ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Проф.Боян Биолчев: Всичко се свежда до създаването на хора, които ще имат чувствителност към духовността…

02 юни 2015

 

С проф. Боян Биолчев за духа на 24 май и ценностите на българина разговаря Теодора Йолчева
Проф. Боян Биолчев е роден през 1942 г в София. Следва полска филология в Ягелонския университет в Краков, а през 1969 г. постъпва като асистент в СУ, от 1996 година е професор. В продължение на два мандата (1999-2007) е ректор на СУ. Автор на над 200 научни публикации: монографии, студии, статии, предговори, научни съобщения, както и на множество книги. Сценарист е на 6 игрални и 2 документални филма. Сред най-известните му книги са сборникът „Сатурнов кръг“ и романът „Амазонката на Варое“.
- Проф. Биолчев, кой е първият ви и най-съкровен спомен от 24 май? 
- Оркестърът от сребърни духови инструменти, които сякаш вече изчезнаха в наши дни. На тях свиреха само момичетата от Седма гимназия в София - училището, което аз съм завършил. Така че и до днес чувам тези звуци като филмова музика към образите в паметта ми.
 
- Казвате, изчезнали са тези сребърни музикални инструменти. Какво друго изчезна от този ден? 
- Много неща са изчезнали. Но празникът, за разлика от куп измислени други дати - не. В крайна сметка в живота изчезват неща, които са ни радвали, но и такива, които са ни досаждали до смърт. Но това е животът - не всичко, което идва, ни радва, и не всичко, което си тръгва, трябва да ни огорчава. Най-важното е, че 24 май остава като единствения български празник, който се приема от всички, независимо от капризите на историята и непостоянството на човека. Този ден искри в съзнанието ни като икона.
 
- Извън днешните венци и тържества отдаваме ли значимото на българската просвета и култура в ежедневието си? 
- Празникът се отбелязва с пъстри букети, но за съжаление в делника във вазите на образованието няма цветя. Пълни са само със забравени думи и декларации като езически заклинания, които важат еднократно.
 
- Финансите се изтъкват като основна причина за сравнително ниското стъпало, на което образованието и културата у нас се намират. Безпаричието ли е основната ни болест? 
- Казвате, образованието и културата са на ниско ниво. Точно с това няма да се съглася! Може би организацията, може би някои вътрешни процеси - да. Но какво значи култура и образование - преди всичко хора, светли личности, нестандартни умове. А ги има. България има прекрасни учени, великолепни педагози. Обидени и огорчени от неестествено ниския статут, в който са поставени. Има у нас от кого да научиш нещо, и то най-доброто. А пък културата - тя е преди всичко късметът да се ражда талант. А в това отношение България наистина не е ощетена. Нека не посягаме на това! Някой ден, вместо да употребяваме като мантра фразата „културата запада“, замислете се колко творци познавате и какви хора са те и как присъстват във вашето съзнание. Трябва да бъде ясно - не културата върви надолу, а все по-голяма част от българския народ върви извън нея.
 
- Как може да бъде поправено това? Около 24 май излязоха поредните тъжни статистики за това колко малко чете българинът, колко рядко заделя няколко левчета за театър, изложба или концерт. 
- Това с постановления „отгоре“ не става. Искам да ви убедя в едно нещо. Ако пускат във „Филиповци“ 24 часа по високоговорители Моцарт, културното равнище няма да се промени. Културата представлява преди всичко възпитание, а образованието е най-високата степен на възпитанието. Всичко се свежда до създаването на хора, които ще имат чувствителност за духовността
.Благодарение на образованието сме тук, където сме, макар и несъвършени. Махнете писмеността, махнете великия шанс на сътворението на тази уникална образователна система, която е създал св. Климент Охридски, и помислете какви щяхме да бъдем! Бежанци в лодка в океана на безсмислието. Това, което сме получили, което честваме на този празник, винаги е било нашият спасителен мост към озарението на ума.
 
- Вие сте представител не само на академичните, но и на писателските среди у нас. Как оценявате младото поколение български автори? И на изпита за гимназия се падна Мирослав Пенков, който е само на 33. 
- Много се радвам на това нещо! По няколко причини. Една от тях е заради уникално досадната участ на моето поколение, когато ни затваряха в „Кабинет на младия писател“ като в педагогическа стая. Така си и останахме все млади, докато изведнъж се оказа, че младите са вече други (смее се). Основополагащо в развитието на една култура е, че понятието „възраст“ не е с решаваща роля. Нито пък „кой кой е“. Всеки писател е дебютант с всяка своя книга. Непрекъснато трябва да се доказваш, че си на върха. На Своя или Националния - според дарбата. В писателското поприще няма трудов стаж. Човек може да усъвършенства способностите си, но не може да си ги набави. Талант под наем няма.
 
- Небрежен ли е съвременният българин към езика си? 
- Българинът не е безхаберен към езика си. Ако застанете дори в най-ниска социална среда, ще усетите какво метафорично чувство за хумор имат някои хора „от низината“, понякога опростачено, но изключително точно. Играят с думата, целят десетата от секундата, когато тя ще има най-големия ефект. Българинът ползва езика, за съжаление, в по-силна връзка с емоционалното си състояние, отколкото с разума, и лесно преминава от закачливата метафоричност към грубото замерване с обиди и квалификации.
 
- Как оценявате езика на политиците? 
- Политиците нямат отделен език. Българският е един за всички, а държавниците трябва да се самонаблюдават как го говорят.
 
- Много родители питат - как да науча детето си да обича четенето във века на таблетите и смартфоните? 
- Просто да чете на таблетите и смартфоните! Словото е едно и също.
 
- Кое е последното българско произведение, което прочетохте и ви впечатли много? 
- „Калуня-каля“ на Георги Божинов. Това е уникален роман, той е ясна илюстрация на това що е ценност в художественото слово. Можеш да го затвориш в шкаф, можеш да го откриеш след 20 години в кашон на бабичка продавачка на стари книги и големият текст веднага да се ражда за нов живот, независимо от новото време и новите хора. Тази книга пренарежда много неща от днешния ден назад. Тя е създадена от творец, който почти е умирал от глад, когато я е писал. А къде са сега купищата сити, луксозни, „хранени“ томове хартия…
 
- „Калуня-каля“ е приказка за Априлското въстание. Възрожденските ценности като че ли трудно пътуват до съвремието. Ако продължим разговора за децата и четенето, много от младите хора днес намират езика на Ботев и Вазов за архаичен, творчеството им не можело да ги докосне именно заради него. 
- Внушенията, че един национален художествен говор става негоден с времето, издават краткосрочност на мисленето на формулиращия. Подобна теза трудно би могла да обясни защо днес възприемаме Аристотел и Шекспир като съвременници на духа, а претенциозното бездарие ни дразни като невзрачен фосил, въпреки че е създаден днес. Ключът е образованието въпреки всичките му грехове, при всичките му залитания, с целия наивитет, възторжен или преднамерен. Само образованието поддържа историческия културен пласт жив. Имаше едни растения, които живеят с корени във въздуха. В културата такова растение няма.
 
- Какво най-много поддържа ценностите на българина днес? 
- Може би разочарованието и дори болката от бита объркват представата „що е ценност“ и дребнотемието на живота залива духовната област, облечено в изречението, че „днес няма ценности и всичко запада“. 
Поначало като нация имаме склонността да се вайкаме, ако не са ни ядосали достатъчно, за да се сбием. Но пък е хубаво да ни ядосват навреме, за да не изпадаме в униние. Просто не се притеснявам да се повторя - гледай към хората с високо чело, с ярка чувствителност - в тях се съхраняват най-фините нишки, фибрите на културния ни ген. Някога варварите, навлизайки в античните градове, са чупели носовете на скулптурите, за да изразят превъзходство. И какво - останало е живо изкуство в скулптури без носове, а от варварите - мъртъв къс отчупен мрамор.
 
- Наскоро бях в Копривщица, разглеждахме музеи и си говорехме с приятели - как така някога най-умните, образовани в чужбина богати хора са се впускали в „народните работи“, а днешните такива българи бягат от политиката. Сякаш добрите хора ги е страх, че ще се изцапат. 
- Друго време просто. Тогава периодът е следвъзрожденски, чувствата за общност са по-силни, вярата в доброто е съкровена, приглушен е народностният ни скептицизъм. Днешното време никак не може да се нарече следвъзрожденско. Напротив - ние сме след едно собствено средновековие с всичките му парализиращи естествените пориви на човека последствия. И ефектът е видим. Историята показва, че това не е неизлечимо, но колкото по-дълбоки са културните корени на един народ, толкова по-кратки са неговите средновековия.

- Какво ви прави оптимист за бъдещето на България? 
- Избягвам да мисля в параметрите на оптимизъм и песимизъм, тъй като наблюдавам с открит поглед нещата и се опитвам да разбера какви са. Да видя ясно и непреднамерено реалния факт. Не може да обявиш жирафа за оптимист, защото му е дълга шията, а къртицата - за песимист, защото живее под земята.
 
- В този ред на мисли с какво 24 май е по-добър, различен от този, който си спомняте от Седма гимназия? 
- Няма по-добър или различен 24 май, той е един. За себе си - намерил съм свое късче истина. Сега ще излезе, че след като иронизирах и песимизма, и оптимизма, всъщност съм оптимист.
 
Винаги съм усещал у човека големите категории. Любов, приятелство, преданост, умението да съчувстваш… И все ми се струва, че другите големи категории - омраза, завист, подлост, безчувствие - като че ли са по-слаби, защото по-бързо прегарят, понякога и заедно с човека, у когото непокътнато остава само онова, което още трескаво диша и ламти за повече…
 
Публикува се по:
http://www.presa.bg/article/Iskam-da-vidya-edna-usmihnata-ulitsa/74261/11/34
Заб.Заглавието е на инфопортала „Родина”.