ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Проф. д-р Пламен Павлов. Независимостта е победа на родната дипломация

26 септември 2017

 

 
от Антония Кюмюрджиева Интервюта
 
За 22 септември няма песни и оди, но датата е не по-малко важна от Съединението и 3 март, казва проф. д-р Пламен Павлов
 
- Проф. Павлов, какво трябва да говори датата 22 септември за всеки българин?
- Както е казано и в Манифеста, написан от премиера Александър Малинов и прочетен от цар Фердинанд на Царевец, самият акт на независимостта е скъсване окончателно с османското владичество, с неравноправния статут на българската държава и утвърждаване на Съединението. Не бива да се забравя, че Съединението и Независимостта са две събития, които взаимно се допълват. Те не могат да се противопоставят, както понякога се прави. Става дума за един сложен път на външнополитическа активност, на културен подем, който в крайна сметка започва на 3 март, продължава на 6 септември и окончателно дава новата физиономия на българската държава като равноправна, модерна европейска държава, именно на 22 септември.
- Как ще оборите скептиците, според които обявяването на независимостта е просто един формален юридически акт?
- В никакъв случай актът не е формален. В самия Манифест се казва, че Съединена България на 6 септември 1885 г. отдавна е независима, но че този на пръв поглед формален юридически акт, е абсолютно задължителен, за да може държавата да получи реалното си място в тогавашния политически живот. И това не са празни думи.
В случая става дума за една много сложна дипломатическа игра, за много точни решения от едно компетентно държавно ръководство. Примерно, младотурският преврат, който е използван от нашето правителство за обявяване на Независимостта, възстановява Конституцията на Мидхат Паша от 1876 г, която крие определени заплахи за суверенитета на България. От друга страна през лятото на 1908 г. България демонстративно е отказала да участва на една конференция в Хага, тъй като е трибутарна васална държава. Другото по-известно нещо е отказът на Тефик паша, турският външен министър, да допусне българския дипломатически агент Иван Стефанов Гешов да присъства. Т.е. има актове на определено втвърдяване на позицията на сюзерена, който просто не може да бъде отминат от българското правителство и от обществото.
- Може ли да се каже категорично, че обявяването на Независимостта е успех на българската дипломация?
- Това е много голям успех на българската дипломация и общество. Сега по принцип, както отбелязват и някои колеги-историци, няма оди, няма някакви песни за Независимостта. Тя минава някак си до голяма степен като една официална проява. Но нека да погледнем спомените от 1908 г. Независимо от това, че акцията е държана в тайна, в спомените на Иван Салабашев, един от министрите на Александър Малинов, се казва, че в Търново се е очаквало нещо да се случи, че хората са извадили знамената. Т.е. вече цялото общество е вече било склонно да подкрепи този акт.
- Каква е ролята на цар Фердинанд в този момент, а и изобщо в историята ни ?
- С няколко думи да се направи характеристика на една такава сложна противоречива личност като цар Фердинанд е невъзможно. От друга страна много лесно е да се прехвърли върху него вината за всичко негативно, което се е случило, най-вече пораженията във втората Балканска и Първата световна войнаа. Вина за тези катастрофи имат и тогавашните правителства, особено тези на Иван Евстатиев Гешов и на Стоян Данев, дори на Васил Радославов в някаква степен. И военният елит си има своите грешки, но цар Фердинанд винаги ще търпи някакви негативи. Това е присъдата на историята, но не бива да се отрича и всичко позитивно, което той е свършил. А специално през 1908 г той блестящо изпълнява своята роля. Като показва една много силна степен на съзвучие на интересите с българското общество. Нека да не забравяме, че обявяването на Независимостта е схващано като крачка към националното обединение. Затова Фердинанд е "цар на всички българи".
Но не бива да се забравя и министър-председателят Александър Малинов и цялото правителство. Става дума за един изключително качествен премиер, бесарабски българин, блестящ юрист, завършил в Киев, утвърдил се в свободна България вече като успешен адвокат и юрист, дясна ръка на Петко Каравелов. Много често се казва погрешно, особено от критиците на самия акт на Независимостта и на Фердинанд, че едва ли не правителството изпълнявало намеренията на царя. Това не е вярно ! Много по-активно в началото е самото правителство и самият Александър Малинов, докато Фердинанд има известни колебания. Това е напълно в реда на нещата, той е държавният глава, върху него после пада цялата отговорност. Но освен Малинов в правителството му имаме още един бесарабски българин- ген. Данаил Николаев, човекът, който осигури Съединението, командирът на войската в Източна Румелия. Имаме и българи от Македония и не кой да е, а Андрей Ляпчев, един човек, който също има връзка със Съединението.
От тези 8 министри, реално погледнато има македонски българин, има бесарабски българи, трима са от Румелия и само двама от Княжеството. Това са големи личности с изключително силно съзнание за национално единство. Ние трябва да осъзнаем Независимостта не само като политическо събитие, не само като извоюване на международен авторитет, като облекчаване на нашата външна политика, търговия, но също така и като акт на национално единство. Всички тези министри са известни личности, хора с много голям авторитет. Така че става дума за един много добре премислен акт, който има своята желязна историческа логика и ние наистина трябва да го възстановим в нашия календар с пълната му сила.
- Кой трябва да бъде днес обединител на всички българи, като на онези политици от историята?
- По Конституция, по дефиниция и по смисъл, би трябвало да бъде президентът. Ако имаме повече от един обединител, още по-добре. Нашият съвременен елит си има своите негативи, има си вероятно и своите достойнства, историята ще се произнесе в крайна сметка. Пожелавам на нашите съвременни политици постепенно да преоткрият и осмислят този дух на национално единство, който е много силен и през 1885 г. и през 1908 г. По стечение на историческите превратности много наши сънародници останаха в съседните държави. Но ето, примерно, договорът с Република Македония е една много позитивна стъпка, но той трябва да бъде напълнен със съдържание, да върви този процес и по този начин да се утвърждава националното единство.
Мисля, че в лицето на президента Румен Радев и вицепрезидента Илияна Йотова, която отговаря за сънародниците ни зад граница, имаме подготвен човек с богат опит в контакта с нашите общности и й пожелавам успех.
- Членството в ЕС и в НАТО даде ли на българите по-голяма независимост?
- Разбира се. Но това са едни международни рамки, които носят и много задължения. Не веднъж е казано, че напълно независими държави няма. В съвременния, особено в глобалния свят, всички малко или много зависят от най-различни конструкции. Но до голяма степен, ако ние не сме използвали възможностите, които ни дават ЕС и НАТО, то е поради нашата пасивност, поради това, че ние изчакваме. Все още смятаме, че имаме някакви началници, както казват някои политици. Напоследък България се опитва да води такава проактивна политика. Тя носи само позитиви. Ето, виждаме че през 1908 г нашите предци са виждали, че това е нормалният път. Днес сме в много по-добра ситуация специално в международен план и просто е грехота да не го използваме. Тъй като днес вървят големи спорове за превъоръжаването на армията, искам да отбележа, че през 1908 г. България вече
има силна армия. Това ни позволява 4 години по-късно, по време на Балканската война, сами да се бием срещу Османската империя, която е на три континента. Така че независимостта може да бъде схваната като състояние на духа и на обществото и като реалност именно, когато си достатъчно способен да се защитиш и като ценност, и като реалност, и като свобода на действие в международните отношения.
- В този ред на мисли – независим ли е българския дух 109 години по-късно?
- Може да се отговори с известни вариации на този въпрос. Напоследък ние развихме едно особено черногледство, много да се оплакваме, да недоволстваме, което има реални основания. От друга страна обаче в България има сериозни обществени сили и като средна класа, и като високо подготвени специалисти, и като млади хора, които имат независим дух и не са склонни да изповядват този комформизъм, който ни е завещан от епохата на комунистическия период. Така че не бива да се отива и в другата крайност - да се действа авантюристично и с някаква нереалистична самооценка. Мисля, че и поводът, по който говорим и това, което наблюдаваме през последните 30 години дават достатъчно основание да бъдем оптимисти за България. Но трябва да бъдем много взискателни и към тези, които сме избрали да ни представляват. Т.е. трябва да има една много по-голяма степен на гражданско чувство и на отстояване на тези ценности, за които говорим.

http://light.standartnews.com/mneniya-intervyuta/nezavisimostta_e_pobeda_na_rodnata_diplomatsiya-362494.html