в Рая. 

- Не се страхувай, а пътувай – мъдро констатираше Виолетка и ние с хамстерите, и гълъбите застивахме в очакване. 

- Ще отидем на пикник – обясняваше тя – човек трябва да сменя обстановката от време на време, за да събере сили и да посрещне трудностите, които го очакват. 

Още повече намразих училището. То беше трудност, която ме очакваше. И се намираше в друга махала. Обаче пикникът ме озадачаваше. За какво ни беше да ходим до място за ПЍКАНЕ, вместо да ползваме тоалетната в гълъбарската ѝ къща, виснала като прогнил кафез над реката? Нямаше как да задавам въпроси. Основна черта на порастването беше да се правиш, че знаеш всичко – единственото оръжие срещу мъглите на неизвестността. 

Затова, когато Виолетка поръча да взема продукти за пикника, аз занесох парче сланина у тях. Приятелката ми достави един картоф и празна бирена бутилка, в която наляхме вода от чешмата. После откраднахме кибрита на брат ѝ Мъро, който пушеше тайно от техните. Измъкнахме новия вестник от пощенската кутия и с тези провизии прещапахме улицата – точно седем крачки – до разкошния чимшир, израснал като трон върху високия дувар, който крепеше свлачището над „Гурко“. Седнахме в корените на храста. Сложихме картофа и сланината на земята, покрихме ги с вестника и го запалихме. Първият ни самостоятелен огън. И първата ни „сготвена“ храна. Рецептата беше проста – изчакваш вестникът да изгори и вадиш каквото е останало в пепелта. Тогава разбираш, че сивото не е цвят, а вкус, чиито неповторими подправки са мирисът на пърлената сланина и потта на суровия картоф. Ама беше вкусно. И после пихме вода.

- Сега не е ли време за ПЍКАНЕ – намахано предположих аз. За какво иначе беше целият този пикник, ако изпуснехме най-важния му момент?

- Какво те прихваща – възмути се приятелката ми – нима извървяхме цялото това разстояние през улицата, за да пѝкаме под този прекрасен чимшир?! Идеята беше да се насладим на природата, да видим нещо различно, да се разтоварим от напрежението преди първи клас. Ние отидохме НЯКЪДЕ, разбираш ли! И вече можем да се върнем у дома като самостоятелни хора. Там си пѝкай колкото искаш. Tук само се мечтае. Това е! 

Запомних този урок. Може би затова и до ден днешен обожавам пътешествията. Те заличиха плебейското пѝкане със самата есенция на съществуването – безсмъртния човешки дух! Чрез него всички чимшири на света, които видях със собствените си очи, се превърнаха в дървета на живота, от които продължавам да бера грехове и прозрения, напук на правилата и задълженията. Напук на тъпата логика, че където си пѝкал, там ти е коренът… Човек трябваше да живее заради пикниците. Те се оказваха най-близки до идеята за спасение от канализацията на ежедневието и всички течове, причинени от коварните му пропуквания. 

Залепих се като гербова марка за Виолетка. Тя стана моята пътеводна светлина в пътя до училище и обратно. Вярвах, че отиваме НЯКЪДЕ и се връщахме у дома като самостоятелни хора. Хванати за ръце. Облечени в униформени мантички. Сини балончета, вързани на къса каишка. Тогава тъй се учехме на свобода. С дребни прибежки извън махалата. Докато изфирясвахме топлото от майчината ѝ утроба…

- Двете кебапчета отиват на училище – ехидно констатираше съученикът ни

ПЕТЪР, 

провесен през железните дантели на балкона си, докато ние двечките – дебелички и смутени – преминавахме през първия кастинг на чифт безмилостни мъжки очи. Никакви предварителни сутиени или шампоани „Ренета“ не можеха да коригират несъвършенствата ни. Разплути от отчаяние и срам напредвахме в сивия ток на живота, където кекеморестите физиономии на махленските клюкарки, злорадо ухилени отподире ни, довършваха залпа по самочувствието ни с отровните мехлеми на успокоенията:

- Нищо, нищо бе леля! Пу да не ви е уроки! Ееее какви сте червенички. Тъй, тъй, ша си хапвате ами, я не го слушайте какво ви приказва… 

Ама ние го слушахме. С четири уши. Щото беше прав. В тясната ни като гълъбарник, любима махала, Петър знаеше много за живота. Той обитаваше на високото и имах чувството, че отдавна си е изгубил топлото в хладните въртопи на разума. Не само, че умееше да чете. Ами даже и беше ПРОЧЕЛ нещо. Не ми беше ясно какво бе то. Но надвишението си личеше. А ние се снишавахме, за да преминем под балкона му. 

- Видя ли, че Пешо го направиха на Буквар за рецитала на 24-ти май – радваха се нашите – той е най-умното момче в класа ви. Браво на него!

- Не е тази причината – тросках се аз – само защото е висок, затова. Пък и не беше никакъв буквар, ами го облякоха в кашон, налепен с картинки… Аз пък носех корона с буквата А! Първата буква от азбуката! Не се ли гордеете? А? А? А? 

Разбира се, че се гордееха. Само че на родителските срещи Другарката казваше на мама и татко, че съм стеснителна. Че другите деца изоравали чиновете от напъни да вдигат ръка. А пък аз съм отговаряла само, когато ме питат. Вярно съм отговаряла, ама съм нямала хъс. Хъсът е отвратителна дума. Римува се с фъс - звукът, при който подличко изчезваш, след като си натворил тихи безобразия в атмосферата. 

Самотата в първи клас можеше да бъде излекувана само чрез солидарност. Когато веднъж, вбесена от неведението ни, Другарката ни очука с масивния си златен пръстен по главите, усетих, че помежду ни се зароди истинско, нелегално приятелство. Започнахме да си подсказваме. Да си пишем бележки. Да шушукаме в час. И да фъсваме при всяка възможност да поговорим на Ъгълчето – границата на нашата махала, в която вече се прибирахме да спим като в отесняла хралупа. Годините отминаваха. Научих се да карам колело. После сама го продадох, за да си купя джинсово яке. Тайно съзерцавах първото си отвратително червило, напъхано между възглавниците на дивана. Разбрах, че в Търново съществуват и други махали. Чувството, че ми се падаше шанс да ги опозная ме изпълваше с нагъл и гъделичкащ хъс! Колко голям беше светът! Притежавах плочата на БОНИ ЕМ! От нея всеки ден звучеше любимото ми парче – Gatta Go Home – ама като не разбирах този глупав и несъвършен английски език, сама го трансформирах в речника на махалата - „Гарга в хол! Гарга в хол!“. Повтарях до безкрайност и танцувах у дома, готова за скок в дискотеката. Същинска гарга в хол с дантелен сутиен и доматено червени устни. 

- Знаеш ли, че през 2000та година ние ще бъдем живи – фрасна ме през въображението Петър, когато веднъж ми донесе изстрадалия си, парцалосан учебник по история, понеже бях изгубила своя и само на нашите им пукаше, че няма откъде да чета. 

Бяхме в пети клас. На ръба на подивяването от любопитство към ВСИЧКО.

- Сериозно ли ми говориш – откликнах с гласа на робинята Изаура от първия латино сериал, промъкнал се в махалата. Надеждите ми букнаха от възторг. Вярвах, че съм красива като героинята от филма, разчупила оковите си при първия повик за свобода.

- Да – отвърна той с интонации, изтръгнати от стилистиката на същия сценарий – затова не е зле освен в историята, да се осветлиш и по други въпроси. 

После с тайнствен жест извади от ученическата си чанта една още по-опърпана от употребление, книга. „Мъжът и жената интимно“. Подаде ми я като апокриф и аз разбрах, че трябва да я скрия. Да я опазя. И да я предам нататък по веригата от жадни души, вковани в неведението на собственото си махленско съществуване. 

Скъпи Пешо, Пепс, Гай Петроний и Мосю Пиер, както в различните глави от романа на живота те преименувахме през годините. Искам само да знаеш, че аз никога не прочетох тази книга. Тя прекара три мъчителни седмици под леглото ми, където избягвах дори да я погледна от страх да не би да забременея чрез порастване. И когато на края на месеца ти я върнах и благодарих за прозренията, с които си ме ограмотил, аз просто се правех на излязла от махалата. Но не бях. Исках да остана още малко. Защото назад, в обратен ред по златната и верига ме дърпаха Виолетка, Пресиян и Румен Захариев, и още Миленка, Кънчо, Исито, Галка и Фильо. Не обичам и никога няма да обикна разделите с невинността. Те са моето топло, чрез което, стиснала в длани яйцето на душата си, все още излюпвам врабци, строя паметници на Оля Кошевой, прося значки от съдбата и усещам пулса на Волюцията. Нищо, че пребродих толкова махали без тайни чаршафи на познанието, без гълъби, хамстери, пикници и чимшири. Нищо, че днес Животът ма бий, а аз раждам Слово, ривъ и готвя думите – единствената яхния, която мога да поднеса на гладните духом. Още отхапвам от душата си, за да усетя вкуса на собствената си кръв. Тя е сива като пепелта от сланината и картофа, и все пак толкова пъстра, че я превръщам в бои, с които изписвам само онова, което е преминало през сърцето ми. 

Искам всички вие да знаете, че винаги ще сте там – в махалата на любовта ми. И ако все още ме чувате, отговорете ми, моля ви:

В ИГРЪТА ЛИ СМЕ ИЛИ НЕ СМЕ В ИГРЪТА? 

Това е въпросът. Останалото … е мълчание.


Здравка Владова-Момчева
, Лондон
 
Здравка Владова-Момчева
Поетеса, писателка, учителка
http://zdravkavm.blogspot.bg/2018/01/blog-post.html#more