ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

С поетесата Аксиния Михайлова разговаря Лили Спасова

14 януари 2015

 

Небето принадлежи на дръзките - Аксиния Михайлова, поет и преводач, носител на френската награда „Аполинер“ за 2014 г.
Поетесата Аксиния Михайлова стана първият българин, носител на френската награда „Аполинер“ за 2014 г. за своята книга „Небе за изгубване”, издадена от едно от най-престижните европейски издателства Gallimard. Аксиния Михайлова е родена през 1963 г., живее в София, работи като учителка. Авторка е на други пет сборника с поезия: „Тревите на съня” (1994), „Луна в празен вагон” (2004), „Три сезона” (2005), „Най-ниската част на небето” (2008), „Разкопчаване на тялото” (2011). Нейни стихове са публикувани в различни литературни издания в България и чужбина. Аксиния Михайлова е съоснователка на независимото литературно списание „Ах, Мария”. Има две номинации за наградата „Иван Николов”, удостоена е с наградите „Христо Фотев” и „Милош Зяпков”. Голяма гордост за всички българи е, че именно български поет бе отличен с тази престижна награда. Това се случва за първи път в историята на българската литература. Аксиния Михайлова с приветливост се отзова на поканата и след завръщането й от церемонията по връчване на приза „Аполинер“ в Париж, отговори на няколко въпроса, специално за сайта на Държавната агенция за българите в чужбина.
 
Първо искам да те поздравя и да изразя своето възхищение пред таланта ти! Как се чувстваш като поет отличен с този приз? Чувстваш ли се различно?
Благодаря за поздравленията, а талантът е Божия работа! И работа! Върху самите текстове, върху реализацията им. Наградите по принцип са нож с две остриета – едното е радостта, другото – по-голямата отговорност към онова, което ще пишеш оттук насетне. Радостта отминава, а отговорността остава да ти тежи завинаги, или поне докато продължаваш да пишеш. Аз съм си същата, поне се надявам да си остана такава. Респектът ми към писаното слово и към белия лист не се е променил. Ако говориш за вниманието на медиите към събитието, да, чувствам се различно. Защото такъв интерес към поезията ми никога не е бил проявяван, с малки изключения, и на друго ниво.
Спечелването на „Аполинер” каква роля ще има от сега нататък в живота ти?
Не знам. Бъдещето ще покаже. Станах „видима“. А когато си видим, си по-лесна мишена. Привличаш и слънце и светкавици. Надявам се слънцето да бъде повече. Както досега.
В интервю с теб прочетох, че пишеш стиховете си повече от десет години на френски език. От къде е тази любов към този език и сподели нещо повече за своите поетични търсения?
За пръв път влязох в морето на този език през есента на 1977. Оттогава не съм спирала да се уча и да го обогатявам. С четене, с преподаване, с преводи, а после дойде и писането. Естествена последица, струва ми се. А може и да съм живяла по онези земи в някой предишен живот. И да съм го „разпознала“ в един момент. Няма случайности в този живот. В това поне съм сигурна. Поетически търсения е много разтегливо понятие. А и твърде лично. С подобни „търсения“ се занимават хора, които имат физическо време. А моето битие засега не ми предлага подобна опция.  При мен всичко става в движение. Едно стихотворение те навестява на френски, друго идва с дълбоки български кодове и няма как да ги изговориш и предадеш на чуждия език. Просто се отдаваш на вълната, която те застига в момента и ако нещо се получи, какво по-хубаво от това.
 
Аксиния, смяташ ли, че поезията по принцип има място в живота на българина? Доколко се чете поезия?
За определени българи – да. И слаба богу. Последните години има направо бум от издадени книги със стихотворения. Казвам стихотворения, не поезия. Винаги съм се питала за причината, при условие, че поезията не е занимание, от което човек може да се препитава в битиен план. Пък и не е особено престижно занимание, освен в очите на онзи кръг от хора, които наистина имат нужда от нея. А той не е чак толкова голям. От друга страна фактът, че толкова много хора пишат и публикуват, означава, че нещо все пак в душите им е трепнало и е потърсило път да излезе навън. И друг път съм казвала, способността да се зарадваш на едно облаче над Витоша, на цветовете на сутрешното небе, на гласа на някое заблудено сред панелните блокове птиче – също е поезия в по-широкия смисъл на тази дума. Защото означава, че сетивата ни са живи и имат нужда от храна. Поезията може да ги нахрани. Или музиката. Или което и да е изкуство. И това не е от вчера. Винаги е било така. Което означава, че поезия винаги ще се пише.
На втория въпрос. Мисля, че доста хора четат поезия. Проблемът е каква. Доста пъти сме обсъждали с колеги въпроса за литературните вкусове и предпочитания. Читателят търси и харесва книга, която му говори на него самия, които отговаря на представите му за поезия, а те често стигат до учебниците по литература. Границите и представите за поетичното се разшириха и промениха доста през последните години, къде за добро, къде за лошо. И то не само по формални белези. Понякога дори аз се питам „това стихотворение ли е, или не е?“ . Затова предпочитам думата „поезия“. Ако даден текст е докоснал някое от сетивата ти и ти се иска да оставиш книгата и да се зарееш за миг през прозореца, значи е поезия. Ако два реда или някой образ продължат да те преследват дълго след това, значи е поезия. Но е нужна подготовка, много четене, и на различни автори, за да не останем в представите си по Пишурката и песнопойките.
„Небето принадлежи на дръзките” – казваш ти. До колко си дръзка в живота?
Това е стих от словенски поет, с когото работихме по време на един фестивал в Пирано - „Поети превеждат поети“. И очевидно е олицетворил някоя моя представа за живота, затова съм го запомнила.  А може би е носталгия по нещо, което съм имала, но вече съм изгубила! Дързостта е белег и на младостта, тогава околните по-лесно прощават. С възрастта се очаква от нас да „помъдреем“, защото ролите ни и обръчите на отговорностите стават все по-многобройни. Когато някой обръч много ме стегне, а и ако е започнал да поръждавява, хващам ножовката и започвам да пиля, докато го сваля от себе си. Преди го правех по-често и по-лесно.
 
Радостта от писането на поезия ли е по-голяма или когато четеш и превеждаш стиховете на други поети?
Разбира се, че се радвам безкрайно, когато успея да пренеса, да „преведа“ образите, атмосферата, ритъма от един език на друг. При писането радостта идва от това, че успяваш да положиш себе си в думите, да подредиш в стих част от собствения си хаос, усещането, че самият ти твориш свят, а това е вече ликуване.
Животът в България доколко предразполага към писане на поезия?
Водовъртежът на всекидневието и грижата за насъщния са ни захлупили като тежка бетонна плоча и в повечето време изобщо не ни е до поезия. Поне на мен. Но именно в такива моменти, ако дойде стихотворението и е истинско, то пробива като с канго бетона над главите ни и успяваме да видим за миг, че небето отгоре все още е синьо, успяваме да поемем глътка въздух и продължаваме да вървим. И се чувстваме щастливи. За няколко дни.
България за теб е...
Родината, езикът, баирите и реката от детството ми, мирисът на въздуха, когато се прибирам в родния край… и за съжаление държавата, от която и за която ме боли.
Най-важните хора за теб са...
Всички, които са били и са част от емоционалния ми живот във всичките му измерения и от духовния ми път.
Ще пребъде ли книгата или съвременните информационни технологии ще я изместят от живота на Човеците?
Книгата по принцип няма да изчезне никога. Но се променя представата за „носителя“. Нека се върнем далеч назад в историята – текстове върху каменни плочи,  папируси, пергамент, после хартията… а сега електронните книги. Аз самата съм вътрешно разколебана: електронната книга, книга ли е всъщност? За мен тя е полу-книга. По чисто сантиментални човешки причини. Принадлежа на поколението, което е отрасло с традиционната книга. И моята представа за нея ще си остане именно тази. Като съвсем малко дете, когато още не можех да чета, разпознавах днешния от вчерашния вестник по мириса на мастилото, допирах го до носа си и тази миризма направо ме опияняваше, и до днес я нося запечатана някъде вътре в мен. И сега я усещам, когато си спомням за това. Завършила съм Библиотекарския институт и после работих две години Шумен в Окръжната библиотека на града по онова време. Там миризмата на книгите е съвсем друга, различна е в читалните и в хранилищата, където имаше много стари издания. Или несравнимото изживяване да разтвориш току-що купената книга, която има своя миризма, съвсем различна от тази в библиотеките… Да я прелистиш, да й погалиш с пръсти корицата… Сега какво да погаля, екрана ли? Не е същото… Повечето от нашето поколение ще си носят тази носталгия до края, защото сетивата имат памет. И тя е незаличима. Дори сега, когато се приготвям да заминавам в някой колеж за преводачи и оценявам несравнимо по-голямото удобство на едно на електронно устройство, което побира 15 речника, които по никакъв начин не мога да вместя в багажа си, пак си слагам хартиените речници. И си понасям последствията от свръх багажа!!! Но след едно-две поколения нещата едва ли вече ще са същите… наблюдавам две-три годишни дечица, които боравят със завидна лекота с  таблетите както едно време ние с кофичките и лопатките в пясъчника!
Според теб светът ли се променя или ние променяме света?
Светът е такъв, какъвто трябва да бъде. С неговите си закони. С които ние все по-малко се съобразяваме. И поради това страдаме. Визирам Вселенската хармония. И освен това светът за всеки е различен. Защото е негово отражение. Ние сме изгубили връзката си с хармонията на света, не уважаваме природните и човешките закони, в душите ни е настъпил хаос и в объркаността си и неразбирането си проектираме този хаос навън. И той ни смазва. Трябва да избършем и да поддържаме чисто собственото си огледало от мисли, чувства, действия и тогава и светът ще ни отговори със същото.   
Оптимист или песимист е Аксиния Михайлова?
Когато съм си избърсала собственото вътрешно огледало, съм оптимист.
 
Какво обичаш да правиш, когато не пишеш поезия? Имаш ли хоби?
Този въпрос предизвиква усмивка в мен. Защото пиша рядко. А някогашните си хобита превърнах постепенно в професионални ангажименти. Това включва писането и превеждането. Обичам да чета, за удоволствие, но не ми остава време. Непрекъснато си нося си по една-две книги в чантата и при всеки удобен и неудобен момент, изваждам едната. Иначе чета непрекъснато – професионално и по задължение.
За какво мечтаеш?
За деня, в който ще правя само онова, което душата ми иска. Без да се налага да се разкъсвам между ангажименти, осигуряващи всекидневното препитание.
Пожелай нещо на българския читател –
Здраве, да се грижи повече за чистотата на вътрешното си огледало и да чете поезия, без значение на какъв носител – книжен или електронен – понякога помага!
Благодаря!
Интервюто подготви: Лили Спасова, ст.експерт, ДАБЧ