ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Здравка Владова-Момчева. Отдалечена връзка

13 февруари 2018

 

Здравка Владова-Момчева. Отдалечена връзка
 
Часовникът звъни с нежна електронна настойчивост. Шест часа. Събуждане в кутия. Така се струва на Рая сутринта, глазирана от замръзналия дъжд. Всичко в тази страна и изглежда като в стъклена мъгла – начупени лица, унили дрехи, мирис на „Макдоналдс“. Транссексуалната двойка от съседния апартамент крещи в неразбираем двуглас, а сляпото куче на стареца отсреща препикава улицата с виновно, инвалидно изражение. Понеделник е. Почивният и ден. 

Трябва да прескочи до обществената пералня. Да натъпче дрехите си в комуналния никелов барабан и да се прави че разбира акцентите, кихащи към нея от четирите посоки на света. После незабележимо да открадне своя миг спокойствие, сгушила вежди под безформената шапка – чорап, нахлузена на главата и като плетен абажур – временна защита срещу погледите на минувачите. Може ли някой да я познае? Кварталът не е голям. Изтрезняването на обитателите му след неделя нарива на улицата всички отпадъци от отлетелия уикенд. Вестници на парцали, парцали от бивши дрехи след стотна употреба и хора - парцали – наритани от съдбите си сред кофи за смет. Тротоарът, стъпкан парцал, е постелката на обречените. Добре, че нагоре е само небе, та душите им да излитат и да се връщат обратно наркотично свободни от скучната обща нормалност. 

В понеделник Рая не носи грим. Нежното и орхидеено тяло, скрито в развлечения пуловер и джинсите излъчва благодарност към света, който я удостоява с невидимост. Косите – събрани в остра опашка на гърба и – също почиват. Анонимни ангелски пера, смачкани в тълпата на мислите и. Тя бърза към пекарната на ъгъла, за да здрависа деня с топлата, картонена хватка на чашка еспресо. Нейната единствена възможност да си помисли за Ран. Разсъмването отпуска по мъничко чистота. Само капчица. Колкото да размаже лъжите, наслоени от напредването през калта. Две години красиви измислици - зверска диета за душата, обезводнена от липса на сълзи.

„Мило“, клика месинджърът на Ран, „в офиса ли си вече“? 

„Да мило“, обиграно отговарят пръстите на Рая, „тъкмо си включвам компютъра“.

„Само да ти кажа колко много те обичам“, бликва той, неадекватен към цената на обичането в нейния свят. 

„И аз теб“, приглася тя, в невъзможност за друго признание. Джиесемът и хистерично звъни и ламариненият глас на Джем порязва слуха и с безмилостно точни инструкции:

- Хелоу Лола. Съжалявам, но ще ти се наложи да поработиш днес. Имаме много богат клиент от Дубай. Трябва му ескорт и компания след това. Плаща добри пари. Заслужава си да се представиш подобаващо. Ти знаеш какво да правиш. Ще ти пратя адреса и дрес – кода на есемес. Оглеждай се за ченгета. Миналия път за малко да те хванат. 

- Но – секва гласът на Рая. 

Дългият безличен сигнал отсреща я разцепва на две недостигащи се половини - оглушала от викове душа и безотказно работещо тяло. Няма не искам. Нищо, че е понеделник.

„В София е луда пролет“ – пише Ран – „градът прилича на букет от марули. Свежест и кал. Щастлив съм. Нищо, че пак не ми плащат заплатата. Хубав ден, любов моя“.

Рая скатава телефона и чувствата в джоба си. Буца сърце засяда в гърлото и. Трябва да се наспи добре преди да се превърне в Лола. Да изчисти всяка следа от себе си. Преди да се мумифицира с грим. Преди всички, с които се разминава на улицата, да поискат да си я купят.

Ран отказва да живее другаде. Сгушил се е в София като в гнездо, в което полека -лека се настанява празнотата. Важно е гнездото, настоява той. Ще имаме всичко, когато се върнеш. След като се наситиш на голямата кариера и усетиш, че искаш единствено мен.

„Искаш ли да ти пратя пари“ – текства Рая – „усещам, че изнемогваш“. 

„Недей. Спестявай за сватбата. Ще взема назаем“. 

Ран е единственото безумие на Рая, което я задържа в живота. Отдалечена връзка с невинността. Останалото са сметки и спестявания. Консумативи. Храна. Тоалети. Козметика. Сватба… Егати. 

Тя пуска горещата вода и налива течния гел във ваната. Екзотично ухание, с нотки от Дубай. После съблича безличното си прикритие и застава гола под лампата. Мраморнобяла жрица на любовта. Няма значение колко мъже са я имали. Красотата понася всичко. Време и възраст. Любов и поругание. 

Десет минути отпускане. Розово хапче. Точно два часа откъсване от реалността. Мрак и безсънищен сън. Малката черна рокля виси на закачалка отсреща. Тъмният и силует плува към Рая в мъглата на пробуждането като призрак, изгубен без очертанията на плътта. Тя се облича. После включва скайпа и застава пред пикселния образ на Ран – божествена, недостъпна, сама. 

- Ослепителна си – казва той – всички на тази делова вечеря ще изпопадат като те видят. Гордея се с теб! Благодарен съм, че ме обичаш… 

- За колко – пита Рая – за колко си готов да ме обичаш?

- Завинаги – отговаря той – безсмислено е да броим вечността.

Рая внимателно заключва вратата на апартамента си. Слиза надолу по мазното, смрадливо стълбище, олискано с дъжд и урина. Промъква се през изхода. И тръгва по улицата. Кралица на нощта, сподирена от парцаливи придворни.

- Хей, Лола – подсвирква след нея градът – обади се, когато цената ти спадне наполовина. 

Ще се обади. Непременно ще се обади. Трябват и пари за сватбата. И за онази вечност след нея, в която ще се обичат с Ран. Докато превърнат грозната истина в красива лъжа. И докато смъртта ги раздели.

Здравка Владова-Момчева, Лондон
 
http://zdravkavm.blogspot.bg/2017/11/blog-post_17.html#more

сн.Лондон