ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Аксиния Михайлова e носител на наградата „Аполинер” за поезия

18 ноември 2014

 

 
Българката Аксиния Михайлова е тазгодишният носител на френската награда за поезия „Аполинер”. Призът е сред най-престижните в света на литературата и се присъжда от 1941 г. насам. Често го наричат „Гонкур” за поезия.
 
51-годишната авторка спечели сърцата на журито със стиховете от сборника си „Небе за изгубване”, отпечатан през юни във Франция от издателство „Галимар”. Стиховете са писани директно на френски.
 
Аксиния има публикувани свои стихотворения в повечето периодични издания у нас, но умишлено бяга от честото гастролиране по медиите. Има издадени и две поетични книги „Тревите на съня” (1993) и „Луна в празен вагон” (2004).
 
Когато не е заета да реди собствените си стихове, умът на Аксиния е ангажиран да търси точните думи, за да пресъздаде чужди творби. Михайлова е превеждала на български произведения на Жорж Батай, Жан Жьоне, Луи Арагон, Пол Елюар, Едмон Жабес, Рьоне Шар.
 
В анотацията за лириката на Аксиния редакторите є от „Галимар” отбелязват: „Любовните стихове са рисковано начинание. Мнозина се захващат с тях, но се провалят. Стихотворенията в тази книга, писани директно на френски език от български поет, известен в своята страна, и при това жена, притежават сила на изказа и чувствителност, които успяват да избегнат всички клопки на този тип текстове: патос, сантименталност, сладникавост.”
 
http://www.monitor.bg/article?id=449300
 
ПРОЯВЯВАНЕ НА СНИМКА

 

АКСИНИЯ МИХАЙЛОВА

 

ПРОЯВЯВАНЕ НА СНИМКА

 

само отражение на гнездо
в утаената локва
можеш да снимаш
от години в сънищата ти
ни птици ни дървета има
за миг дори заплетените сенки
на тополите в реката
можеш да съзреш
преди подмолното течение
от корените им
да ги изтръгне
вече седмици сред облаците
крача
там имена на вещи и на хора
губят смисъл
затова мълча
като корем на бременна
нараства споменът с годините
дори не знам дали див звяр
или пък семенце от цвете
в утробата си крие
затова мълча


 

***

прилича на всички жени
вечер отваря прозореца
завесите
закопчани със звезди за корниза
леко се поклащат
изпълва се тялото й
заедно с луната
рони трохи по перваза
за белия гълъб
понякога си говори сама
докато бърше прахта от телефона
поглажда корема си
растящия кафяв ореол на гърдите
сутрин
стопля с дъха си огледалото
и рисува балони
в левия му ъгъл
лудата
която носи дете
е като всички жени
стряска я понякога заблуден облак
пришит като кръпка
върху овехтелите завеси.


 

***

Тази среща e писмо
стояло в пощенската кутия
седемнадесет години
недорешена кръстословица
думи без връзка с вещите;
                  ехо са отговорите
само гласовете
още ни водят към прозорците
на споделеността
през тях сега нахлува друга светлина
полепва по слепоочията
                      млечна и тежка
                      в есенния следобед
и докато топлим ръце
над чашите с чай
загледани в града под нас
разбирам
съдбата ни е пощадила
подхвърляйки ни по хапка
от стипчивата дюля на страстта
колкото да отвори
сетивата
и да ги бележим
с памет

дар е бил
онзи отрязък от време
светулка в ключалката
на пощенска кутия


 

“ТРЯБВАШЕ ДА МЕ СЪБУДИШ В И ПОЛОВИНА”

не знам от какво пътуване
се връщаше в края
на онази нощ сине
но нямаше да видя усмивката ти
насън
ако те бях събудила
в и половина
и като слепец
изпуснал тояжката си
щях да навляза
в декемврийския ден


 

ОПИТОМЯВАНЕ

лявата ми ръка
           върху хартията;
ако заличиш
           палеца и кутрето
и на мястото им
напишеш стих,
погледната отгоре
            осакатената ми
            костелива ръка
ще заприлича на птича стъпка
            прикована към листа
с черни мастилени верижки.
Като онази екзотична птица
от картината в галерия “Gouttiere”:

учи се да лети по земята,
            безразлична към туристите,
и кълве зърна само
от дланта на собственика.


 

AL FARDA*

Не им поднасяй фурми
за закуска,
al farda,
те не носят пустинята
в кръвта си,
влюбени са във високите скорости
и многословните стихове -
al farda,
ми шепне той,
докато се опитва да улови
с устни
две слънчеви петна
върху голото ми рамо.

—————————–

al farda* ( араб.)- единствена моя


 

***
В най-свободната зона на плажа
между редици от камъшитени чадъри
и любопитни погледи
очите ми пробягват
по отворената страница

“мамо, в твоята утроба
ти подготви смъртната ми маска”

Опитвам се да приема
несъвършенството
на човешкия род
и мисълта
че съм носила под сърцето си
смъртта
цели девет месеца
и докато дъщеря ми строи
замъци на брега
упорствайки срещу морето
се чувствам някак си примирена

наблюдавайки
колко съвършена е
в детството си смъртта
колко свободна


 

ЗВЕЗДОБРОЕЦЪТ

тя досущ прилича на аквариум
с избуялите филизи на асмата
ако не беше тази белота
бликаща от стените
по каменното стълбище
се стича лазурно сияние
тежката част на небето се свлича надолу
и стаята се изпълва с пърхащи криле
и плисък на вълни;

не слагайте покрив
оставете го да ниже огърлици
от падащите звезди
когато стените набъбнат от влагата
и солта в очите му покрие гледеца
белотата ще се пропука
и всички цветове затворени в нея
ще потекат

не слагайте покрив
едната му половина не е от този свят


 

ДВА ПЪТИ ПО-БЪРЗО

когато куфарите ти пристигат
със следващия полет
или с два дни закъснение
си толкова уязвима
в откритото кафене под чадърите
на този непознат град
с оранжево червило и четка за зъби
в дамската чантичка
и докато ми показваш снимки
в които искри светлина
от усмивките ти а мен ме няма
в твоята свобода
внезапен вятър прекатурва чадърите
и изсипва цялата сол на морето
в очите ни
какво от това
никой тук не говори езика ти
дори аз не разбирам какво казваш
долавям само вкуса
на думите
оранжево наситени
и някак по-лесно е
да ги преглътна

 

Публикува се по:

 

"Литературен свят"

 

http://literaturensviat.com/?p=51893