СРЕЩИ

Проф. Божидар Манов. Опасна ерозия на стойностите лакомо ръфа ежедневието ни

12 февруари 2018

 

Кинокритикът и преподавател проф. Божидар Манов отбелязва своята 70-годишнина на 12 декември в НАТФИЗ. Публикуваме разговора с него в списание „Кино“, брой 6, 2017 г. 
Сп. „Кино“: Знае се, че си завършил МЕИ – дипломиран инженер в престижната специалност „Електроника“ в далечната 1970 г. Но малцина знаят, че още като студент участваш в естрадно-сатиричния състав на института и в годишните прегледи на студентската художествена самодейност сте конкуренти, а често и побеждавате такива утвърдени състави като Университетския театър или трупата на Студентски дом. Разкажи за този период.
Божидар Манов: Бяха пет весели години (1965-1970), а тогава в МЕИ учеха много умни момчета и момичета с разностранни таланти. Съставът „Веселите момчета“ бяха легенда в студентските среди и неслучайно изключително талантливият дипломиран инженер Илия Атанасов (поет, драматург, актьор) скоро след това стана студент по режисура във ВИТИЗ в класа на проф. Боян Дановски и продължи с тази професия до пенсия. От многото му прекрасни стихове, спектакли и текстове за песни е достатъчно само двустишието „… затова делим сърцето си на две, та да го пъхнем някак в стихове“. То обяснява раздвоението на много изкушени студенти и млади инженери. Ние като следващо попълнение продължихме, но без да достигнем тяхното невероятно талантливо равнище. А и във въздуха кълнеше някакъв своеобразен „студентски ъндърграунд“, тогава прохождаха първите рок-групи „Бъндараците“ и „Сребърните гривни“, издаваха се студентски вестници – контролирани разбира се, но и с промъкващи се хапливи остроумия. Вестникът на МЕИ „Технически авангард“ бе цветен, на висок печат, списвахме го с огромна всеотдайност, бил съм и репортер, и редактор, и автор на всякакви текстове, дори и словослагател в печатницата. Той бе учебно поле за перото на много бъдещи журналисти, поети, сатирици, драматурзи, критици. Отскачах и до „Студентска трибуна“, където поезията завеждаше младият, но вече забелязан изключително талантлив поет Иван Цанев. Въобще беше време на примамливи творчески изкушения, бързи увлечения, искрена откровеност, наивни опити, кратки радости, още по-кратки разочарования и нови лекомислени втурвания. Така се лутахме като браунови частици (който е учил физика, разбира метафората) и по-често бяхме в таванските стаи на Културния клуб и в редакцията на вестника, отколкото на лекции и упражнения.
Сп. „Кино“: Всъщност кога се появи интересът ти към киното? И как реши да се преквалифицираш?
Б. М. Пак по онова време, през 60-те години, всяка седмица в аудитория 65 на Софийския университет вървеше вечерна кинолектория с класически или съвременни филми, които по ред причини не се показваха в кината. Там се заразих с бацила на киното като осмислен интерес. Иначе още като деца цялата махленска тумба около стария „Майчин дом“ обикаляхме близките кина: „Освобождение“, „Асен Златаров“, „Цанко Церковски“, „Отдих  и култура“, „Севастопол“, „Македония“, понякога и до „Димитър Благоев“, „Москва“, „Млада гвардия“, „Култура“, „Славейков“. За мнозина тези названия днес не говорят нищо, но няма място да обяснявам как билетът от 15 стотинки бе заветна радост, за да влезеш на „Фанфан лалето“,„Граф Монте Кристо“, „Бродяга“, „Годзила“ или „Кангасейро“. А вътре в салона миризмата на подово масло, преспите от слънчогледови люспи между редовете, подскачащото изображение от лепеното копие, пропадащият звук, целуващите се двойки на последния ред – всичко това бе част от магията на киното, която завладява детското сърце завинаги. По-късно в т.нар. студийни кина „Левски“ и „Витоша“ се показваха редица „трудни филми“, които събираха отбрана публика, а дискусиите след прожекциите понякога бяха истинска трибуна на свободомислието. Помня разговора за шедьовъра на Тарковски „Андрей Рубльов“ и пламенното слово на Боян Папазов. Днес мол-поколението има свои екранни изкушения, със смартфони и таблети в джоба няма как да разбере тези редове, но не е и необходимо. Спиралата на еволюцията знае своята траектория и не можем да я променим – когато трябва, сама ще се пресуче като двойната спирала на някакво ново медийно ДНК.  
А за преквалификацията ми конкретен виновник е т.нар. двегодишен Киноуниверситет в бившето кино „Дружба“ (сега „Одеон“), който се водеше от филмовия историк Александър Александров. Гледахме систематизирано цялата световна класика. Четирите семестъра завършваха със сериозни изпити и тогава започнах да чета възможните малобройни книги, на първо място дебелата „История на киноизкуството“ на Жорж Садул. И усетих сладостта от докосването до голямото вечно кино, което времето е пресяло и оставило безспорни шедьоври във филмотечните фондове. Оттогава мои любими филми са „Треска за злато“, „Алчност“, „Броненосецът Потьомкин“, „Великата илюзия“, „Крадци на велосипеди“ и още много други, които никакви бъдещи хитове не могат да заменят!
Сп. „Кино“: Ти влезе с първия прием, когато във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) се създаде катедра за кино. Как стана, какво се случи и защо избра специалността „Кинознание“, а не операторско майсторство или режисура?
Б.М. През 1973 г. започна кинообразованието в България и се откри сборна катедра „Кино“ с три специалности: режисура, операторско майсторство и кинознание, всички в една стая 3 х 4 метра. (След години, когато станах декан на факултет „Екранни изкуства“, бях в същия кабинет). Ръководители на класовете бяха съответно Христо Христов, Георги Карайорданов и Неделчо Милев. Аз вече работех като инженер, бях женен и синът ми Стефан бе на 2 години. За редовно следване не можех и да мисля. А задочна беше само специалността „Кинознание“. Така че, нямах избор или особени колебания. Но никак не съжалявам, защото като нова специалност учебният ни план беше сбор от програмата на киноведите във ВГИК, Москва и на театроведите от ВИТИЗ. Така учихме изключително много предмети, и то при прекрасни преподаватели. Мотор на кинообразованието бе проф. Неделчо Милев и той като художествен ръководител на класа ни даде много за изграждането като киноведи. Винаги ще помня и лекциите на професорите от „старата школа“, които след нашия випуск един по един се оттеглиха от активно преподаване: колоритния Кръстьо Мирски с безбройните малки бележки и хвърчащи листове, които вадеше от старомодна кожена чанта и по тях водеше часовете си; омайно-сладкодумния Любомир Тенев, който ни кара да четем осем пъти „Призраци“ на Ибсен, докато най-сетне проумеем що е то драма и как се анализира драматургически текст; или невероятно фината и благородна проф. Надежда Андреева, която ни влюбваше в западноевропейската литература и благодарение на нея съм прочел гениални шедьоври на велики писатели като „Опити“ на Монтен, „Изповеди“ на Русо, „Кандид“ на Волтер или „Тонио Крьогер“ на Томас Ман. Тя ни казваше, че ако не прочетем тези и други вечни книги още като студенти, никога по-късно не ще го направим и огромна дупка ще зее в нас. Сега броя дупките и разбирам колко права е била… Имахме „дебели“ изпити, но и привилегията да ходим безплатно във всички театри, да гледаме много филми в учебната кинозала или в кино „Дружба“, понякога се промъквахме и в стария Дом ни киното в БИАД.   
По-късно можех да се прехвърля в друга специалност, но освен битовите причини, не се чувствах достатъчно зрял за режисура. Знаех думите на Михаил Ром, че „режисьор може да бъде всеки човек, който не е доказал обратното“, и не исках точно аз да го доказвам. Така отклоних поканата на проф. Филип Филипов, който ни преподаваше „Театрална режисура“. На изпита ни даде писмен режисьорски анализ на пиеса – на мен се падна „Прокурорът“ от Георги Джагаров. Писах без автоцензура; добавих, че познавам лично съдията, който е осъдил Трайчо Костов (беше съсед в квартала); че съм виждал прегърбената му самотна фигура години след Априлския пленум; че съм чувал възрастните да говорят с половин уста за неговата драма (Васил Коларов му е бил кум и му е възложил процеса, а „пред кум вода се не гази“) и т.н. Така добавих   допълнителни аргументи към биографията на образите, логиката на постъпките им и психологическата плътност на характерите. После на устната защита проф. Филипов беше силно впечатлен от написаното и ми предложи да се прехвърля „Режисура“ в неговия клас. На другия ден отказах – чрез асистентката му, пред него не смеех да се появя. И досега смятам, че режисурата е неизчислима комбинация от безмерно необходими, но същевременно алтернативни качества: огромна ерудиция и безкрайно въображение, мощен интелект и изключителен психологизъм, прецизен анализ и тънка емоционалност, субективен реализъм и ирационален обективизъм (каквото и да означава това), вярна самооценка и безпощадна самоирония, контролирана самовлюбеност и безразличие към ласкателствата, неувереност при успеха и спокойствие при провала. И какво ли още не! А мнозина схващат режисурата просто като занаят. Затова не станах режисьор. А за оператор бе късно (по възрастови причини), въпреки че най-важните ми теоретични книги са тъкмо в областта на екранното изображение.
Сп. „Кино“: Сега като утвърден не само в България кинокритик, как гледаш на тази професия? Как и какво се е променило в нея през годините?
Б.М. Популярният афоризъм, известен на всички, казва, че „това не е професия, а диагноза“. Фразата е изтъркана от употреба за различни професии, но при критиката си е съвсем на място. Ала извън шегата, критиката днес е в сложно изпитание – и у нас, и по света. От една страна, сегментът на сериозното кино, което иска и заслужава  смислена критика (а това ще рече задълбочен, ерудиран анализ), намалява за сметка на ефектното развлекателно кино, което от своя страна търси и успява да привлече информационно-рекламно внимание, много често на ръба на неприкрита ПР кампания. От друга страна, сериозните хартиени вестници и списания едно по едно изчезват, изместени от гланцови лайфстайл издания, които също предпочитат лековатото полурекламно – полуклюкарско писане. И на трето място, изключително демократичният и лесно достъпен on line сегмент бързо и евтино ражда безброй интернет сайтове, за които пък няма достатъчно компетентни автори, и те отзивчиво предоставят трибуна на сръчни журналисти, маскирани като псевдокритици. В това поле само някои по-амбициозни блогъри се стараят да поддържат приемливо критическо равнище, но те лесно се губят в общата интернет-джунгла. Разбира се, има изключения, които потвърждават общата картина като ажур ръчна изработка около покривка – щампована конфекция. Казаното дотук се отнася преди всичко за съдържателния пласт на подобни текстове и съчинения, но важи и за техния език, стил и формален аспект. Колко отдавна не съм чел завладяващ, умен, дълбок, а в същото време въодушевяващ, артистичен, елегантен критически текст!
Сп. „Кино“: Автор си на книгите „Теория на киноизображението“ (1996), „Дигитална аудиовизия“ (2000), „Дигиталната стихия“ (2003), „Фестивални срещи“ (2007), „Кино и други изкушения“ (2008), „Еволюция на екранното изображение“, която има две издания (2004 и 2012), като второто е допълнено с цял раздел за новото 3D изображение. Какво те стимулира и мотивира, за да напишеш дадена книга? Имаш ли визия за бъдещите ѝ читатели?
Б.М. Киното, телевизията, видеото и сега цифровото изображение на екрана, в т.ч. и интернет, са подчертано технологичен продукт, от който обаче ние търсим  художествен резултат. Вероятно поради предишното ми техническо образование винаги ме е интересувала връзката между технология и естетика, онова, което още в античния свят са наричали techne, а в съвременната епоха Хайдегер го определи като hi techne. Разбира се, не става дума за чисто утилитарното тълкуване на тази сложна релация, която преминава от автора през екрана до зрителя, но тя в крайна сметка осъществява общуването с художественото произведение и неговото послание. С две думи, книгите ми са подчинени на една постоянно пронизваща ги ос, която условно можем да наречем технологична естетика. И те, проследени хронологично, се допълват и доразвиват тази линия, като особено през последните десетилетия шеметната динамика на техническото усъвършенстване сама налагаше посоката и необходимостта да се анализират новите процеси. Така на практика основната ми книга „Еволюция на екранното изображение“ се пишеше сама през годините, следвайки  постоянните  технологични обновления, и май вече е време за трето допълнено издание – този път с нов раздел за VR (виртуалната реалност) като аудиовизуален продукт/медия. Появата и налагането на VR като технология е симетрично с навлизането през 90-те години на дигиталните устройства (камери, софтуер и прожекционни апарати) или по-късно на 3D изображението: първоначално демонстрационни прожекции на авангардни режисьори (напр. Вим Вендерс на Берлинале); после пробив в официалната програма на някои от големите фестивали; след това конкурентна надпревара от други автори и форуми да се включат в процеса; и сега вече нормален сегмент от индустрията. Ето така VR сеансът „Плът и пясък“ на Алехандро Гонсалес Иняриту и оператора Еманюел Любецки се появи тази година в Кан, после бързо се включиха и други фестивали. Сега очаквам с интерес VR секцията в Солун, където впрочем бяха едни от първите дигитални прожекции още в средата на 90-те години, плюс виртуално участие на известния канадски документалист Питър Уинтоник (1953-2013 ) през интернет-мост от Торонто.
Тези мои книги обаче са не само неизбежно задължение, за да изпълня необходимите научни процедури при академична хабилитация. Надявам се, че са полезни и за практиката, и в образователния процес – студентите ги четат и вярвам, че им помагат в израстването като мислещи професионалисти над първото стъпало на занаята.
Сп. „Кино“: Но имаш и книга за деца, в която главни герои са твоите Стефан и Калина. Те вече са зрели хора – разкажи за тях. А това, което пишеш, стига до много повече читатели, и то не само деца. Този тип писане само хоби ли е и какво те мотивира, за да го правиш?
 Б.М. Да, децата ми вече са големи, зрели и самостоятелни хора със свои семейства, но уви, и двамата далече от дома ни. Синът ми Стефан (46) от 23 години живее в Тулуза. Там завърши инженерство, там стана доктор по химия. Специалист е по антикорозионна защита, оглавява научния отдел на голяма международна компания. Работи много за българската общност извън родината и е изключителен експерт в тази област, особено в избирателното право и законодателство. Често публикува статии по тези теми или прави коментари по различни радио- и телевизионни програми. Калина (38) е доктор по икономика от Харвард, след това специализира в Принстън, после седем години преподаваше в Станфорд, а сега със съпруга си живее в Лондон и е доцент в Оксфорд. Помня как ги изпращахме на училище и от балкона в Красно село дълго гледах след тях, докато пресекат булеварда и се качат на автобуса. Отдавна са ме изпреварили в адаптирането си към променения свят, който ги погълна и откъсна от нас. Когато растяха, като всички деца откриваха езика и речта с очарованието на детското словотворчество. Тогава, повлиян от две книги (знаменитата „От 2 до 5“ на Корней Чуковски и по-малко известната, но очарователна книжка „Детски етюди“ на изящния чешки стилист Лудвик Ашкенази), започнах да записвам техните всекидневни словесни находки – истински бисери от чиста поезия и невинен смях. Помня, че първи беше етюдът на сина ми, когато веднъж ме посрещна от работа. Криеше нещо зад гърба си и ми каза много доверително: „Татко, намерих половин щастие“. И показа наполовина счупена подкова. А след няколко дни направо ме закова на улицата! Взех го от детската градина и по пътя ме попита: „Татко, родителите на Ленин как са го търпели?“ Онемях. А той продължи: „Днес другарката ни пуска плоча с неговия глас. Ама как са го търпели да крещи толкова!“ Записвах тези словесни етюди и след много години се появи малката илюстрирана книга „Неизмислено човече“ (2004). Те двамата я съчиниха, аз само съхраних думите им.
Сп. „Кино“: Остроумието, импровизациите и рефлективността ти са забележителни, откъде си наследил тази дарба?
Б.М. Уви, не съм потомък на Ларошфуко, Бърнадрд Шоу, Джером К. Джером, Козма Прутков, Алеко или Чудомир. Родителите ми бяха обикновени хора от градската интелигенция: баща ми – юрист, майка ми – учителка по френски. Като се ровех в книгите на баща ми, най-много ме впечатляваше едно издание на „Под игото“ от 1896 година с твърди кори и великолепни илюстрации – гравюри. А на по-долния рафт – пак в твърди кори „Пол и характер“ на знаменития виенски философ д-р Ото Вайнингер (1880-1903), съвременник на Фройд, който обаче не препоръчва книгата му за издаване. Наскоро след това младият философ се самоубива само на 23 години. Така че, оказва се, съм чел джендър литература (!) на 9-годишна възраст. Но в махалата имаше много колоритни мъже, странни чешити с различни професии, които в летните вечери до полунощ играеха карти под една стара черница в съседния двор.  Ние, дечурлигата, се навъртахме около тях, изпращаха ни за цигари или топла скара от близката кебапчийница „Бай Марин пилето“ и прихващахме всяко тяхно остроумие, псувни, мръсни вицове, понякога махленски клюки за Велка вдовицата или Лазаринка прислужницата, дето ходи с войници. Вероятно така е попаднала в моето още детско съзнание тази специфична лексика, примесена с иронични интонации, пъргави остроумия, понякога цели комедийни етюди като в квартална бурлеска. Помня, че ми бе интересно и приятно да съм около тези пъстри и безхитростни хора, които един по един си отиваха от болести или старост, а когато вече не живеех в квартала, те ми липсваха и от време на време минавах по променената асфалтирана улица, за да „видя и чуя“ детските си спомени. Е, по късно и в МЕИ, и особено във ВИТИЗ, четях остроумни автори, захласвах се по стиховете на Беранже и Франсоа Вийон, по романите на Булгаков, Илф и Петров, по разказите на Зощенко; завиждах на Сервантес, Хашек и Нушич; прехвърлях симпатиите си ту към Швейк, ту към Санчо Панса; гълтах на един дъх Марк Твен и О’Хенри; препрочитах безброй пъти афоризмите на Станислав Йежи Лец и досега често цитирам (при подходящ повод) един от тях: „Който няма нищо общо с изкуството, не трябва да има нищо общо с него“. Зная, че чувството за хумор не се учи и не се придобива, може само да се шлифова, и затова с годините ставам все по-взискателен (ако щете – капризен) и нетърпим към евтините и блудкави шеги. А много хора си вадят хляба с тях и ни заливат от телевизорите.
Сп. „Кино“: Като преподавател, професор в НАТФИЗ, имаш поглед към младите хора, които сега навлизат в киното, с какво те са по-различни от нас? С какво ни превъзхождат, по какво ни отстъпват? Изобщо може ли да се прави разграничение между различните генерации? И какво би искал да предадеш от своя опит на младите хора? Някакво послание към тях?
Б.М. Популярен е онзи виц за професора по руска литература, който два часа говорил за Гогол, за „Мъртви души“ и „Ревизор“, а когато накрая попитал за въпроси, една студентка свенливо се обадила: „Извинете, професоре, казва се Гугъл, не Гогол“! Виц, ала горчив, точно с Гоголевски хумор. А вицовете, уви, не се раждат на празно място. Известна е общата картина във висшето образование: силно ограничена възможност за качествен подбор на силни студенти! Обяснения много: демографска „дупка“; занемарено средно училище; образователна емиграция на младите хора, които избират да учат в чужбина; липса на сериозна мотивация у другите, които остават тук; общо неглижиране на знанието; триумф на чалгата за сметка на духовната култура; липса на перспектива след висшето образование; и т.н. Разбира се, в сектора „изкуство“ и в частност „кино“ има много други важни фактори за качествата на студентите и слава Богу, все още идват мотивирани, потенциално талантливи млади хора, които имат своите шансове в бъдеще. Много от тях също са смущаващо неориентирани, полуграмотни, с огромни дупки в общата култура, но като рожби на интернет-поколението бързо наваксват и най-добрите скоро стъпват на крака и се дипломират успешно. Наша грижа е да им дадем системни знания; съвременна професионална информация и адекватни умения; отворен хоризонт, а не догми и дидактика; разумно самочувствие със задължителна самокритичност. И още някои изключително деликатни и тънки нюанси, но особено важни за всеки човек в изкуството: да не подценяват, а да уважават зрителя; да са амбициозни, но не маниакални; да са чувствителни, а не безцеремонни; да са почтени, а не безскрупулни. Когато говоря със студенти, често им цитирам афоризми на гении и мъдреци от вековете. А когато им пробутвам някои мои „мъдри“ изречения, за да съм по-убедителен, си измислям, че са на анонимен древен философ, неизвестен будистки монах или индианска поговорка от племето навахо. В края на часа им признавам лъжата с думите на Волтер, че „постоянната сериозност е белег на посредственост“. И те ми прощават.
Сп. „Кино“: Често си включван в журита на наши и международни кинофестивали –имаш поглед върху световното кино. Какво, според теб, се случва в него, как се променя, доколко е зрелищно развлечение и доколко културен факт?
Б.М. Наскоро, по повод журито на „Златна роза“ казах пред публиката една моя фраза: „Няма фестивал без изненади, няма жури без гафове“. Всяко жури са 5, 7 или 9 души, които определят някакви награди, открояват някакви филми, но това все пак е избор на една група хора, и то от определена конкретна подборка с 10 или 20 заглавия. А кинематографичният процес е нещо много по-сложно и обемно, той съществува като добре организирана индустрия и среща милиони зрители по цялата планета, хора от различни култури, с различно историческо наследство и социална характеристика, в различни икономически и политически условия, и т.н. Обобщени изводи в кратки редове са невъзможни, но все пак да кажа: днес киното преживява непознати до вчера технологични и медийни трансформации, които силно влияят на облика му. Все по-голям става развлекателният сегмент, за сметка на изтъняващия културен пласт. Това не са мрачни прокоби, а количествена реалност в световното производство. Но въобще не става дума за гибелта на киното, защото то не за първи път преминава през подобни технико-естетически еволюции и промени (поне 4 досега) и винаги е възкръсвало в нови одежди и с нови примамливи предложения за следващото поколение зрители. Така че, няма да чуем неговия реквием, а по-скоро ще надничаме с любопитство през рамената на младите пред нас, за да зърнем отново светлия екран (освен, ако не сме с шлем за VR). А на него, сигурен съм, пак ще има място за Чаплин, Фелини, Бунюел, Айзенщайн, Куросава и гениите от тяхната кохорта.
Сп. „Кино“: Какво мислиш за съвременното българско кино, най-общо, а и като сегмент от българската култура и духовност?
Б.М. За българското кино пиша вече 40 години. Публикувал съм стотици текстове: рецензии и портрети, обзорни и проблемни статии, разговори и интервюта, радио- и телевизионни коментари и какво ли още не. Имам чувството, че съм се изписал и вече търкалям познати думи и банални наблюдения. Затова само няколко реда. През изминалите много неравни 27 години видяхме няколко вълни на надежди и разочарования, на временен подем и последвали спадове. Но безспорно е, че в киното ни има много талантливи хора, които ту успяват, ту потъват в хаоса и случайността. И ето, последният 35-и фестивал „Златна роза“ отново събуди основателна радост и увереност, че процесът върви успешно и редица добри филми (пълнометражни и кратки) връщат самочувствието и се надявам да срещнат своята публика. Вече по-често ни забелязват на международните фестивали, някои заглавия имат и търговско разпространение в редица страни. Това са видимите знаци на положителното развитие. Не искам за пореден път да предъвквам похабените апели за повече пари, за спазване на ЗФИ от страна на държавата и т.н. познати безплодни декларации. На този фон оптимистичен момент е позицията на редица млади режисьори и продуценти, които ясно заявиха, че искат нов закон с разумни, работещи идеи. Наред с това декларираха готовност да правят нискобюджетни филми, а така реално ще се осъществи полезна приемственост и ведрият полъх, който те внесоха в киното ни, ще успее да вдигне вълна в близките години. Затова изцяло ги подкрепям и без да им натрапвам помощта си, съм категорично на тяхна страна. Защото това ще е добавъчен тласък към общата културна платформа, към отвоюването на духовността от страшната ерозия на стойностите, която лакомо ръфа всекидневието ни.
Сп. „Кино“: И в този сложен разговор за духовността …
Б.М. … понякога започвам да си говоря сам. Ще звънна на д-р Николай Михайлов с молба за преглед. Ще седнем в Costa Cafe и се надявам той като талантлив и опитен психиатър, да ми каже само приемливата част от диагнозата. Ще я редуцирам с коефициента „спестена истина в интерес на пациента“ и ще знам на какво дередже съм.  А при следващия ни  разговор за 80-годишнината ще съм с ведър поглед на неостаряващ абдал.
Сп. „Кино“: От всичките ти ангажименти остава ли ти свободно време и с какво го запълваш – хобита, интереси, хора, с които общуваш?
Б.М. Никога не съм имал излишно свободно време и много приятели. С годините това е невъзможно, защото човек неизбежно селектира познанствата си, а и времето отсява много хора. Преди бях всеки ден при Топи – моя прекрасен приятел и великолепен анимационен режисьор Христо Топузанов, Бог да го прости, отиде си преди 11 години. Пиехме водка, говорехме, той тогава пишеше фамилни спомени и разни други есета, четеше ми ги, аз ги редактирах. Слава Богу, успях с помощта на приятели да ги издам в една тънка книжка, буквално дни преди да почине. Сега съм всеки ден при Иван Дечев, да е жив и здрав на неговите 83 години! Пак водка и разговори на всякакви теми, най-вече за книгите, които четем. Нямам системно хоби, когато съм уморен решавам судоку, и то комбинациите „за майстори“. Оказва се, че това рационално усилие на съзнанието някак ме успокоява и подрежда мислите. Но най-любимото ми занимание е да снимам внуците София (8) и Стефчо (3), ала уви, само когато са в България за няколко седмици.
Сп. „Кино“: Да очакваме ли книга и за тях?
Б. М. Едва ли. Растат далече от мен, в Тулуза, край красивата река Гарона, и поради това не мога да напиша втора част на „Неизмислено човече“. А те говорят много смешно, защото смесват френски и български думи и понякога става истинско шоу. Все още са малки, но често се замислям как ли ще живеят в този объркан свят и какво ще си спомнят за мен, след като се виждаме толкова рядко и претупано. Не ме гони закъсняла патриархална идилия в стил стария Герак, но все по-болезнено ги изпращам на Терминал 2 в края на всяко лято. Нали помните финала на прекрасната повест, когато Захаринчо поема към града, а старият Герак остава със своята самота и … затваряме книгата!
P.S. Опитах се да отговоря на въпросите като Гьоте в разговорите му с Екерман, ала се получи като Б. М. в интервю за „Некерман“. За това обаче не е виновно списанието!
Разговаря: Людмила Дякова
http://kultura.bg/web/%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D1%81%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BB%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%BE-%D1%80/