ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Откровенията на Никола Гюзелев, представени от Владимир Гаджев

21 май 2015

 

Откровенията на Гюзелев
Фрагменти от многогодишни разговори с прочутия оперен певец, които се публикуват post mortem
Владимир Гаджев
 
Ако беше жив, днес Никола Гюзелев щеше да е на 78 г. Той обаче си отиде точно преди една година - на 16 май, оставяйки огромно певческо наследство. И спомени от незабравими срещи.
Тези разговори започнаха в началото на 80-те години и продължиха с прекъсвания до първото десетилетие на новия ХХI век. Винаги в дома на Никола Гюзелев - с чаша в ръка и пред сурова, собственоръчно и едро нарязана от него мешана салата. Фокусът, който ни събираше, бяха стари и нови аудио- и видеозаписи на неговото голямо изкуство от цял свят, които той предлагаше в огромни порции. Сред тях имаше и шедьоври, до ден-днешен неизвестни както на българската публика, така и на малцината тесни оперни специалисти.
Искам да отделя музиката за сцена „Едип в Колон” (за бас, мъжки хор и оркестър) на много младия, едва 17-годишен Джоакино Росини. Партитурата, открита и възстановена в Лондон, потриса с невероятната мелодична инвенция на композитора. Изследователите могат да ползват този запис като каталог за идеите и темите, които Росини развива по-късно в прочутите си опери. Но също така и като учебник по белкантово пеене с марката „Гюзелев”. Като контраст на изящните мелодични линии при Росини е арията на Единицин (Йосиф Сталин) от гротесковата опера на Дмитрий Шостакович „Райок”, видяла бял свят чак към края на 80-те години. И тук Никола Гюзелев е главно действащо лице в световната премиера, но задачата му вече е доминирана от актьорското присъствие, от пълната смяна на певческите изразни средства и великолепното чувство за остра гротеска. А за другия Шостакович в неговия репертоар - XIV симфония „Бабий яр”, типичният руски интелигент, диригентът Роберт Рождественски притеснително-гордо казва: „А от Питер ми пишат, че това е най-доброто изпълнение на Шостакович…”
Разговорите ни с Никола Гюзелев протичаха свободно, без определена тема или посока, но винаги с напълно естествен уклон към музиката и нейните сценични форми. Случваше се - не веднъж! - той да подхване някоя ария sotto voce (под сурдина) и постепенно да освободи гласа си, да навлезе в ролята и да започне да я играе с цялата й дълбочина и многообразие. Само пред един занемял в неземно очарование зрител/слушател. Тези незабравими преживявания продължаваха до първи, а понякога и до втори петли. Предавам изповедите на Артиста така, както са споделяни - без редакторска намеса и литературна обработка:
За мен музиката е музика. Нали сега непрекъснато се задава този банален въпрос: обичате ли лека музика или джаз? Обичам всичко, което е хубаво. Но има музика, на която затварям радиото. Както едно време го затварях на оперна музика...”
Недоумявам.
Да, до 15-годишна възраст. Както Яската (синът Ясен Гюзелев, художник - б.ред.) се запали горе-долу на такава възраст. Виж сега, аз от детството си имах предразположение към пеене - имах глас. Като най-малко дете, още в първо отделение все бях нещо в хорчето, нещо солистче. Значи аз знаех, че мога да пея. Пък и цигулката после... Но това е било ей, така - учителят казва: „Изпей това соло!” Или когато на 11 години пях цяла опера - „Малкият цигулар” по Сенкевич. Беше парекселанс спектакъл с оркестър, с костюмите му, декорите, с гримовете и т.н. Аз изиграх главната роля. Всъщност това не може да не е оставило следа в мен. Може би ми е решило живота на 11-12 години - можеш ли да си представиш! Но съдбата ми е помогнала в това отношение или ме е тласкала към едно и също нещо. 11-годишен вече се смятах за художник. Държах се като художник. Шиех си костюми от бабините платове, без ревери. Отивах там, не помня при кой шивач, и си измислях кройката - така ще ми го направиш. Сега си спомням тези неща, не ми се смейте!
„Никога не си ни разправял тези неща”, обажда се Ясен Гюзелев.
Ами да! Аз бях Художника. Попитайте брат ми, може да съм забравил някои подробности, но той не може да не си спомня за Кольо, пет години по-малък от него, който освен четките нищо друго не знаеше. Вярно е, че цигулката за малко време ми отклони вниманието. Но не помня в кой момент тя просто отпадна. Докато един ден на леля-Мариния балкон в Дряново, рисувайки по икиндия, чувам един бас, на който отдалеч му се носи гласът, и „Достиг я вышей власти...” И като почне: тари, рари, рара-рара-ри, рара-ри. Аз настръхнах и край. За мен в този момент времето спря.
И можеш ли да си представиш, аз вземам на другия ден влака и си отивам в Павликени. Там имаше един Петър, а пък брат му беше... сега не се сещам. Та този, големият брат, учеше в Консевраторията, баритон, а брат му - маниак бас. От тия, дебелите баси. Отивам у тях и намирам тоя, баса. Питам го - имаш ли тези ноти, пък той всичко има. Вземам от него нотите на „Борис Годунов” и ги преписвам - арията, монолога и т.н. Сядам и си ги издрънквам на цигулката. Тогава загрявам, че трябва да прехвърлям от „сол” на „фа” ключ. И научавам арията на Борис - на 15 години…
Яската беше точно на 15 с мен във Верона, когато пях на Арената, а той се запали по операта. Само че какво да го направиш - тенорче ли е, баритонче ли, не знаеш.
После идвам в София, в гимназията. И попадам пак на такава среда. Всяка вечер с Власо, съученик и приятел, се дигаме и на „търси се” сме в Народния театър. Де опера, де театър - те нали се редуваха. Първия път попадам на „Княз Игор”. Втория - на „Борис Годунов”. Третия - на „Иван Сусанин”. И тръгна… Разбира се, на другия ден аз знам всички арии. Имаше една книжарница на улица „Денкоглу”, там продаваха тия нотички, старите. „Съмнение” от Глинка, разни такива романси, които купувах и ги учех. Така се запалих.
Ето и друг откъс от разговор с Никола Гюзелев - за Вагнер:
„Трябва да припомня един факт от моята биография, който може да няма покритие в кариерата ми, но продължава да ме човърка. Още през 1963 година, когато спечелих конкурса (Втория международен конкурс за млади оперни певци в София - б.ред.), бях получил лична покана от Вийланд Вагнер, който беше от най-големите постановчици на Вагнеровия фестивал в Байройт. И не само ме покани, но ме прослуша и одобри. Даже настояваше, едва ли не до молба стигна, да участвам във фестивала с най-важните бас-баритонови партии - Вотан от „Пръстена на нибелунгите” и Холандеца от „Летящия холандец”.
Аз бях много млад, много крехък и имах други намерения за бъдещето си, за репертоара. Буквално му отказах. Аз, разбира се, не мога да кажа, че съм сбъркал, защото... не можеш да отидеш против себе си. Казвам ти го като нещо неосъществено, което можеше да придобие абсолютно реален вид и аз може би днес, ако имах стремеж към Вагнер, ако го обичах, ако ме блазнеше поезията и музиката му, можех да бъда един от най-прочутите Вагнерови певци.”
А сетне за Верди, за ниските и високите партии:
Да направя от този глас, който имам по природа, оня глас, който да пее целия Верди. Което вече значи, че си голям бас - вокално, защото дали си артист, още не се знае. Оттам нататък винаги ме е блазнело, за хората е куриоз, но за мен не е, да отида на други струни. Не толкова заради баритоновата теститура или тази на бас профундо, а защото съм странно съчетание. Някои хора го разбират много добре, други не го усещат, не го оценят. Бидейки класическият Вердиев, белкантов бас, аз съм и артист, който като шило в торба не седи. Хем от една страна, ми се иска да постигна това като вокализъм и да бъда непоклатим - всички капацитети по света, слушайки, да казват: това е мам си джейс, това е бас. В същото време не мога да си простя да пея като Боналдо Джайоти, италиански бас, който само пее, а инак е едно дърво. Иди го слушай в „Набуко” - дори недодялано дърво, но пък има разкошен глас, който може да покрие написаното от Верди като никой друг.
Аз изведнъж привнасям в тая тъпа опера, ама много тъпа - Анчето ще ти каже, като се върнах, й казах: „Няма да пея повече тази опера”. И въпреки всичко имам още четири ангажимента - едно малко отклонение, привнасям неща, за които не е подозирано, че съществуват. Крастата си не мога да чеша с „Набуко”, нито с „Атила”, ако щеш. Аз я чеша с „Борис Годунов”, с Филип („Дон Карлос” - б.р.), където Верди вече е гениален. Добре, ама има и Дон Кихот, който още не съм докоснал, но искам да направя в един момент, в който ще бъда съвършен. Сега съм готов да се навия на подканянията на Митко Манолов и да изпея Порги (от „Порги и Бес” на Гершуин - б.р.). Все затова отидох и на Скарпия (от „Тоска” на Пучини, баритон - б.ред.) и не ме интересуваше дали ми е висока или ниска партията. Просто си поставих за цел да пресъздам един образ, който е изключителен в оперната литература. Той даже сякаш е извън операта, вмъкнал се е в нея. Той няма ония неща, които ние в операта представяме - раздаваме душата и сърцето си. Калаф (от „Туранадот” на Пучини - б.р.) пее, та се къса. Самият Каварадоси („Тоска”) пее, та се къса на сантименто. Самият Борис Годунов - ах, това петно, страда Русия заради мен. Няма такова нещо - оня не страда.”
И отново връщане в ранните години:
Когато бях сравнително млад артист, изпях три български опери, които не останаха в моя репертоар и нямаше начин да останат по няколко причини. Но не мога да отрека качествата на нещата, които съм пял. Първата опера бе „Боянският майстор” на Константин Илиев, с когото лично влязох в много сериозна препирня. Той ме навиваше да пея главната роля на севастократора Калоян, а аз избрах друга - басовата. Калоян бе нито бас, нито тенор и не че не можех да я изпея, но по него време аз много държах на класическото белкантово пеене, от което не исках да избягам. И изпях отец Гавраил, който, трябва да ти кажа, имаше една много хубава ария.
Записахме я и тя излезе в най-първата ми плоча. Втората, вече голяма роля, беше на Крумов от „Антигона'43” на Любомир Пипков. Успехът бе недвусмислен.
Третата вече е писана специално за мен. Защо? Видяхме се с Марин Големинов в Радиото, аз записвах нещо, и той ми се похвали, че почнал да работи върху Зографа. У мен веднага заговори художникът - веднага си представих, че мога да го изпея. Маестро, питам го, вие, аджеба, за какъв глас сте го написали? Ами за тенор. Е, за тенор, а кой ще го пее? Ами Колето Николов ще го изпее. Добре, но той ще направи Каварадоси... И Марин Големинов ми се обади на другия ден - цяла нощ съм мислил, казва, не съм спал и транспонирах първо действие за бас. Продължавам нататък и ти го посвещавам. Аз с голяма любов излязох на премиерата.
Пях два, максимум три пъти при празни зали. Казах си: извинявайте, ама не съм тука аз този, който да събира публиката на българския репертоар. А мен не ми се пее пред празен салон, защото, като пея Борис, Филип или Мефистофел, така се избиваха за билети, поне тогава... И това беше със „Зографа Захари”...
И след това стигнахме до трикантария „Аз, буки, веди...” на Тодор Григоров-Терес. Много съм му благодарен не само защото ми посвети кантатите, а защото получих възможност да пея на старобългарски език, който се оказа много звучен и музикален. После пях и неговата оратория „Паисий”. Пял съм, разбира се, някои песни на концерти... Има и още една творба, посветена на мен от Иван Маринов - „Ода за свободата”. Много красива работа. Иван е талантлив композитор, но не пише, не знам защо е така. А с Александър Владигеров така и не намерихме време да поработим върху цикъла песни за нисък глас на баща му Панчо Владигеров...”
Публикува се по:
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4767832
 
Снимка: Никола Гюзелев (1936-2014)