СРЕЩИ

Режисьорът Теди Москов:Вълнува ме неслучилият се човек

19 юни 2017

 

Интересното е, че за разлика от много талантливи хора той не е себичен, нито пък е ексцентрик. Теди Москов е изключително приветлив, отговорите му първо те разсмиват, а след това те натъжат и те карат да се замислиш…
Нашият гост
Той не е Федерико Фелини, а жена му не е Джулиета Мазина.
Той е Теди Москов – и е един от най-талантливите български режисьори. Основател и режисьор на театър „Ла Страда“. Между 1993 и 1996 г. снима телевизионното шоу „Улицата“, отличено със „Златна роза на критиката“ в Монтрьо през 1996 година.
През 1995 г. започва да поставя пиеси в немски театри, като някои от пиесите са: „Сирано дьо Бержерак“ в Хамбург, „Спящата красавица“ в Щутгарт, „Кралят-елен“ в Дармщат.
През 2002 г. заснема игралния филм „Рапсодия в бяло“, а през 2006-а – документалния „Преводачката на черно-бели филми“.
Теди Москов активно работи в български и чужди театри. През 2010 г. Москов получава награда „Златен век“, а през 2016 г. е удостоен и с орден „Св. Св. Кирил и Методий” – I степен.
– Господин Москов, как мина премиерата на „Редки тъпанари” на русенска сцена?
– Авторът не може да е обективен в оценката. Той винаги вижда това което му се иска да види, а не какво е постигнал. Аплаузът след спектакъла, обаче беше достатъчен за придобиване на самочувствие. Но на премиера никога не знаеш, дали хората не пляскат от вежливост. Скромнича, което не ми е присъщо, затова ще обобщя- мина добре. Надявам се в София в театър „Сълза и Смях“ на 7-ми юни спектакълът да мине още по- добре. Ще го харесат хора, които не смятат хумора за нещо низше. Но и не смятат хумора заливащ ни от телевизиите за нещо висше. Артистите, с които работих са изключителни професионалисти и „твърде известни извършители“. Елате да ги гледате, дори и да не харесвате мен! Успехът в Русе се дължи преди всичко на тях.
– Защо избрахте един от шедьоврите на италианския неореализъм – „Неизвестни извършители” , по който да създадете театрална версия?
– Уж съм познавач на италианското кино, а до преди няколко години не бях гледал този номиниран за „Оскар“ през 1958 г. филм на Марио Моничели. Изненада ме „скромното“ участие на Виторио Гасман, Тото, Марчело Мастрояни, Клаудия Кардинале и това, че филмът е направен, само и само за да се оползотвори, вече построен декор за друг филм. Явил се е, като някакво „спасение“. Такова стана и за мен. Трябваше бързо да реагирам на поканата на русенския театър. Прожектирах филма на директора на театъра Орлин Дяков, после и на актьорите и всички го харесаха. Със Симон Шварц написахме театралната версия, така че да я доближим до ситуацията в днешна България- бедна, крадлива и безперспективна за много хора.
– Знаете ли чия е фразата- „Трябва да сте редки тъпанари, за да не вземете тези милиарди помощи, които сме заделили за саниране на блокове”?
– Не, тъй като в спектакъла ми не става въпрос за саниране на блокове.
– Влияе ли обществено-политическия живот върху творчеството ви?
– Влияе върху творчеството въобще. Творчество вече почти няма, запълват се излети предварително калъпи с „пластмасови“ театрални и телевизионни продукти на конвейер. Тук, там излиза по някой добър български филм. Но кой ходи днес на кино!? Предпочитат да го гледат в смартфоните си. Разликата е, както между това да ядеш наистина, и това да си вкарваш венозно кебапчетата.
– Бил ли сте изкушен от политиката, канили ли са ви във властта?
– Не! Предпочитам да си печеля парите по друг начин. Проблемът на България е че всеки смята политиката за правене на пари.
– Как си обяснявате, че все повече актьори влизат в партийни листи, с какво могат да са полезни в парламента?
– Нашите артисти не е лошо да си спомнят, че Роналд Рейгън беше слаб филмов актьор и великолепен политик. Нека се замислят от кои актьори се пръкват добри държавници. По- любопитен ще ми е обратния ход- политик да стане актьор, да изостави парламента, за да участва във филм, или пък в рок опера. Що пък да не го доживеем и това?! В световната история по- опасни са художниците, влезли в политиката. Визирам един дребен ариец с малки мустачки.
– Политиците натовариха предстоящото българско председателство а ЕС с много очаквания. Възможно ли е според вас то да ни донесе някакви позитиви?
– На всички чужденци им е приятно в България. Може сега да си харесат София за следваща столица на ЕС. Ако напием гостите с домашна гроздова и ги оженим за красиви българки, ще завалят нови европейски фондове. „Валяли са, но ний не сме усетили“. /имаше подобна песен/ Дано сега ги усетим! И все по- често да ги усещаме!
– Имате ли обяснение защо се оказахме в задния двор на Европа и има ли начин да излезем от него?
– Обяснението е в 45-те години, за които става въпрос в една песен и не само в нея. Избива ме на песни!? Ще потърся композитор да напише музика по това интервю. Онези години родиха, освен негодни за употреба, така наречени материални блага, безсмислени заводи и фабрики, но и специфичен манталитет, от който няма отърваване. Всеки иска по „втория начин“. Е, задният двор е „вторият начин“.
– Ще ви попитам по друг начин, връщайки ви към „Улицата” и един от незабравимите скечове. Как ще отговорите на въпроса: „Тате, кога ще се оправим”?
– Трудно е за хора, свикнали винаги някой да ги оправя, да се оправят сами. Какво значи да се оправим? От какво да се оправим? Никой не е поставил диагнозата на заболяването, от което се лекуваме!
– Бахурът победи ли културата?
– Вървят ръка за ръка. Предлагам на чалга изпълнителите да се плаща в бахур.
– Липсва ли ви Улицата?
– Миналата година я направих наново със заглавие „Пресечката“ по Нова Телевизия, но много малко хора знаеха за това и почти никой не я гледа. В началото „Улицата“ беше сякаш телевизионен еквивалент на фразата на Левски „Времето е в нас и ние сме във времето.“ Първите глътки свобода я създаваха. А и тя създаваше свобода. Това ни правеше „съучастници“ в нещо по- значимо от просто правенето на едно шоу. Този ентусиазъм изчезна с годините. Някои от ентусиастите станаха печалбари. Други от тях едва свързват двата края.
– Промени ли се нещо в нея през несвършващия преход?
– Главните артисти играят другаде. А преходът отдавна свърши. Не искам да ви разочаровам, но не очаквайте нещо кой знае колко по- различно от това, което е сега.
– А вие как се променихте?
– Остарях, окуцях- римува се с оглуп… А в личен план вече съм дядо, което може би ще ме върне към детския куклен театър, от който почнах. А жена ми Мая, хем е баба, хем си има баба. Това е повод за биполярно разстройство – не знаеш баба ли си, или внучка и кое от двете ще надделее в дадена ситуация! Би се получил интересен нов моноспектакъл.
– Още ли ви вълнува „малкият човек”? Какво и от кого иска днес той?
– Вълнуваме се взаимно. Аз от него и той от мен. А малкият човек винаги е искал много – да се промени света например е едно то най- дребните му желания. Той изглежда малък, защото го съпоставяш с желанията му. След смъртта на баща ми ме вълнува един друг човек. Ще го нарека „неслучилия се“ човек. Пропуснатия човек. Обмислям сценарий по тоя повод.
– Промениха ли се протестите?
– Лесно могат да се дирижират.
– Вие срещу какво протестирате?
– Ако не сте го разбрали от работата ми, значи не съм го правил както трябва. Простащината, съчетана с амбиция днес води до успех, което ме вбесява. А стимулирането на простащина в културата /имам предвид поведението на държавата/ обрича България на бездуховност. А бездуховността обрича една нация на това да бъде дори не в задния двор, а на бунището…
.
– Не станахме ли големи мърморковци, които само недоволстват, а нищо не правят?
– Винаги сме били мърморковци. Не мърморим, само когато ни е забранено да мърморим. А вие журналистите понякога мърморите, точно когато няма нужда.
– Гледате ли на изкуството като на бягство от действителността?
– В работата си коментирам действителността. Живея с нея, само и само да я интерпретирам. Тя обаче ме усети и почна да страни от мене. А от досегашното ни съвместно съжителство разбрах, че подло се е правела, че в нея няма предателство, злоба и завист. Казвам го, защото в един вестник отново е публикувана лъжата на Валентина Радинска, че съм държал гладна котка, заключена под сцената на Аполония, за да мяучи по време на спектакъл на Коко Азарян. ТОВА НЕ Е ВЯРНО!
– Мислил ли се някога за бягство от България?
– При социализма имах такава възможност. Пътувах с кукления театър на град Толбухин /днес Добрич/ из Европа. Майка ми и баща ми всеки път ми казваха „не се тревожи за нас“, но аз знаех, че ако остана на запад ще навредя на всичките си роднини и приятели. Днес, когато вече ни е позволено да бягаме, не ми се бяга. А и защо да бягам, когато работех свободно в Германия.
– И накрая ще ви попитам какво следва след „Редки тъпанари” ?
– Театрална версия по уестърна на Артър Пен с Дъстин Хофман в главната роля „Малък Голям Човек“. Започвам го във варненския куклен театър в края на ноември. А догодина ще поставя пиесата на Владо Левчев „Марко от Прилеп“, която е за Крали Марко. Паралелно работя по филмови сценарии по книгата на майка ми „Ние Негероите“ и книгата на Атанас Москов „Роб се връща“. Обмислям и театрална версия по романа на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт“. В този роман пожарникарите горят книги, защото книгите са забранени. Група хора са се принудили да наизустят литературните шедьоври, за да ги съхранят. Вървят по цял ден и си ги повтарят, за да не ги забравят. А уж романът е научнофантастичен…
С режисьора Теди Москов разговаря Павлина Живкова
 
https://trud.bg/%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B8%D1%81%D1%8C%D0%BE%D1%80%D1%8A%D1%82-%D1%82%D0%B5%D0%B4%D0%B8-%D0%BC%D0%BE%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B4-%D0%B2/