СРЕЩИ

Андрей Лекарски(Париж): Аз съм скъп и луксозен художник

19 юни 2014

 

Започнах да рисувам, защото не ме биваше за жокей, казва артистът

Големият художник Андрей Лекарски за първи път подреди живописна изложба в родината си. Картините и няколко скулптури са аранжирани в пространство, което той счита за доста шикозно - Аrt gallery citi mark на "Съборна", там, където продават ултра тузарски бижута и световни марки. Артистът, който петдесет години живее в Париж, се определя като луксозен и скъп автор. Казва, че още тридесетгодишен е продавал творбите си на цена, надвишаваща 24 пъти средната работна заплата на Франция.

През 1978 г. от музея за съвременното изкуство на град Париж решили да имат в колекцията си картина на Лекарски. Избрали "Катя, в страната на чудесата" - портрет на двегодишната му дъщеря, над която се е надвесил слон. Търговският директор на тежкарската институция дошъл да я купи. Помолил само едно: авторът малко да свали цената, за да вземат нещо и от друг колега. "Не бързам с парите - когато можете, елате", отвърнал Лекарски. Французинът, явно не е очаквал точно подобен стил на говорене от млад, при това напълно неизвестен чужденец, почервенял от гняв. Станал като божур: "Колегите ви подаряват картините си само за да кажат, че ги има в музея... Вие сте луд". Не след дълго за "Катя..." били платени точно поисканите от Лекарски 8000 франка. "Знам си цената. Продавам за толкова, колкото кажа. Ако трябва, ще чакам с години", казва художникът.

Андрей е син на генерал Крум Лекарски - най-големия ас в конната езда, който е имала България. Логично е от сина също да се очаква галоп. Само че той не бил смел, нито луда глава и атлет като баща си и брат си. Паднал веднъж, уплашил си и за голямо разочарование на генерала се отказал.

Веднъж чичо му Кирил, докато го гледал как драска, предложил: Нарисувай ме. Така се появил първият портрет, сътворен от бъдещия художник. За следващите рисунки вече го обявили за дете чудо. На 13 вундеркиндът е изпратен в Москва. Отива с напомпано самочувствие и мечтата да стане голям художник. Дали от скромност или убеденост, днес казва, че не е успял да я реализира.

Училището "Суриков" доста прилича на казарма. Петнадесет момчета спят в една стая, режимът е железен, леглата се оправят под конец. Години, за които Андрей не обича да си спомня, въпреки че си тръгва от интерната в съветската столица със златен медал. Влиза в академията в София, а след година, подпомогнат финансово от роднини, се мести в Париж. Завършва за всеки случай и училище по кинорежисура. Резервен вариант, ако се наложи да смени занаята. Не се налага. Рисуването остава любимата му професия. Не знае колко картини е измайсторил, но казва, че не са много. Няма и представа къде са. Може би навсякъде по света. Случвало се и на търг да наддава за собствените си неща, продадени преди години. Инвестирал е в себе си. После ги е пласирал няколко пъти по-скъпо.

През 1993 година уникалният площад в Нанси за първи път се превръща в галерия. Лекарски излага двадесетина работи. Впечатляваща е гигантската подвижна ръка. Всяка вечер някой предизвикателно изправял средния й пръст срещу прозорците на кметството. На сутринта общинарите го свивали. И така, докато се счупил. Това обаче не попречило българинът да получи орден и да бъде обявен за почетен гражданин. Няма нищо общо между таланта и успеха, твърди Лекарски. Аз съм единственият български художник, който не е световноизвестен. Всички останали са, заключава парижанинът от София.

Истинският творец е сам и гладен

- Помните ли първата картина, която сте продали?

- Стана в Москва. Бях още ученик. Тогава, ако някой получеше ябълки, круша и череши, ги подреждахме, за да рисуваме натюрморти. Лигите ни течаха, докато гледахме сочните, апетитни плодове. Никой не смееше да ги яде. Веднъж се хванах на бас: ще продам моята картина с череши. Минаваше девет вечерта, когато започнах да звъня по етажите на отсрещния блок. Един човек дали от съжаление, дали защото хареса платното, плати добра цена. Върнах се при приятелите си с парите. Сделката бе приключила само за два часа. По-късно в Париж продавах на роднините си портрети, поръчани от снимки. Първата си самостоятелна изложба направих в Мексико. Наскоро ми се обади мъж, купил картина тогава. Вече живеел в Лос Анджелис, много възрастен, но още помни онези години. Бяхме щастливи да се чуем.

- Коя изложба за вас е неуспешна?

- В която няма нито една продажба. Случи ми се през януари. Ужасно е потискащо.

- Какво разбирате под "успял художник"?

- Всеки, който създава нормално семейство и продължава да работи. Когато не си женен, е едно, но появят ли се децата, отговорността идва. Вече не можеш да бъдеш авантюрист. А художникът трябва да е - при това малко гладен.

- Не сте ли краен?

- В Холандия направили експеримент, който имал задачата да стимулира развитието на изобразителното изкуство - срещу две картини годишно художниците да получават заплата. Позволено било сумата, сигурна и добра, да се харчи навсякъде по света: Париж, Испания или друго приятно място. Важното е накрая да представят две платна. Държавата пък задължила големите институции да ги купуват. Експериментът продължил двадесет години. През това време не се появи нито едно голямо име с холандски паспорт - всичко е на тотална загуба. Страната се вижда в чудо. Натрупва се огромна колекция от боклуци, за чието унищожение са нужни огромни пари. Експериментът за милиони е прекратен, без да даде никакъв резултат.

- Казвате, че творецът трябва да бъде сам и да гладува. Животът му е авантюра, борба, в която не бива да се ангажират други хора. При вас обаче не е било така?

- Със съпругата ми Светла се запознахме в България. Много се обичаме. Аз успях, защото тя се ангажира да работи, да печели и да поддържа нивото. Давах много работи на бартер. С картини оправях наема, взех кола, която още карам, плащах на зъболекаря, който лекуваше цялото семейство. С общи усилия успяхме да отгледаме двете ни дъщери Катя и Силви, които години наред не слизаха от кориците на големите френски модни списания.

Историята на една любов

Баща ми Крум Лекарски е донесъл първите големи международни награди за България. За времето си е бил голяма звезда. Два пъти е печелил най-престижното състезание по конен спорт в света -тридневната надпревара в Аахен, Германия. През 1933 година наградата трябва да му връчи вторият човек в Райха - самият Гьоринг. Той е бесен и унижен. Не може да преглътне факта, че някакъв българин, който цяла седмица пътува в конски вагон и спи в сламата с жребеца си, бие стотиците непобедими германски офицери. Това е първият удар срещу фашизма в сърцето му.

Но независимо от славата и медалите шампионът е обвинен, че готви преврат срещу Царя, републиканските му уклони също са опасни и той е прогонен в Смолян.

Майка ми Едит (или Дита) пък е от много богато семейство на търговец на платове. Дядо ми Захари Алкалай преживял две национализации. Вземат му всичко. Два пъти семейната къща е срината от бомби и е издигана отново.

Като дете майка ми е имала гувернантка англичанка. Завършила е "Дойче шуле" и елитен колеж в Париж. Тяперфектно владееше трите езика. Бързо преминаваше от единия в другия и се утвърди като най-добрия симултанен преводач.

Съдбата среща Крум и Дита във военното училище, където момичето отива да учи езда. Офицерът й става треньор. Той е от Кюстендил, от род на доктори. От там идва това Лекарски. Желанието на двамата влюбени да се съберат среща яростната съпротива на дядо ми, бащата на майка ми. Той не иска да види младоженците. Татко е нежелан в неговата фамилия. По-късно обаче, когато започват гоненията на евреите, точно той помага на тъста и близките му. Така отношенията се нормализират.

През 1938 година в България е възможен само църковният брак. За да бъде със своя любим, майка ми сменя религията и името си. Става Надежда, но до края за най-близките си остава Дита. Така се казва и внучката ми: Мила-Дита.

Когато комунистите идват на власт, баща ми е заместник-министър на отбраната. Организира армията. Участва във Втората световна война. Негов заместник е генерал Владимир Стойчев. Връща се като победител, но не му е било писано да се радва. Арестуват го като царски офицер, обвиняват, че имал връзки с чужденци, че е бил английски шпионин. Мъчат го нечовешки и го карат да подпише документ, че признава вината си. Отказва. Следствието продължава година, от там в Белене. Още две.

Майка ми остава с три деца. Беше ужасно. В училище непрекъснато ме питаха "къде е баща ти", въпреки че много добре знаеха. Генерал Стойчев по някакъв начин остана недокоснат от деветосептемврийската буря. Той покани майка ми на работа в Олимпийския комитет. Вече имаше кой да ни храни. Години след това, заради способностите и изградения авторитет, Надежда беше на ръба да стане първата жена, член на МОК. Решението е почти взето, когато се появява Иван Славков и логично огромната чест се пада на зетя на Живков.

След смъртта на Сталин баща ми се върна. Беше психически съсипан. Отказа да остане в апартамента. Твърдеше, че всичко там се подслушва. Дори разговорите на децата. Стана треньор по езда, написа книги. Върнаха му генералското звание и му дадоха добра пенсия. През 1960 година, на 62, той за последен път участва на олимпиада. Почина на 83. Не беше щастлив. Непрестанно повтаряше: "Никога не се занимавай с политика. Аз го направих и това бе най-голямата ми грешка".

Насаме с Бриджит Бардо

Като студент Лекарски е нощен пазач в прочутата академия "Сите де зар". С парите, спечелени за час, може да си плати едно кафе. Част от работата му е да изнася боклука от тристата стаи на общежитието. В една от тях живее Серж Генсбург - композиторът художник. По това време Бриджит Бардо скача в леглото му, за да й напише песни.

"Бриджит идваше при Серж винаги с портокал в ръка и паркираше фантастичния си "Морган" на най-забраненото място. Имах голямата чест да й отворя вратата и да поговорим за времето, слънцето, дъжда", спомня си Лекарски.

При Генсбург идва и друга дама, кандидат-певица. За разлика от Бриджит обаче тя пресича Париж на бял кон и винаги си тръгва огорчена. Най-грозният гений не я приема. Остава й утешението, че младият българин най-искрено й съчувства.
 С Андрей Лекарски разговаря Исак Гозес ( "Стандарт")
Публикува се по:

http://m.standartnews.com/kultura-standart/andrey_lekarski_az_sam_skap_i_luksozen_hudozhnik-241914.html