ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Иван Кръстев. След Европа

14 ноември 2017

 

 

Публикуваният откъс е от увода на "След Европа" - новата книга на видния политолог Иван Кръстев, издадена на български от "Обсидиан". Тя вече излезе в САЩ и в Германия, където стана най-търсеното заглавие сред политологичната литература.


"Да четеш Кръстев е наслада, защото в неговото стилистично изкуство са събрани заедно както любовта към литературата, така и красотата на мисълта му, но и липсата на каквито и да било политически илюзии. 52-годишният българин е един източноевропейски интелектуалец, чийто глас се чува по цял свят: в университетите, сред управляващите, в тинк танковете", написа "Ди Цайт" в обширна рецензия за книгата, която разсъждава за бежанската криза и кризата в доверието към елитите в Европа днес.


"Това е книга за една революция, но не революцията на масите от ХХ в., а миграцията – "бягащата през граници" революция на XXI в. Това е книга за Европа във време, когато все повече хора възприемат политическата промяна като смяна на страната, в която живеят, а не като смяна на нейното правителство", представят я издателите…


Откъс от "След Европа" на Иван Кръстев

Усещане за déjà vu


В последните дни на юни 1914 г. в един отдалечен гарнизон по границата на Хабсбургската империя се получава телеграма. В нея с главни букви е написано: "Според слуховете престолонаследникът убит в Сараево". Невярващ на очите си, граф Батиани, имперски офицер, спонтанно преминава на родния си унгарски, когато започва да коментира със своите сънародници смъртта на ерцхерцог Франц Фердинанд, известен със симпатията си към славяните в империята. В отговор ротмистър Йелачих, словенец, изпълнен с неприязън към унгарците основно поради съмнения в тяхната лоялност към трона, настоява разговорът да продължи на разбираемия за всички немски. "Тогава ще го кажа и на немски – отстъпва графът. – Аз и моите съотечественици сме единодушни: ще се радваме, ако тази свиня наистина е пукнала."


Това е краят на мултиетническата Хабсбургска империя, или поне така го описва Йозеф Рот в своя забележителен роман "Радецки марш". Загиването на империята отчасти е съдба, отчасти убийство, отчасти самоубийство, а отчасти злощастно стечение на обстоятелствата. И макар историците да спорят дали краят на империята настъпва в резултат на естествена смърт, причинена от изтощението на институциите, или това е просто една от милионите жертви на Първата световна война, призракът на проваления Хабсбургски експеримент продължава да преследва европейските умове. Това се отнася и за Оскар Яси, свидетел (и историк) на края на монархията, който през 1929 г. пише, че "ако австро-унгарският експеримент беше успял, той щеше да реши най-фундаменталния проблем на днешна Европа... Възможно ли е хора от различни националности, които споделят различни идеали и традиции, да бъдат обединени по такъв начин, че всеки един от тях да продължи да води начина си на живот, а в същото време да ограничи своя национален суверенитет до такава степен, че да направи възможно мирното и ефективно сътрудничество между тези народи?"


Както е добре известно, този въпрос никога не намира категоричен отговор. Историята, разказана от Рот, е показателна за това, че когато създадените от човека изкуствени политически и културни светове започнат да се рушат, те изчезват много бързо. Краят винаги идва като резултат от структурни дефекти, но е и внезапен и случаен като пътен инцидент – нежелана последица, акт на умопомрачение, конкретен миг със собствена динамика. Този край е едновременно неизбежен и необратим.
 
Дали днес не сме свидетели на подобен момент на разпад в Европа? Дали решението на Великобритания да напусне Съюза (в икономическо отношение това се равнява на излизането на двайсет малки страни – членки на ЕС) и възходът на евроскептичните партии на континента не са знаци за поредния провал на опита за изграждане на наднационална Европа? Не е ли Европейският съюз обречен на гибел също като Хабсбургската империя?


Ян Зиелонка, професор по международни отношения в Оксфорд, много точно отбелязва, че "имаме много теории за европейската интеграция, но практически нито една за европейската дезинтеграция". И това не е случайно. Архитектите на европейския проект се самозаблуждаваха, че като избягват думата, която започва с "Д", ще успеят да избегнат тя да стане действителност. Те виждаха европейската интеграция като бърз влак, който никога не спира и който няма задна скорост. Тяхната стратегия да превърнат интеграцията на Европейския съюз в необратим процес се състоеше в това да внушат, че дезинтеграцията е просто немислима. Има обаче и две други причини за липсата на теории за дезинтеграцията. На първо място това е проблемът с дефиницията: как дезинтеграцията да бъде различена от реформирането или реконфигурацията на Съюза? Дали излизането на група страни от еврозоната или от самия Съюз ще е равносилно на дезинтеграция? Дали упадъкът на глобалното влияние на ЕС и премахването на някои от големите постижения на европейската интеграция (например свободното движение на хора или институции като Съда на Европейския съюз) ще бъдат доказателства за дезинтеграция? Дали появата на ЕС на две скорости ще означава дезинте­грация, или всичко това ще бъде просто една друга форма на интеграция? И дали ЕС ще бъде същият проект, ако съществуващите сега либерални демокрации се изродят в авторитарни режими?


Иронията на сегашната ситуация е, че тъкмо когато политическите лидери и обществеността са парализирани от страха от дезинтеграция, Европа е по-интегрирана от когато и да било. Финансовата криза превърна идеята за банков съюз в реалност. Необходимостта от противодействие на терористичните заплахи принуди европейците да си сътрудничат повече от всякога в областта на сигурността. А най-големият парадокс се състои в това, че тъкмо многобройните кризи, пред които ЕС е изправен днес, накараха обикновените германци да се заинтересуват от проблемите на гръцката и италианската икономика, а поляците и унгарците да се вглеждат внимателно в германската политика по отношение на бежанците. Страхът от дезинтеграция идва в момент, в който Европа повече от всякога открива своята екзистенциална свързаност.


По странен начин дори художествената литература не ни помага да си представим как би изглеждала една възможна дезинтеграция на ЕС. В книжарниците могат да се намерят десетки романи, които описват какво би се случило, ако нацистка Германия бе победила във Втората световна война. Или какво щеше да се случи, ако Съветите бяха спечелили Студената война или ако комунистическата революция беше победила в Ню Йорк вместо в Петроград. Но почти никой не е почувствал вдъхновение да опише разпадането на Европейския съюз. Единственото изключение в това отношение вероятно е Жозе Сарамаго. В романа си "Каменният сал" той разказва как една река, която тече от Франция към Испания, изчезва, а след това целият Иберийски полуостров се отделя от Европа и започва да плава на Запад в Атлантическия океан. Но дали отплаването на Иберийския полуост­ров е дезинтеграцията, от която се страхуваме?


Джордж Оруел е прав, когато казва, че "за да видим това, което се случва под носа ни, трябва отчаяна борба". Очевидното често е невидимо. Когато се събуди на 1 януари 1992 г., светът разбра, че Съветският съюз вече не съществува на географската карта. Една от двете световни свръхсили се бе разпаднала без война, чуждо нашествие или друга катастрофа, ако се изключи фарсовият опит за преврат в Москва през август 1991 г. Разпадът се случи противно на очакванията, че Съветската империя е твърде голяма, за да се провали, твърде стабилна, за да се срине, прекалено добре въоръжена, за да бъде победена, и устояла на твърде много кризи, за да рухне от само себе си. Дори през 1990 г. група водещи американски експерти твърдяха, че "сензационните сценарии са вълнуващо четиво, но... в реалния свят съществуват различни стабилизиращи и омекотяващи фактори; обществата често преживяват кризи, някои от които сериозни и много опасни, ала те рядко се самоубиват". В действителност обаче обществата понякога се самоубиват и дори го правят с известен ентусиазъм.


Подобно на времето преди един век, и днес европейците преживяват период на парализираща несигурност. Това е исторически момент, в който и политическите лидери, и обикновените граждани са разкъсвани между често безсмислена свръхактивност и фаталистична пасивност, момент, в който доскоро немислимото – разпадът на ЕС – започва да се приема за нещо неизбежно. Момент, в който теориите и хипотезите, ръководели само довчера нашите действия, започват да изглеждат не просто остарели, но и почти неразбираеми. Историята е доказала, че ако нещо изглежда абсурдно и ирационално, това все още не означава, че то не може да се случи. А носталгията по либералната Хабсбургска империя, която никога не изчезва в Централна Европа, е най-яркото доказателство, че понякога успяваме да оценим нещо едва когато вече сме го изгубили.


Европейският съюз винаги е бил идея в търсене на реалност, обещание за нещо по-добро от действителността, в която живеем. Ала днес се засилва тревогата, че онова, което някога крепеше единството на Съюза, вече го няма. Споделената памет за Втората световна война например вече е загубена: половината от всички петнайсет-шестнайсетгодишни германски гимназисти не знаят, че Хитлер е бил диктатор, а една трета дори вярват, че е бил защитник на човешките права. Както показва сатиричният роман на Тимур Вермеш от 2011 г. "Той пак е тук", въпросът вече не е дали е възможно Хитлер да се завърне; въпросът е дали, ако се завърне, ще го познаем. В Германия тиражът на романа надхвърли един милион екземпляра. И за пръв път след Втората световна война, на последните парламентарни избори (септември 2017), крайнодясна партия влезе в Бундестага, като спечели 13 процента от гласовете. Обещаният от Франсис Фукуяма през 1989 г. "край на историята" вероятно е настъпил в един превратен смисъл – историческият опит вече е без значение и малцина се интересуват от него.6 
С разпадането на Съветския съюз изчезна и геополитическата мотивация за европейското единство. А Путинова Русия, колкото и да е агресивна и застрашителна, не може да запълни екзистенциалната празнота, появила се след краха на СССР. Опасността от съветския комунизъм е вече история, но европейците днес се чувстват по-несигурни, отколкото през последните дни на Студената война. Проучвания показват, че мнозинството от британците, германците и французите вярват, че светът се приближава към голяма война, но новите външни заплахи, пред които се изправя ЕС, вместо да обединяват, разделят Стария континент. На­скоро направено проучване на "Галъп Интернешънъл" показва, че в случай на голяма криза обществото в поне три от страните – членки на ЕС (България, Гърция и Словения), ще се обърне за помощ към Русия, а не към Запада. Характерът на трансатлантическите отношения също преживява драматична промяна. Доналд Тръмп е първият американски президент, който не вярва, че запазването на Европейския съюз трябва да бъде стратегическа цел на американската външна политика. И Европа е изгубила увереността си, че мо­же да разчита на военната и политическата подкрепа на САЩ.


Социалната държава, някога в сърцевината на следвоенния политически консенсус, също е поставена под въпрос. Европа застарява – средната възраст на континента през 2050 г. се очаква да достигне 52,3 години в сравнение с 37,7 години през 2003 г., а и никой вече не може да гарантира икономически просперитет и социална мобилност. Повечето европейци днес смятат, че животът на техните деца ще бъде по-труден, отколкото този на собственото им поколение; а както показа бежанската криза, имиграцията едва ли ще бъде решението на демографската слабост на Европа.


Според Волфганг Щреек, директор на института "Макс Планк" и един от водещите германски социолози, европейският модел на социална държава е в криза още от 70-те години на ХХ в. След като капитализмът успя да се освободи от институциите и регулациите, наложени след Втората световна война, възхваляваната европейска "данъчна държава" се е превърнала в "задлъжняла държава". Вместо да разпределят събраните чрез данъци приходи от богатите към бедните, днес европейските правителства поддържат своето финансово състояние, като теглят заеми от бъдещите поколения под формата на дефицитно харчене. Избирателите постепенно губят възможност да регулират пазара, което подкопава самата основа на следвоенната социална държава.


И не на последно място, Европейският съюз е изложен на рисковете на менящите се идеологически моди. През 2014 г. той беше диагностициран с нещо, което може да бъде определено като особена форма на "аутизъм". Диагнозата беше изненадваща, но симптомите не можеха да бъдат сбъркани: нарушение на социалните взаимодействия, отслабване на комуникативните умения, ограничени интереси и повтарящи се стереотипни действия. В отношенията си с другите Съюзът демонстрира липса на интуиция и склонност към опасна наивност. Това особено пролича в контекста на украинската криза, когато Брюксел дълго се самозаблуждаваше, че Русия не може да има нищо против присъединяването на Киев към ЕС, а после се стъписа, когато Путин изпрати войски да анексират Крим. В пика на украинската криза след телефонен разговор с руския президент германският канцлер Ангела Меркел заключи, че Владимир Путин живее в "друг свят". Три години по-късно въпросът е кой от двамата живее в "реалния свят".
http://www.dnevnik.bg/kultura/2017/10/14/3059186_otkus_ot_sled_evropa_na_ivan_krustev/