ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Деян Енев: Всяка голяма награда е звезден миг…Радикалният избор

09 юни 2016

 

 
Идеята на “24 часа” за 18-те незадължителни книги, които трябва да бъдат прочетени до 18 години, е много хубава

      Роден на 11 август 1960 г. в София
  Завършва английска гимназия и българска филология в СУ
Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик във военен завод, учител
Бил е журналист във вестниците “Марица”, “Новинар”, “Експрес”, “Отечествен фронт”, “Сега” и “Монитор”
Автор е на повече от 15 книги: “Конско евангелие”, “Ловец на хора”, “Клането на петела”, Внукът на Хемингуей" и др.
l Женен, с две деца
 
С писателя Деян Енев разговаря Пенчо Ковачев
- Деяне, как се чувстваше в отбора на наградените с ордени от президента Плевнелиев по повод 24 май? Наистина ли това е звезден миг?
- Чувствах се отлично, Пенчо, защото те до един са големи творци, всеки в своята област. Няма как да не изживея връчването на орден, останал от царска България, на името на светите братя Кирил и Методий, като друго освен като звезден миг.
Това е строга церемония, по стълбите и коридорите на президентството те посрещат гвардейци, които вземат за почест. В Гербовата зала, където се състоя церемонията, приемат, както знаеш, държавните глави.
Беше наистина
впечатляващо
и тържествено
А присъствието и на дъщеря ми, която имах възможност да поканя, изведнъж внесе в официалното събитие, лично за мен, и някаква семейна, трогателна топлина.
И най-сетне, радвам се, че с възможността тъкмо аз да кажа няколко думи от името на всички наградени, успях да почета и светлата памет на писателя Георги Божинов, автора на “Калуня-каля”, който не успя да дочака невероятния триумф на своята книга. Такава книга в Щатите биха нарекли от раз “мегаселър” - вече 70-80 седмици неизменно в челото на класациите.
- Този акт с връчването на отличия беше много популярен по времето на социализма, има го с пълна сила и при демокрацията. Каква обаче е разликата - в критериите, в избора на награждаваните или в нещо друго?
- Всяка държава, било социалистическа или капиталистическа, има своите висши държавни отличия. Да го кажем така - вече не е от такова значение партийната правоверност (справка - моята книга “Малката домашна църква”).
Разбира се, и тогава, при социализма, бяха награждавани безспорни творци. Навремето, спомняш си, имаше Димитровска награда. Но фактът, че Генчо Стоев получи Димитровска награда за книгата си “Цената на златото”, променя ли цената на тази книга с днешна дата? Не я променя по никакъв начин.
Ето, давам ти идея за журналистическо разследване: колко от висшите държавни награди преди и след десети ноември 1989 г. са кухи и колко - не. Една съпоставка би могла да даде изчерпателен отговор на твоя въпрос.
- Защо досега никой културтрегер не е отказал ордена си, ако не броим Нешка Робева, и то заради скандала за какво да я наградят - за спортни или за културни постижения?
- Не си прав - орден отказва през 2010 г. поетът Борис Христов. Но неговият отказ е продиктуван от цялостното му житейско поведение. Иначе, ако говорим за хора от нашата черга, отказът от орден би издал едно - прекомерна суета. Демек -
този орден не ме
заслужава,
аз съм
Марлон Брандо
Посвети наградата си на българите в чужбина и ги призова да се върнат в родината. Мислиш ли, че ще те чуят и послушат?
- Всичките ми 5-6 книги от последните години са пронизани от този патос. Ни най-малко не си въобразявам, че моят глас има такава сила, че да влияе върху съдбата на два милиона мои сънародници. Но аз бях длъжен да използвам тази трибуна, за да кажа тези думи.
- Как оценяваш решението на Росен Плевнелиев да се оттегли от следващата президентска надпревара?
- Както казват по телевизора - този въпрос не е от моята компетенция.
- Би ли написал разказ или новела по историята на абитуриента Кристиян, останал сам под дъжда и закаран на бала си от непозната жена? Какъв патос би вложил в него?
- Да, това наистина е история с голям творчески заряд. И като нищо бих написал разказ, ако пръв се бях натъкнал на този случай.
- Понеже “24 часа” първи откри тази история, благородно ти я предоставяме, защото сме убедени, че ще напишеш силен разказ. Впрочем откъде днес черпиш темите и сюжетите на своите разкази?
- Повечето от героите на моите разкази са от партерните етажи на живота. Техният поглед вижда главно разкривените тротоарни плочи, издрасканите входове на блоковете, контейнерите за боклук, глутниците бездомни кучета. Твоят въпрос ме накара да се замисля.
Аз нямам нито един герой, който кара порше кайен.
- Като човек силно свързан и познаващ християнството как ще коментираш скандалите в БПЦ около поведението на архимандрит Дионисий на Великден и последвалите събития?
- Радвам се, че
БПЦ реагира
светкавично
на казуса
“Дионисий”
Дионисиевци има навсякъде - има ги и в културата, има ги и при журналистите.
БПЦ даде добър пример.
- Търсиш ли по антикварните сергии нови книги, които да възкресиш като “Калуня-каля”? И какво намираш?
- Търся, влача книги вкъщи. Имам подръка някои заглавия и имена на автори.
- Как ще коментираш идеята на “24 часа” за незадължителните 18 книги, които да бъдат прочетени до 18-годишна възраст?
- Много хубава идея. Винаги е похвално, когато се говори за добри книги, особено от големите медии.
- През 2008 г. австрийското издателство “Дойтике” издаде в превод на немски език сборник с твои избрани разкази под заглавие “Цирк “България”. Твое ли беше заглавието или на издателството?
- Заглавието на сборника е по заглавието на моя разказ “Цирк “България”, който е включен вътре.
- Седем години по-късно България продължава ли да бъде цирк, или нещата започват да се подобряват?
- В самия разказ метафората е по-сложна, отколкото ние разбираме, когато по принцип кажем цирк.
Така че
трябва да
се прочете
разказът
Има го на страница 9 в новия ми сборник “Мария”, съставен и снабден с послеслов от проф. Светлозар Игов.
- Тази година на изпита по литература за 7-и клас се падна разказът на Михаил Вешим “Родителска среща”. Твои разкази досега са се падали два пъти. Могат ли седмокласниците да разберат посланията на “Родителска среща”?
- Абсолютно. Това е наистина прекрасен разказ, който на всичкото отгоре възкресява паметта и на великолепния белетрист Кръстьо Кръстев. Наистина, прекрасен разказ, образец!
- Какво ново на творческия ти хоризонт?
- Всяка голяма награда е и звезден миг, но в известен смисъл и крушение в по-дълбок, метафизичен план. След нея трябва да започнеш отначало.
С писателя Деян Енев разговаря Пенчо Ковачев
www.24chasa.bg/mnenia/article/5553978

 

 
Деян Енев
18.05.2016 11:41
РАДИКАЛНИЯТ ИЗБОР
 
Всеки истински писател в кариерата си застава пред онова, което може да се нарече „радикален избор”. Това е изборът между високата литература и ширпотребата, при всичките възможни (и задължителни) нюанси в значенията на тези две понятия спрямо литературната практика. Примерите за радикален избор са особено забележими в условията на тоталитарните режими. Съпоставката между двама привидно далечни писатели, унгареца Шандор Мараи и българина Георги Божинов, би могла да фокусира същността на проблема. Чрез схемата за литературното поле на Пиер Бурдийо, техният житейски и творчески пример добива точния контур. Да не забравяме едно – във времето с ореола на шедьовър остава онази литература, която най-често е родена след явния или таен акт на радикален избор от страна на твореца.
Ще започна с цитат от книгата на Шандор Мараи „Четирите сезона”. Ето цитата: Да, описвай истината с преданост; но същевременно знай, че не тази обективна достоверност е най-важната. Бъди верен не на обекта; а по-скоро и по-неумолимо на самия себе си.
Това „самия себе си” може да носи различни имена. Аз ще го нарека „вътрешния глас” на писателя. В дългата верига – от замисъла на едно произведение през написването му, публикуването му и достигането до читателя, „вътрешният глас” присъства през цялото време. Той се проявява още на ниво идея и реализация, но е забележим и в следващите две фази: отстояване на текста във времената на цензура; и като избор на житейско поведение от страна на автора след появата на самата книга.
Няма спор – най-разпознаваем, най-благодатен за разкриване, най-отгоре на повърхността е „вътрешният глас” на писателя в жанра на дневника. Но и в дневника, и в жанр на романа, голямата цел пред истинския писател е, ако цитираме пак Мараи, моментите, в които тишината – в нас и около нас – става толкова силна, че ни се струва как чуваме тайното тиктакане на световния механизъм.
Тъкмо това, в крайна сметка, е успял да постигне в романа си „Калуня-каля” Георги Божинов. Както и в дневниците си Шандор Мараи. Ето как завършва текста си в Дойче Веле за тези дневници Стоян Гяуров: В един американски интернет форум с мнения за дневниците на Шандор Мараи прочетох: „Купете, измолете, заемете или откраднете, но прочетете тази книга!” Аз нямам какво повече да добавя.
И двамата писатели се стремят да уловят главното, „тайното тиктакане на световния механизъм”, движението на голямото време през човешкия живот, но вървят към тази цел от двата различни края на моста.
Възрастово ги делят 24 години.
Единият, унгарецът Шандор Мараи, връстник на Хемингуей, прочут и добре печелещ преди Втората световна война журналист и писател, още в средата на живота си изтъква ограниченията, които чувства от романовия жанр, и на практика през втората половина от живота си все по-явно се оставя на течението на единствената белетристична форма, която приема без остатък – дневниковите записки, фрагмента.
Или както изповядва в „Стачка”:
Вече нямам желание да пиша „творби”. Вече ми се иска просто да пиша, така както дишат растенията, както пулсира човешкото сърце, така леко и с такава готовност, редове, които не са части от някаква чужда конструкция, от „творбата”, а живеят сами по себе си, като съвсем скромни живи същества, на които право на съществуване дава вътрешната им форма.
Нещо в мен стачкува. Нямам повече желание да стоя пред поточната линия на литературата. А да пиша в кафенето или в трамвая по три реда – сякаш някой ми диктува. Да чакам заповедта кога трябва да се пише, неотложно, както трябва да се диша. Да чакам мига, в който животът ще се издаде. Да пиша тихо и силно; така както израстват растенията. В даден момент на човек му се иска да описва морето, по-късно, обиден, капчицата вода, но така, че тя да побере в себе си морето; след това идва моментът, когато с еднакво внимание пише за морето и за капката. Една фраза побира всичко; дори и водната капка.
Започва се с желанието да се пише за големи неща. После с желанието да се пише за хубави. Още по-късно – за огромни, морални, съразмерни. След това идва времето за стачката и моментът, когато вече искаш да пишеш само истината. И забелязваш, че истината е и голяма, и хубава, огромна, морална и съразмерна. Толкова ли е просто? Толкова ужасно просто е.
Житейското му поведение също е белязано от крайна резигнация към статуквото – и обществено-политическо, и писателско. Така на практика той гарантира своята неизвестност, но запазва с цената на тоталното си отдръпване устоите на „вътрешния си глас”. За да бъде широко преоткрит като един от най-значимите европейски писатели няколко години след смъртта си през 1989 г.
Георги Божинов завършва философия и руска филология в Софийския университет след войната. Компенсира невъзможността за пътуване в Европа, на което се е радвал по-старият от него Мараи, със задълбочено изучаване на основните европейски езици – френски, английски, немски, италиански, освен руския и запознаване в оригинал с основополагащите философски и художествени произведения на съответните страни. След кратък стаж като учител по руски език и литература в Пазарджик, се ориентира към журналистиката. Става кореспондент на централни издания в провинцията, Благоевград и Стара Загора, и дарбата му бързо блясва в областта на пътеписа, очерка и репортажа – жанрове, особено ценени от социалистическата преса на фона на строителството на „новия живот”. Също е добре платен, един от първите в Благоевградски окръг например успява да си купи лек автомобил. Кариерата му върви нагоре.
Но многобройните журналистически скиталчества го срещат с природата и с хората – големите идоли на писателското му любопитство. Той усеща в себе си силата да ги описва правдиво и това се превръща в непоклатима част от писателското му верую.
Скоро успява да издаде и първата си книга, „Вдън гората Дикчам”(Изд. „Български писател”, 1960). Сред 22-та текста, разположени жанрово в диапазона между разказа, очерка, пътеписа и зарисовката, личи вече големият талант – способен да предаде и вейването на вятъра, и ромона на чучура, и усмивката на човека. Тук е например очеркът „Из Бабяк”, който впоследствие ще послужи за сюжетната канава на „Калуня-каля”. Но в съдържанието личат и текстове, с които е платен данък на времето – за невидимия героизъм на миньорския труд, на селскостопанските труженици. Макар и много сръчно направени, тези повече или по-малко „поръчкови” текстове са много под нивото като художествено внушение от текстовете, където писателят се е вслушал във „вътрешния си глас” и го е отстоял. И няма как Георги Божинов да не си е дал ясна сметка за това.
Втората му книга, „Юлень” (Изд. „Български писател”, 1967), не внася нещо кардинално ново в творчеството му, освен географско разширяване на взирането в градовете, селата и планините на България. Художественото усвояване на суровия журналистически материал отново издава голямата дарба, но и компромисите остават същите.
Тук някъде е вододелът. Да не забравяме, че на следващата година се разгръщат събитията в Прага. А Георги Божинов със сигурност е знаел и помнел евангелското „Който има очи – да гледа. Който има уши – да слуша”.
„Вътрешният му глас” някъде по това време се вкаменява. Учи се как да устои. Оттук-насетне писателят не допуска никакъв компромис със съвестта си на художник. Той трескаво търси достоен излаз в заблатеното литературно пространство. Предлага на изд. „Народна младеж” да напише романизован очерк за бойния път на четатата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в тяхната многотиражна поредица „България в образи”. Чувства сили за това, още повече, че познава до последното камъче и съчка пътеките, по които минават преди един век хайдутите. От издателството го осведомяват, че вездесъщият Слав Караславов вече е произвел и депозирал в издателството ръкопис за Хаджи Димитър. За Георги Божинов остава образът на Караджата. Той се справя блестящо със задачата. Книгата излиза през 1972 г. и беше преиздадена от „Хермес” в края на 2015 г.
С днешна дата историческата повест „Караджата” би могла да се разглежда като генерална репетиция за романа-шедьовър „Калуня-каля” по отношение на изковаването на неповторимия свръхобразен езиков слог, твърде сложната като конструктивно майсторство смяна на гледната точка и съвършено прецизното и заедно с това поетично описание на природата.
Радикалният избор на Георги Божинов предстои. Остават само няколко години.
Нека да припомним накратко обстоятелствата около него.
Георги Божинов дава за публикуване в редакцията на списание „Септември” 50-тина страници пътепис. Както си му е редът по онова време, ръкописът отлежава няколко години. Най-сетне е разписан за печат. Дни преди списанието да тръгне за печатницата Георги Божинов предава на редактора Николай Кирилов още няколко странички и Кирилов ги подпъхва в папчицата. Дали самият Кирилов е чел тези странички, или не ги е чел, това не е уточнено. Пътеписът, озаглавен „Гора зелена, вода студена”, излиза в книжка 3 на сп. „Септември” от 1975 г.
И после избухва скандалът – огромен, нечуван за онова време. Защото в допълнително добавените странички е описана орисията на петима българи, лежали в сталинските лагери в Сибир.
Съветският посланик се свързва с Тодор Живков. Тодор Живков нарежда да се уволни ръководството на списанието начело с Камен Калчев, по това време и зам.-председател на СБП.
Тиражът на списанието е иззет и претопен.
Георги Божинов веднага също е уволнен като кореспондент на „Труд” в Благоевград и 3-4 години остава без  препитание.
Твърдя, че той е направил своя радикален избор, заставащ челно не само срещу литературното, а директно срещу много по-страшното, политическото статукво, вслушан и отстояващ тъкмо „вътрешния си глас”. Рискувал е битието си, неговото и на семейството му, за да опази този глас жив в себе си. И плодът е бил стократен. През лятото на същата тази 1975 г., скрит в малката си колиба в местността Предела, където е имал пчелин, Георги Божинов е започнал да пише „Калуня-каля”. В конформистки план вече е нямал какво да губи. Единственото му предизвикателство са били родните и световните литературни шедьоври, които познавал добре; и вечността. Стоял край огъня и изострял слуха си за моментите, в които тишината – в нас и около нас – става толкова силна, че ни се струва как чуваме тайното тиктакане на световния механизъм.
Външното, задгранично изгнание на Мараи, отвратен от смяната на кафявата с червената чума в любимата му Унгария и от продажността на част от унгарските псевдоинтелектуалци, Божинов е усилил още повече, превръщайки го в акт на истинско отшелничество. На едната страна на везните са отхвърчали високо в небето осигуреният бит и кариерата на вече припознатия като много талантливо перо, макар и доста чепат, творец, но другата страна на везните се приземила в малкия пчелин на Предела, където единствено можело да се чуе онова „тайно тиктакане”.
Или, ако се опитаме да наложим върху живота и творчеството на Шандор Мараи и Георги Божинов схемата на Пиер Бурдийо от „Полета на духа” за литературното поле, ще установим, че и двамата писатели постъпват удивително сходно, напускайки в зенита на творческите си сили културното подполе на широкото, индустриално литературно производство, лишавайки се от икономическия капитал, но съсредоточавайки в житейското си поведение и литературно дело свръхизобилие от културен и символен капитал.
Това е голямата печалба от радикалния избор. Тя, уви, се реализира обикновено след смъртта на автора. Големият печеливш е читателят, който винаги разпознава творбите, родени след радикален избор. Разбира се, това може да отнеме десетилетия. Но винаги се случва. Справка – вторият живот на „Калуня-каля”, най-продаваната книга на българския книжен пазар за 2015 г.
За финал – като илюстрация на казаното и като доказателство – ще публикувам писмото на един 19-годишен българин за романа „Калуня-каля”.
Калуньо
Йордан Терзиев, 19 г.
Студент по право в Хумболтовия университет, Берлин
Като малък не разбирах уестърните. Бяха ми дълги, с недостатъчен диалог, бавно действие, накрая очи срещу очи и зад тях хармоника. Вкъщи обаче тези филми не се изпускаха. От тях ми остана музиката на Мориконе, лицето на Клинт Истууд и обясненията на баща ми (без да ги разбирам) за „уестърновата чистота”: мъжът е мъж и „на думата му може да стъпиш като на ездитен камък”.
Стигнах до „Калуня-каля” чрез портал „Култура” и колонката на Деян Енев. Прочетох я в последната си ваканция като ученик. Четях със „застъпване” на вече прочетеното, за постепенно разкриване и пълноценна наслада. Проверявах всеки турцизъм и архаизъм. Струваше си. В Калуньо разбрах онази „уестърнова чистота”. Бях я търсил несъзнателно и откривал постепенно: от Клинт, през Дюма и Марлоу, Шибил и Рандал Макмърфи. Там, където пътят между нарушената правда и отмъщението е кратък, ятаганът е следствие на обидата, а мъжката решителност не пречи на смирението, съмнението и истинските чувства. Отключена е онази непримирост на справедливата първичност, която се крие в достойния човек. Метежна образност на метежа на въстанието.
Когато говорих на приятелите си за романа, го представях като исторически. Априлското въстание в една картина на детско черепче, разсечено от „горнобродско желязо”, което „не чупи костите, а реже като бръснач”. Бях там. Нощем се събуждах и го виждах в гоблените на баба ми, по петната от по-тъмно дърво на гардероба. Сънувах горящото село, опожарените „каяурски” къщи с празни обори.
Няколко съученици прочетоха книгата. Оцениха я. Приятелката ми я сравни с „Железният светилник”. Права беше. Натурален бит, липса на патос, човешкото пред историческото, иконостасът на Клинче там, крепостта Кале тука. Нравственият камертон звъни ясно – изправен човек в снишено време, а животът като тесто в ръцете му.
Портал „Култура”
 http://kultura.bg/web/%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B8%D0%B7%D0%B1%D0%BE%D1%80/