СРЕЩИ

Проф. Самуил Рефетов(Чикаго): Аз съм българин и още милея за Русе

02 юли 2014

 

Дунавската столица на България - Русе, се гордее с много известни личности - от възрожденци до световни имена в литературата като Елиас Канети. Един от синовете на пристанищния град, за когото дълго време никой у нас не бе чувал, но пък който е изключително добре познат в световните научни среди заради приноса си в лечението на щитовидната жлеза, е откривателят на “Рефетовия синдром” - проф. Самуил Рефетов от Чикагския университет.

“Аз се чувствам българин”, споделя веднага след запознанството ни професорът. Но с извинителна усмивка обяснява, че у тях нито децата му, нито съпругата му, която е от Англия, говорят български. Но пък винаги се радва, когато има шанс

да общува 
на роден език

Д-р Рефетов е видял три Българии - онази преди войната, тази непосредствено след нея и днешната. Роден е в Русе през 1937 г. Когато е на 12 г., семейството му имигрира в Белгия и от там след 5 г. в Канада. През 1969 г. започва работа в Чикагския университет, където и в момента е професор по медицина, специалист по ендокринология, педиатрия и генетика. У нас се завръща за първи път след близо 50-годишно отсъствие през 1998-а.

 

“Преди войната имах приятно детство. Къщата ни в Русе беше срещу френското католическо училище “Нотр Дам де Сион”, където бях ученик”, връща се назад в миналото д-р Рефетов. От онова време са останали още живи спомените му по летните ваканции, които е прекарвал на село, и игрите на “стражари и апаши” с детската тайфа от Русе. Но избухва Втората световна и нещата се променят. “Беше трудно време, имаше само черен хляб, който се разменяше срещу купони. Храната липсваше. Добре че имахме познати от село, та ни носеха хляб, яйца и месо”, споделя д-р Рефетов. Военните години си ги спомня не само с бомбардировките, но и с преминаването на германските и на съветските войски. “Германците минаваха по понтонни мостове на Дунава от Гюргево в Русе в продължение на една седмица, ден и нощ, без прекъсване на път за Гърция.” По същия маршрут минават след години и съветските войски. “Те пък пееха през цялото време песни, които и до ден днешен си спомням”, усмихва се проф. Рефетов и изрецитирва част от песен, която звучи на руски като “кипучая, могучая, никем непобедимая, страна моя, Москва”.

 

Истинските трудности обаче за семейството му настъпват след края на войната, с идването на комунизма. “Баща ми не беше нито богат, нито политик. Не бяхме и бедни. Той беше чиновник във Фрaнко-белгийската банка”, разказва той. Заради войната с Германия банката е затворена и баща му започва дребна търговия, като внася кристал от Чехия и домакински прибори от Германия.

 

“Репресиите след войната започнаха над семейства, които имаха малко повече от другите, като нашето. Обвиняваха ги, че са забогатели на гърба на пролетариата. Хора изчезваха и повече не се връщаха в домовете си”, споделя с тъга българският учен. Заради тези репресии семейството му се принуждава да напусне България през 1949 г. и се заселва за около 5 г. в Белгия, а след това отплава за Канада. Там Рефетов се насочва към биохимията и завършва висше образование в Монреал.

 

Човекът, който го насочва от биохимията към медицината, е германския теолог, пианист и лакар - мисионер в джунглите на Африка, Алберт Швайцер. “Като всеки млад човек аз исках да променя света към по-добро”, разказва проф. Рeфетов. И така, вдъхновен от делото на немския мисионер, той отива в джунглите край река Амазонка да изучава тропически болести. Приет е малко по-късно да учи в Училището за тропически болести в Лондон, но пет месеца преди да започне обучението, от канадското правителство му спират стипендията. В Канада нямат тропически болести и няма нужда да плащат на студент да ги учи. Рефетов не може да продължи учението и става стажант в Лос Анджелис. Година по-късно се премества към болницата на харвардския университет в Бостън.

 

Престоят му в Лос Анджелис се оказва съдбовен за неговата кариера. “Моят шеф се занимаваше с проблемите на щитовидната жлеза и покрай него и аз се захванах да я изследвам”, разказва нашият учен. Случайно негов колега от болницата в Лос Анджелис разбира, че Рефетов има по-големи познания върху щитовидната жлеза и го кани да види резултатите на глухо момиче, което е било докарано в Бърза помощ, след като е ударено от камион. Докторите  направили пълни изследвания, но разбрали, че нещо не е наред с щитовидната  жлеза и затова се обърнали за помощ към българския лекар. Заради този случай той започнал да се занимавам по-сериозно с щитовидната жлеза.

 

Диагнозата на момичето се оказва доста сложна. “Получи се така, че има хормон, а няма ефект. Или имаше грешка в анализите, или имаше проблем хормонът да действа на тъканите”.

В Харвард д-р Рефетов се среща със световноизвестния учен по проблемите на щитовидната жлеза проф. Лесли де Грут и го запознава със случая. Де Грут веднага изпраща Рефетов обратно в Лос Анджелис да направи кинетичен анализ на пациентката с радиоактивен йод.

 

Откритието

Заключението от изследванията на доктор Рефетов е, че хормонът не може да влияе на тъканите на пациентите. За да може това да стане, е необходим рецептор. 

Дълги години проф. Рефетов работи над решаването на тази загадка и през 1989 г. с напредъка на генетиката случаят бива решен. Така се и открива причината за Рефетовия синдром, който е мутация на рецептора на щитовидния хормон.

 

Но приносът на Рефетов не се изчерпва с откритието на синдрома. Той е автор на повече от 500 научни труда, избран е за д-р хонорис кауза на университета на Каляри, Италия, и на Свободния университет в Брюксел. Една от най-ценните е наградата му от 2012 г. за цялостния му принос в ендокринологията “Фред Конрад Кох” на Американската ендокринна асоциация.

 

СИМЕОН ГАСПАРОВ,
Чикаго

 

Публикува се по:

 

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4145809

Световноизвестният лекар в собствения му кабинет. Снимка: Авторът