СРЕЩИ

Теодор Ушев(Монреал):По-добре да няма пари, отколкото идеи и вдъхновение

06 март 2014

 

С Теодор Ушев, наш аниматор в Канада, разгодаря кинокритичката Геновева Димитрова
 
 
Теодор Ушев (1968) е роден в Кюстендил, завършил е Националната художествена академия в София и живее в Монреал. В момента е един от водещите световни аниматори с купища награди.
На 36-ия анимационен фестивал CINANIMA в Еспинхо, Португалия, са отличени 2 негови филма: „Демони” (Канада/Германия/България) е получил Наградата за най-добър късометражен филм до 5 минути, а „Славей през декември” (Канада) - Специален диплом на журито.
Теодор Ушев спечели и Специалната награда за режисура за „Демони” от 19. Международен фестивал Etiuda & Anima в Краков.
 
- Незабравимо е задочното ми запознанство с вас чрез „Въображаемите траектории на Теодор Ушев”, инспирирани и записани от Нева Мичева (вж. „Култура”, бр. 17 от 2007). После гледах и някои ваши филми, а „грамофонният” бисер „Демони” мога да си пускам нонстоп. По стечение на обстоятелствата, първият ни разговор е свързан с присъствието ви в журито на 42. Международен кинофестивал в Киев „Молодист” – един от представителните форуми на световното младо кино.
- Нали трябва да има повод! Освен, че бях член на журито, имаше ретроспектива от мои филми, проведох мастърклас и представих филмите на Артур Липсет. Така че програмата беше доста наситена, а за филмите да не говорим.
- Колко изгледахте?
- Не мога да ги преброя, защото гледахме три конкурса: пълнометражния, късометражния и студентския. Девет дни от сутрин до вечер филми. В интерес на истината, беше приятно изживяване, защото селекцията бе много прецизна. Особено студентските филми бяха на изключително високо ниво. Там беше трудно да изберем кои да наградим и затова раздадохме сума ти дипломи.
- Как бихте описал компанията си в журито?
- Приятна. Председател беше Золтан Камонди – унгарски режисьор и актьор, арменецът Арутюн Хачатрян – документалист и президент на Арменския филмов фестивал, руският режисьор Борис Хлебников и украинската актриса Наталия Сумская. В интерес на истината, нямахме много естетически спорове. Единственото разминаване бе с гледната точка на актрисата, която просто обича добричкото, милото кино.
- А то все по-рядко се среща.
- Да, все по-рядко, и аз нямам нищо против него. Някои от този тип филми бяха симпатични и дори им дадохме награди. Общо взето, работехме в синхрон. Защото представете си какво би станало, ако с този брой на филмите всеки от нас има различна посока на възприятие и вкус – настава ад! Бил съм в такива журита и тогава печели най-компромисният филм. За, съжаление, това често се случва на фестивали.
- Дадохте Голямата награда на гръцкия филм L на Бабис Макридис, който е доста нашумял напоследък. С какво ви спечели?
- Продуцентката Аманда Ливану обяви, че е бил на много фестивали, но това е първата му награда. На заключителната пресконференция украински журналисти споделиха, че за първи път в историята на фестивала се случва филм, спечелил най-малко зрителски симпатии, да спечелил Голямата награда. И, тъй като във филма има цитат от спектакъл на Антонен Арто, където той крещи в продължение на няколко минути, третият интересен момент беше, че Золтан използва случая, за да заяви, че има филми, които не се възприемат от публиката, но остават жалони в историята на киното, както се е случило и с Арто – останал е крайъгълен камък в театъра. Не знам дали L ще бъде толкова важен за киното, колкото е Арто за театъра, но е много симпатичен филм с енергията, абсурдния циничен хумор и интересното си повествование. И е заснет безупречно. При положение, че Гърция е в небивала криза, се изисква много сила, за да създадеш този дързък филм като бягство в абсурдизма, който очевадно няма да се хареса на много от зрителите. Този кураж спечели всички ни в журито.
- Какви други заглавия от селекцията ви направиха впечатление?
- Имаше чудесен независим американски филм - Gimme the Loot на Адам Лиън, който е бил асистент на Уди Алън. Не знам как се превежда заглавието, то е от сленга на Бронкс, където се развива действието за тийнейджъри, автори на графити. Филмът е дебют, направен чудесно в традицията на Касаветис и има ясно послание Дадохме му не само наградата за пълнометражен игрален филм, а и за мъжка роля на Тай Гиксън. За женска роля откроихме Бегюм Акая от турско-австрийския „Наложница” на Умут Даг – много сериозен филм за тюркски емигранти в Австрия, създаден като гръцка трагедия през техниката на телевизионните сериали да пропуска моменти в иначе линеарния наратив.
- А български филм имаше ли в конкурса?
- За съжаление, нямаше нито един на фестивала.
- А вие гледал ли сте напоследък българско кино?
- Стремя се да го следя. Щом видя български филм на фестивал, задължително ми е в програмата. Преди една-две години имаше много интересна енергия в българското кино, която се надявам още да продължава, макар че напоследък виждам признаци на умора и ме е страх... Всяка балканска държава роди своята нова вълна: Румъния, Гърция, Турция... Безумно съм влюбен в новото гръцко кино, страхотни са и турските филми, „Имало едно време в Анадола” на Нури Билге Джейлан е направо световен... И си мислех, че и в България ще се роди нова вълна и ще се включи силно , когато се появиха „Източни пиеси” на Камен Калев, „Лов на дребни хищници” на Цветодар Марков, „Стъпки в пясъка” на Ивайло Христов...
Документалното кино у нас си е по традиция силно, но след Киев отидох в Лайпциг и там гледах забележителния „Последната линейка на София” на Илиян Метев. Много оригинален е и „Цветанка” на Юлиян Табаков. Те са просто откритие за българската документалистика, крачка напред на киното ни. И, честно казано, ако това е новата вълна в документалното ни кино, то се получава много по-интересно от игралното. Защото то по някакъв начин се опитва да имитира документалното, а то, приближавайки се до игралното, но заснемайки действителността по особен начин и концептуално, се получава много вълнуващо. Тези два филма са фантастични!
Може и да не са безгрешни, но са толкова безупречно измислени и изведени, че копче не можеш да кажеш. Това не е само мое мнение – всички, които ги видяха на фестивала, бяха очаровани. Но е очевадно, че документалното кино е в криза на идентичността и че хората са отчаяни. То наистина няма къде да се показва, както и анимационното. Те са затворен вътрешен кръг от 2-3 хиляди души. И, ако падне бомба по време на фестивала в Лайпциг или в Анеси, утре няма да има кой да прави нито документално, нито анимационно кино. Защото всичките са там и усещаш вибрациите във въздуха.
Очевадно е, че телевизиите все по-малко се интересуват от документално кино и трудно се навиват да инвестират в него, защото бе заместено от reality tv. Искаме или не, това е новата документалистика – тя е по-интересна за зрителите. Държавата отпуска все по-малко пари за документално кино и всичко се движи, общо взето, на мускули. Но открай време си мисля, че е по-добре да няма пари, отколкото идеи и вдъхновение. А видимо те са налице. Защото сега програмата в Лайпциг беше по-интересна и новаторски от 2003, когато бе първото международно фестивално участие на мой филм и имаше много пари...
- А какво ще кажете за мултинационалния документално- анимационния филм „Баща” на Иван Богданов, Мориц Майерхофер, Велко Попович, Аспарух Петров, Росица Ралева и Димитрий Ягодин, получил в Лайпциг „Златен гълъб”?
- Зад продуцента и двигателя на проекта „Компот колектив” са приятелите ми Иван Богданов и Весела Данчева. Навсякъде по фестивалите последната години се движим заедно. Във възторг съм от това, което правят.
- И аз! Откакто видях „Анна Блуме”.
- Прекрасен филм. Мисля, че бе несправедливо пренебрегнат от фестивалите, не попадна в достатъчно селекции, колкото му се полагат.
- Вероятно защото „Анна Блуме” е артистично-интелектуален експеримент, който остава някак встрани от политизирания свят на фестивалите. А ето, мощният рекапитулационен „Баща” сега наваксва.
- Абсолютно! Иван и Весела действат с ум, талант и енергия. За мен те са еталон какво може да се прави в България. Непрекъснато срещам хора, които се оплакват... Никъде по света няма пари. Особено за арткино, да не говорим за късометражна авторска анимация... Обаче ето, те двамата се справят. С борба и хубави идеи нещата се случват.
- А вие как намирате пари за анимационните си проекти?
- Имам късмет, че работя с NFB (Националнен филмов борд) – държавната организация, която финансира анимационно и документално кино в Канада. Подкрепя и експериментални игрални и интерактивни проекти. Усмихна ми се късметът да вляза там преди 7 години да правя филм и засега поддържат почти всичките ми проекти. Освен това, имам поръчки за независими филми – например, един от последните ми е Carte blanche, който беше поръчан от Festival du nouveau cinéma в Монреал – решиха да направят 10 филма на техните любими канадски режисьори.
- Страхотно! Не само в анимационното кино, нали?
- Не, не. Бяха поканили Дени Коте, Дени Вилньов, Ксавие Долан... Тъй като моят филм имаше неочакван успех по фестивалите, това им помогна да спечелят държавна субсидия, за да продуцират още. И вече всяка година ще правят такава десятка. Моите филми не са много лесни – те са между анимацията и експерименталното кино. И не се продуцират с лекота. Дори в Националния филмов борд трябва много точно да им обяснявам идеята, замисъла, концепцията, времетраенето..., за да ги убедя. Обикновено това върви и с някаква техническа иновативност, която прибавя нещо към езика на киното, и това също помага да получавам субсидии, тъй като там са любопитни към новостите.
- Общо взето, аниматорите са най-адаптивни към новите технологии?
- Теоретично, да. Както и авторите на интерактивни проекти.
- Да де, но всякаквите инсталации и видеа не са част от киното.
- Така е, но аз се стремя всичко, което правя, да излиза под формата на филм. И да може да се прожектира по фестивали, в галерийни пространства, метрото или в интернет – да може да бъде навсякъде. Защото смятам, че късометражното кино трябва постоянно да си търси мястото, очевадно е, че няма много платформи за неговото гледане – вярно, сега има youtube и изобщо уебекспанзията... Но ето, новата ми работа, която е почти готова, ще бъде инсталация и ще се показва в изложбено пространство. Освен това, работя като монтажист на филма на моя колежка, който също е измислен като инсталация, а после продължава като кино. Изобщо ми допадат много такива мултиплатформени филми. Иначе няма спасение.
Традиционното кино де факто е, малко или много, умряло - поради монополизма на собствениците на залите. И не ми се иска това, което правя, да бъде пуснато за два дни в малко репертоарно кино в края на града с десетина души в залата – нещо, което се случва и с повечето пълнометражни филми, зад които не стои голям дистрибутор. И това не е само в Канада, навсякъде е така. Това е просто тенденция. Филмите, общо взето, имат един фестивален живот, след това, ако не се намери някой зад тях, те просто умират.
Броил ли сте си наградите?
- А, не. Дори не искам да ги гледам, защото смятам, че наградите увреждат мозъка и ти дават чувство за нереалност. Според филм, който печели най-много награди, не е задължително най-добрият. Това се отнася и за собствените ми. Това с наградите е много опасна работа. Видял съм много хора, които се провалиха от главозамайване. Защото правиш нещо, уцелваш ваксата, печелиш всички награди по всички фестивали и след това много от тях се опитват да повтарят рецептата и да правят един и същи филм. Но наградите са полезни за кандидатстване – колкото повече са за предишния филм, толкова по-лесно следващия ти проект минава пред комисията. Поне в Канада действа правилото, че си толкова добър, колкото е последният ти филм. Никой не си спомня, че си бил награден еди-коя си година, че си бил в Кан или Берлин, че си бил номиниран за „Оскар”...
- Как се навихте за „Демони”?
- Много лесно. С Никола Котарашки като автор на музиката почнахме филм, поръчан от американската телевизия CBS за програмата Show Time, но се наложиха съкращения на бюджета и спряха проекта. Филмът е 4-минутен, остава ми още една минута. Три минути от филма са готови, остава ми още една. Ще го завърша в Канада за други продуценти. По това време той тъкмо записваше новия си албум „Демони”, предложи ми да направя клип към него и аз се съгласих при условие, че ми дава пълна свобода. Берлинските му издатели от Asphalt Tango, адски готини и надъхани хора, казаха „Давай!” и така стана. Направих и него за месец. Той ми изпрати три парчета, едното страшно ме вдъхнови и си го избрах. Освен това, той използва много презаписани звуци, които loop-ва, повтаря, подрежда ги като пъзели и така ми дойде идеята за грамофонните плочи. Намерих стотина, изхвърлени на боклука на нашата улица, както и грамофон и заработих. Това е един от най-забавните ми проекти. Направих го с голям кеф. Абе работа-мечта – забава без никакви претенции. Бих искал всичките ми филми да се случват като „Демони”.
- Забавата е и за зрителя/слушателя. Не съм гледала всичките ви филми, но видените са мрачни, за разлика от вас самия.
- Вярно е. „Демони” е първият ми по-светъл, по-жизнерадостен филм. Не знам, с моите филми си гоня демоните. Не съм депресивна личност, но затова ми помагат филмите. Там си изливам цялата лошотия и депресия. Не знам дали ще правя повече депресивни филми, ще видим.
- Подобно на живеенето, и киното става все по-депресивно. Особено игралното. Виж, документалното прави опити чрез остроумие да надскочи отчаянието. Но пък иронията невинаги се възприема еднозначно, както е случаят с Андрей Паунов, например.
- Точно така. И неговите филми ми харесват много. Смятам, че с циничната си документалистика има сериозен принос за разчупването на българското кино. Възхищавам й се. Тя е абсолютно различен поглед – отразява действителността като кривите огледала в лунапарковете от детството, дето минаваш, гледаш се деформирано и се смееш. Абсолютно хитра и забавна проекция на действителността. Супер!
- Как ви се струва новата българска анимация? Бяхте м. г. на възстановения Световен фестивал на анимацията във Варна.
- За съжаление, нямаше много български филми в програмата. Познавам продукцията на „Компот колектив”, гледах новия филм на Андрей Кулев и също много ми хареса, той си е художник... Случват се някакви неща... Проблемът на новата българска анимация е само един – че е била насилствено откъсната 20 години от всичко, което е ставало навън. В даден момент това може да се окаже предимство, но само при положение, че се правят много филми. Тоест трябва да се получи някакво количествено натрупване, за да се синтезира тази идея.
- Както се случва през 70-те и се ражда българската анимационна школа.
- Точно така. Анимацията е елитарно изкуство и не може да живее, без да се спонсорира от държавата. Както и изобщо киното. Всяка държава, с изключение на САЩ, Русия, Индия и Китай, където има пазар, трябва да финансира киноиндустрията си. Абсолютна илюзия е да се твърди, че в България може да съществува кино по пазарен принцип. При население от 7 милиона без киномрежа е невъзможно то да се самоиздържа.
- И у нас вече се появиха т. нар. независими филми. Но се оказва, че за младите им автори cool е не да експериментираш, а да подражаваш на Гай Ричи или разни масови матрици.
- Това е голям проблем. Независимото кино по принцип не може да бъде масово, но понякога има изключения, както стана в Канада с Ксавие Долан, който направи радикалния си дебют “Убих майка си” със собствени 100 хиляди долара, беше селекциониран в Кан, там спечели 3 награди и още много по света и само в Квебек направи 1 милион боксофис. Но това става само с визионери, които наистина търсят някакъв нов филмов език, експеримент... И досегът с публиката не е търсен преднамерено, просто се случва. Така се създават култовите неща. Абсолютно същото е и в анимацията, дори е още по-крайно – ако не създаваш нещо ново, направо си загубен. Технологиите се развиват с бясна скорост и селекционери на фестивали са ми казвали, че получават по 2400 филма, а могат да бъдат избрани 30-40. Така, че сега е и много лесно, но и много трудно за млад автор да влезе в този кръг. Трябва много да е мислил, преди да направи филма си, да вкара своя енергия...
- Всеки филм трябва да е изобретение, но и някой да има очи да го види.
- Именно. Всичко е толкова пренаситено, че, ако не е изобретение, просто си загубен.
- Вярвате ли, че 35-милиметровата лента ще оцелее?
- Разбира се, тя ще си съществува, както и съществува и винилната плоча. И се продава, и си върви, при това много скъпо, защото има фенове, някои хора не искат да слушат музика от дигитални носители.
- Тоест лентата ще остане като колекционерско изкушение.
- Да, ще има ниша на киноавтори, които ще правят филми на 35 мм, които ще се прожектират във все по-малки и по-малки салони или просто ще трябва да си носят прожекторите със себе си, или пък ще ги правят на лента, а ще се прожектират дигитално. Така, че лентата ще си съществува, но в сферата на експерименталното и бутиково кино.
- Как успявате да работите толкова интензивно и в същото време постоянно да пътувате?
- Е, има 4-5 месеца, когато работя денонощно. Например, последният филм, който още не е пуснат и приключих постпродукцията му, преди дай дойда тук, го правих около две години с прекъсвания. Казва се Gloria Victoria и е финалната част на трилогията Tower Bowher и Drux Flux, която изследва връзката между идеология и изкуство. И трите части са базирани върху музиката на авангардни руски композитори. Готвим премиерата да е със симфоничен оркестър – първо в Монреал, после вероятно в Холандия, в Утрехт. Ще видим кога ще стане...
 
Разговаря:Геновева Димитрова
Публикува се по:
http://www.kultura.bg/bg/article/view/20390