ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Разговор с писателя Захари Карабашлиев(Калифорния, САЩ)

04 юли 2014

 

 Захари Карабашлиев(Калифорния, САЩ): Колкото повече български автори се превеждат навън, толкова по-лесно е за следващите

 

Eдин от най-харесваните съвременни български автори Захари Карабашлиев се завърна в България тана главен редактор на „Сиела“.

 

Александър Кръстев се среща с автора на „18% сиво“, „Симетрия“, „Откат“ и „Кратка история на самолета“, за да  разкаже какви са плановете му за новия пост в издателството, как смята да приложи опита си от американския пазар, на какво ще акцентира в работата си с родните автори.

   

Нормалното говорене за книгите – това ли си поставяш като приоритет за нещата, които би искал да случиш?
- Да. И не само в издателството, а в това пространство, в което говорим за книги. Начинът, по който го правим, е много важен за това дали ще имаме читатели. Ако продължаваме да говорим със същите извехтели понятия като от 60-те, 70-те, ранните 90, няма какво да се случи по-различно. Продължаваме да цитираме едни и същи клишета – че младите не четат, че четат вампирски романи или фентъзи… И всичко това идва от поколение, което е по-възрастно от мен, което самото спря да чете.

Бих искал за книгите да говорим като за наши приятели – те са винаги около нас.

 

Защо точно сега реши да се върнеш в България?
- Връщането ми не е нещо, което съм решил сега, или някоя спонтанна хрумка, поради това, че съм бил тук за Коледа и съм ял много свинско със зеле и ме е хванала носталгията (Смее се.) Не, напротив, това еотдавна мислено решение. Свързано е с неща, които правя през последните 4-5 години прогресивно увеличаващи се в посока към България.
В Америка много от нещата можеш да решиш по телефон, с комуникация, независеща от физическата дистанция между комуникиращите. Аз съм, да речем, на Западния бряг, а моето издателство – на Източния, и не виждам пречка да се разберем по имейл. Забелязал съм, че в България много от нещата се вършат, ако си тук, ако имаш лична комуникация и връзка. Присъствието е много по важно – не знам защо, културно предопределено е. Докато в Америка няма смисъл да съм присъствено – продължавам да работя по проекти, които имам, и голяма част от партньорите ми там няма дълго време да разберат, че съм в България. Или просто няма да ги интересува това.
Има една друга причина, която е по-необяснима и невъзможно да се артикулира в интервю или разговор – едно усещане за мястото, към което принадлежиш. То е много по-важно от работата, от проектите. Това е по-важната причина, дълбоко лична причина, която не мога да обясня – тя е отвъд мен.

  

На какво смяташ да акцентираш като главен редактор в “Сиела”?
- На качеството на книгите, които ще излязат през следващата година, на съдържанието. И колкото странно да звучи – на кориците. Аз много държа на начина, по който изглежда една книга, на личния допир с личното тяло.
Работим с директора Книгоиздаване Константин Йорданов по очертаването на едно портфолио, което да включва и заглавия, които са липсвали на пазара. Искаме да се съсредоточим и върху дебютни автори.
Ще продължим добрата традиция на издаване на българска литература, която започна със Светльо Желев. Искаме автори, които да тръгнат от нас, да израснат заедно със “Сиела”. Ще протегнем ръка към писатели, които не са публикувани само от нас, но най-вече да затвърдим връзката с авторите на издателството.

Промени в политиката ни относно българската литература няма да има, освен подобряване, подобряване, подобряване на условията за българските писатели.

Като един от авторите на “Сиела” съм много ревнив и ще работя за това при нас авторите да се чувстват като у дома си. Искаме и читателите да се чувстват като у дома си, четейки нашите книги.

Податливи ли са българските писатели на работа с издатели и редактори?
- Мога да говоря най-вече за себе си, защото съм работил много малко като редактор с български автори. Тези от тях обаче, с които съм работил, са установили колко е важно да имаш редактор до себе си и зад себе си. Моят дебютен роман нямаше да бъде същият, ако нямах до себе си редакторката Пепа Георгиева – в много отношения я считам за съавтор.
За мен най-голямата язва в българската литература беше елиминирането на позицията на редактора, така че ще работя със страшна сила за връщането на реномето на редактора, неговия престиж и неговото място в литературата.
Ролята на редактора е изключително мощна в Щатите – те са много добре заплатени, в едно издателство има няколко редактори, с които би могъл да работиш като автор, и ако някой от тях е харесал твой текст, твоята книга почти сигурно ще успее.
Биха могли и тук авторът и редакторът да са свързани в една здравословна комбинация, така че ако печели единият, да печели и другият. Това е пътят.

Струва ми се, че напоследък авторите у нас започват малко повече да се отварят и да разрешават да бъдат редактирани…
Някои автори имат чувството, че са дали всичко от себе си – в такъв случай просто се съгласяваш, няма какво повече да направиш.
Но има и такива, които идват с идеята, че това не е най-доброто от тях, че книгата може да стане по-добра. Именно те са тези автори, чиято следваща книга чакаме с нетърпение, защото тя става все по-добра – те нямат чувството, че са стигнали потенциала си. Знаят, че могат да станат по-добри.

  

А ще продължиш ли с писането?
Да, това няма как да спре. Познавайки себе си, съм прекалено оптимистичен и може би имам нереалистични очаквания към себе си, така че писането ми може да забавя естествените процеси. Но при добра организация и самодисциплина, ще се справя.

    

Смяташ ли да ползваш своите контакти в САЩ, за да бъдат преведени повече автори на “Сиела” на английски?
Разбира се, нямам търпение! Истината е, че колкото повече български автори са навън, особено в англоезичния свят, става все по-лесно за следващите. Много пъти, когато съм бил на писателски конференции и когато хората разберат, че съм от България, реакцията е била “А-а, Мирослав Пенков!” – и това е страхотно. Отварят се врати, няма нужда да обясняваш къде е България, какво си писал и т.н.
Всякакви маркирания на територия и несподелянето на контакти са едни от най-ориенталските ни навици, идващи от страх, че няма да има за теб.

Аз съм тук, за да кажа, че има за всички.

И стискането на информацията е това, от което трябва да бягаме – защото споделянето всъщност е най-силното постижение на Запада.

 

От какво има нужда един роман от български автор, за да бъде приет по-добре в англоезичния свят?
На този въпрос няма универсален отговор, но задължително се иска кадърно писане. Как то се разпознава, не мога да обясня, но е малко като любов от пръв поглед – любов от първо четене. Професионализмът е изключително важен – не можеш да подходиш към амрикански агент или издател, ако не си изпълнил елементарни три условия. Да изпратиш три прости неща – биография, синопсис, 10 страници от текста – така трябва да започва тази комуникация. Разбира се, преводът на английски трябва да е перфектен.

  

Има ли нещо, което със сигурност не ни достига като литература, за да пробием на Запад?
А, защо, всичко ни е наред. Но както казваше мой учител по писане на сценарии за киното, “Go back to the page!”. Ако нещо не ти върви, не ти се получава, виждаш затворени врати – връщай се на страницата. Твърде вероятно е да няма достойна книга, която да не е намерила издателството си.

Има хора, които е много важно да са издадени на чужди езици, но аз не разбирам цялата тази превъзбуда.

Да, важно е, но е по-важно да те разбират там, откъдето си. Ако имаш читатели на български, спокойно, и други ще се появят. Но е почти невъзможно да очакваш, че ако тук в България те харесват майка ти, леля ти и още 15 читатели, изведнъж цял свят ще пощурее по твоите писания.

  

Какъв редактор си – по-взискателен, малко по-свободен?
Изключитело взискателен съм към собственото си писане, което по принцип пречи. Когато си прекалено сериозен и взискателен към себе си, се самоограничаваш в търсене на перфектния изказ. Човек трябва да се отнася с по-голямо разбиране и топлота към самия себе си, а там е и функцията на редактора, който след това ще ти каже “Погледни ти текста, трябва да си почистиш градинката, махни плевелите, за да се види това, което покълва, което искаш да кажеш”. Така ми каза и моят първи редактор. Когато имаш такъв партньор, се чувстваш по-свободен като писател, можеш да сложиш повече на листа. Много по-лесно е да го изчистиш после
Към другите автори обаче може би съм по-мек, отколкото трябва. Първо, трябва да знам дали той или тя са готови да приемат намесата на редактора. Има писатели, които се доверяват тотално, и тогава е лесно – казваш и работиш по текста, както намериш за добре, а после те решават дали да приемат бележките. Има автори обаче, които не приемат нещата така – имат нуждата просто да се разпишеш под техния текст. Но това не е полезно за никого.
Работата с текста е толкова благодарна, когато имаш свободата да говориш.

Тук, в България, имаме нужда да започнем да приемаме критиката като критика към самия текст, а не към личните качества на неговия създател.

Аз лично трябваше да ходя в други страни, за да науча това на възраст, в която би трябвало отдавна да го знам. Без значение дали говорим за книга, за корица, да статуя или картина.

  

Би ли помогнало самоиздаването (self-publishing) в електронен формат на българския пазар или по-скоро би попречило?
Ние сме доста назад от гледна точка на електронните книги, но не сме само ние – цяла Европа е по-различна от САЩ, където повече от 20% се чете в електронен формат. Тук на практика това е несъществуващ пазар, почти равен на нула. Което е необяснимо, защото всеки смартфон е на практика една книга.
Иначе, ако чувстваш, че си свършил работата си като писател, после си намерил редактор и илюстратор, който да ти помогне с корицата, и после си отпечатал – остава само да решиш въпроса с разпространяването. И не виждам проблем с това.

  

Не разводнява ли по някакъв начин?
Е, разводнява, да. Американците имат една поговорка: “Confused mind doesn’t buy” – когато някога искаш да купиш нещо и не знаеш какво точно да е то, а си изправен пред рафт с непознати имена, част от които са самоиздадени, тогава може да се получи объркване. Но в такива случаи можеш да се обърнеш към човек, който работи в книжарницата, и той да те насочи. Като цяло няма как да се сгреши.
Аз лично не дискриминирам книгите, които са self-publishing. Има примери, които са самоиздадени, станали са бестселъри и после са закупени от големи издателства, които ги правят още по-успешни.

  

Доколко си готов да експериментираш – с формати, със самоиздадени преди това книги?
В момента книгоиздаването е на кръстопът в световен мащаб. Ние вървим към този кръстопът и от нас зависи как ще стигнем до него. Мисля, че сме по-консервативни в много отношения – в предприемането на някои бизнес рискове например, но това може да ни е от полза – да видим първо как се справят едни действащи пазари по света. И това е във всяка една насока в България – какво ни пречи да гледаме как се работи в действащите икономики и да си кажем “Е, ние сме по-назад, но можем да си вземем поука и да напаснем нашия модел спрямо условията”? Мисля, че това е много изгодно за всяка една област, която погледнеш у нас.

 

Захари Карабашлиев е роден през 1968 г. във Варна. От 1997 г. живее в Сан Диего, Калифорния. Автор е на романа „18% сиво“, сборниците с разкази „Симетрия“ и „Кратка история на самолета“, сборника с пиеси „Откат“ и детската „Приказка“, където съавтор е съпругата му Силвия. Носител на редица награди, сред които награда Хеликон за “Кратка история на самолета“ през 2009 г., Голямата награда ВИК за Роман на годината 2009 за „18% сиво“ (поделена с Милен Русков за „Захвърлен в природата“), наградата на публиката на фестивала „Нови пиеси от Европа“ във Висбден, Германия за „Откат“ и др.

 

Александър Кръстев разговаря с писателя и гл.редактор на издателство Сиела Захари Карабашлиев

 

Публикува се по:

http://azcheta.com/zahari-karabashliev-interviev/