СРЕЩИ

Пламен Константинов: Всеки лев, вложен в спорта, ще се върне многократно

08 септември 2014

 

 
Настоящият селекционер на българския национален отбор по волейбол за мъже Пламен Константинов е роден през 1973 г. в София. Той е между най-популярните личности у нас. Доказателството  е, че през 2008 г. бе избран за Мъж на годината. Започва спортната си кариера през 1996 г. в „Левски” и след това играе в първенствата на Гърция, Турция, Италия, Франция и Русия. След приключване на активна състезателна дейност започва като треньор в Турция, след което се прехвърля в Русия. От 2012 г. е начело на руския” Губерния”. През юли се съгласи да води и националния отбор на България след оставката на Камило Плачи. Пламен Константинов е убеден, че спортът е движещата сила за здравето на една нация. Срещаме се с него няколко дни преди дебюта му начело на националния тим на световно първенство - Мондиала в Полша, който започна на 30 август. 

- Месец и половина сте начело на националния отбор. Стигна ли Ви времето за подготовка, преди да заминете за Полша?
- Исках да имаме поне осем седмици, но ги нямаме. Двете седмици, които ни липсваха, се опитахме да ги съчетаем. Тоест физическата работа заедно с волейбола започнаха да се застъпват още на втората седмица, като това понякога е проблемно, защото се получават травми. Горе-долу успяхме да се съхраним без сериозни проблеми и в същото време да свършим донякъде техническата част, която искахме. 

- Какво очаквате от волейбола на Световното първенство в Полша?
- Очаквам тенденцията в последните десет години да продължи, а именно малките отбори да се приближават към големите. Не се променят толкова топ отборите като игра и като ниво, колкото се наблюдава приближаване между всичките. Така че очаквам по-изравнено първенство. В географията на волейбола се появиха отбори, за които преди 6-7 години не сме и мислили. Като Иран, преди време никой не броеше техния отбор за сериозен. Австралия направи пробив в Световната лига, след като достигна финалите и отстрани Франция, отбор с традиции. И този, който сбърка и подцени някой съперник на световното, може да си плати. 

- Кое място на България би Ви задоволило?
- Ако влезем в шестицата, ще бъда щастлив.

- Какви са шансовете ни да се откроим и в отборните спортове, а не само в индивидуалните като тениса и бокса?
- Според мен са минимални, защото за целта трябва да има някаква основа. И преди съм давал за пример Полша, която има второто или третото по сила волейболно първенство в Европа. Разполагат с много сериозно финансиране и сериозни спонсори. Всеки град разполага със зали за по пет или десет хиляди зрители, които се пълнят до горе на всички мачове. И волейболът е спорт №2 след футбола. Когато България участва на приятелски турнир в зала за 15 000 зрители, едвам намерихме четири билета за моите шефове в руския „Губерния”. Полската федерация има бюджет от около 20-25 милиона евро, докато българската - 1-1,5 милиона, ако броим и средствата от спонсорите. 

- Причината за успехите ни в индивидуалните спортове не се ли дължи и на манталитета ни да мислим преди всичко за себе си...
- Без всякакво съмнение! Ако ме питате дали ставаме за колективните спортове, отговорът ми е, че не ставаме. Винаги сме били по-силни в индивидуалните дисциплини, първо, защото е по-лесно да се роди един и да израсне един. Много по-сложно е в едно поколение да имаш 15-20 качествени състезатели, без значение дали във волейбола, баскетбола или във футбола. Второто нещо е манталитетът - „аз да се оправям, пък останалите - каквото стане”. Нямаме го, липсва този колективен и отборен дух.

- Какъв е пътят към големия спорт?
- Няколко са нещата. Първо трябва да има талант и нужните антропологични и физически качества. И те да бъдат насочени в правилната посока, тоест в правилния спорт.
- Споделяте ли мнението на Франц Бекенбауер, че "за голям спортист  нужно 95% труд и 5% талант"?
- Не го споделям, независимо че уважавам много Бекенбауер. Просто 5-те процента талант ми се виждат малко. Да, трудът е важен, но ако съм 2 метра висок и се трудя денонощно, спортна гимнастика няма да мога да играя. Необходим е правилен подбор, което не се случва винаги в България, защото системата е унищожена. Не е задължително едно високо момче да става непременно за волейбол само защото е високо. Ако не е координиран, но има точна ръка, по-тежък е, но и по-здрав и по-стабилен, то тогава може да се окаже по-подходящ за баскетбола. Затова мисля, че първото нещо, което трябва да се направи, е правилният подбор и правилното насочване, а това трябва да тръгва от училище. Там е основата и е големият проблем на спорта ни. Системата от комунистическите години е унищожена. Въпросът е, че ние продължаваме да я караме на някакви стари спомени и дори на стари системи и се надяваме, че те пак ще произведат нещо. Рано или късно резултатите се виждат: а именно, че отиваме много надолу. И не бива да се възстановява старата система, а да се започне всичко от начало - именно от училището.

- Сигурно имате идеи как това да се случи...
- Трябва да се извади физическото възпитание от останалите учебни часове. Например: учебни занятия - сутрин, спорт - следобед. По този начин ще се помогне и на родителите, които са по цял ден на работа и не могат да контролират децата си. Не може физическото да бъде между математиката и физиката и децата да ходят да ритат топката по дънки. Това е несериозна работа. Спортът възпитава и други добродетели. В училище може детето да тренира, без да става професионален спортист, а просто заради фигурата си. Не всички искат да се занимават професионално със спорт, но всички искат да изглеждат добре. Постепенно може и да го запалиш по спорта, защото той има и социална функция. Сигурен съм, че всеки родител ще бъде щастлив, ако детето му тренира. Затова предлагам сутрин училище, следобед - спорт. Ако се види, че детето има някакви качества за даден спорт, да бъде насочвано към конкретните школи. Аз бях изготвил карта на България според традиционните центрове в различните спортове. Според нея биха могли да се синхронизират учебните занятия. Например ако в един регион е развита борбата, да се добавят в училищата по два часа повече борба и да се купи тепих. Става въпрос за една социална дългосрочна политика, защото всеки лев, вложен в спорта, ще бъде многократно изплатен в бъдеще. С една по-здрава нация, по-производителна, по-малко харчове за здравеопазване, повече данъци.

- А защо не се прави това, след като много бивши, а и настоящи спортисти бяха в парламента?
- Нашата политика с малки изключения в последните 25 години е без дългосрочни перспективи. Никой не залага на тези цели, които са на практика истинските. Днешният политик залага на схемата от днес за утре. Никой не дойде и не заложи една основа, която ще бъде оценена след 25 години. Всички искат да се възползват от момента и да имат дори минимални резултати, без значение на дългосрочните планове. Мнението ми е, че ако искаш да правиш някакви реални промени, то на политическо ниво трябва да се изпокараш с всички. Така поне ще има гаранция, че нещо се случва.

- Отказахте ли се от политическите си амбиции?
- Засега да. За да направиш някаква промяна или реформа, трябва да имаш подкрепа. Ако те подкрепят само 5%, а 95% казват "Не", къде се буташ? Не съм се отказал завинаги, но само при условие, че някога бъда подкрепен. 

- Имате ли някаква максима в живота?
- Много са нещата, които може да ги впишеш по някакъв начин в живота си. Има една приказка в България, която гласи: "Керванът си върви, кучетата си лаят". Ако я перифразирам малко, след като си избрал един път, на всяка пресечка все ще се намери куче да те лае. Но ако се спираш да ги гониш с камъни, то никога няма да стигнеш до целта, която си си поставил. За нашите географски ширини това важи в пълна сила. За съжаление повече гласност се дава на негативното, а подкрепа и позитивизъм вече не са така интересни. Ако не можеш да съжителстваш с всичко това, не ставаш. Поне за българската действителност.
С Пламен Константинов разговарят Ивайло Пампулов и Тодор Иванов
 
http://www.jivotatdnes.bg/index.php?page=article&id=16606