ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Златина Русева(Брюксел): Българската публика в чужбина диша заедно и се смее заедно

20 ноември 2013

 

Кинодокументалистът и директор на Фестивала на българската култура в Брюксел в специален разговор за Факел.бг
 
Златина Русева е кинодокументалист, по-известна е в чужбина, отколкото у нас. Завършила е ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност кино- и телевизионна режисура. Филмите, които снима по време на комунизма, предизвикват бурната реакция на властта и са възприемани като опити за изкривяване на „красивата“ социалистическа реалност. Но лентата й „Век или ден по случайност“ успява да напусне границите на България и последователно печели няколко международни награди на кинофестивали в Испания, Германия и Полша.
От 1986 г. Златина Русева живее в Брюксел. Създава филмовата къща „Добра и лоша новина“, която работи с белгийски и френски телевизионни канали, с хуманитарни организации като „Лекари без граница“ и „Солидар“. Златина е кинорежисьор и сценарист на филмите „Смърт в Бали“, „Нощем рибите са червени“, „Портрет на един човек на властта“, „Забравени от войната“, „Зелените портокали на Либерия“, „Театър на улицата“ – те са представени на най- авторитетните международни фестивали и са излъчвани по белгийски, френски, швейцарски, германски, английски, бразилски и други телевизии.
За съжаление българските телевизионни зрителите са имали възможност да видят само два филма на Златина Русева: „Лов на вълци“, посветен на Владимир Висоцки, и „Черната тетрадка на Зинаида Гипиус“, разказващ за руската революция от 1917 г., видяна през погледа на именитата поетеса. През 1996 г., след като „Черната тетрадка“ е показан по БНТ, при това еднократно, кинолентата е унищожена. А „Виртуозите”, друга нейна значима творба, е излъчена единствено по Военния канал.
Документалната й работа „Севт безсмъртният, тайните на един тракийски цар“ (2009) печели в Чехия наградата на журито от Mеждународния фестивал „Arts&film, 2010“, а в Роверето, Италия, този филм печели Голямата награда на ХХ Международен фестивал на археологическия филм. У нас обаче е представен само на ХІІІ международен „София филм фест”, докато в чужбина е излъчен във Франция, Германия, Белгия, Испания, Италия и Унгария. След време, все пак в творчеството й бе включено в програмата на „София филм фест“, където бе показана панорама от пет нейни филма.
 
Госпожо Русева, кой организира този Фестивал на българската култура в Брюксел... 
Фестивалът се организира от българи, които отдавна живеят в Брюксел. В основата е филмовата ни къща Diogene, създадена през 1988 г. от мен и Любомир Георгиев. И двамата сме филмови продуценти, занимаваме се предимно с документално кино, но покрай това натрупахме опит и в организирането на културни събития.
 
Кога ви хрумна идеята, какво я предизвика...
Причината бе липсата на съвременна българска култура, която да удовлетворява естетическите нужди на земляческата ни общност в Брюксел, която е доста многобройна. Ние, бъларите, които живеем извън родината си, сме особена категория. Никога не сме докрай интегрирани в новата си среда, но в същото време някои от връзките с родната страна се късат. Съвременната българска култура ни помага да поддържаме жива тази духовна връзка.
 
А как започна всичко?
Повечето приятели, които ни гостуваха, питаха можем ли да организираме някаква прожекция, гостуване на изложба или на театрален спектакъл. Както споменах, по време на снимките на филмите ми „Виртуозите от никъде” и „Срещу течението“, ни се наложи да създадем отлична организация, особено покрай работата ни около „Виртуозите“. Този филм разказва за неколцина невероятни български музиканти, на които помогнахме да осъществят няколко концерта в България и в Белгия.
 
Каква бе първата стъпка?
Започнахме с представяне на филми в партньорство с европейските институции, с фондацията „Йехуди Менухин“ и други. Това бе първата стъпка, която направихме още през 2000 г.  А през 2010 г. за пръв път поканихме и театрален спектакъл – „Черни очи за случайни срещи“ на режисьора Борислав Петранов. Препълнената зала ни даде ясен знак, че българската ни общност има нужда от родното изкуство. Това ни даде кураж и през следващата година организирахме първия по-цялостен Фестивал на българската култура.
 
Фестивалът се провежда вече за трети път... С какво тазгодишния се различава от предишните?
В предишните издания представихме предимно новото българско кино, театрални спектакли и космическия глас на голямата Валя Балканска. През тази година, заедно с клуба за наши народни танци „На хорото”, срещнахме публиката ни с изключително интересни български музиканти, които са по-известни по света, отколкото в България. Успяхме да привлечем и доста съмишленици, които ни поддържат, включително мнозина белгийци, наши приятели. Например с тяхна помощ успяхме да организираме концертите на Валя Балканска във Фландрия и Валония, които преминаха при огромен успех, макар че публиката бе предимно от чужденци.
 
Как подбиратe филмите, постановките, които представяте пред българската общност?
Опитваме да покажем както различните гледни точки в изкуството, така и да предлагаме различни художествени прояви: едни по-леки, по-забавни, други по-арт. Търсим разнообрази както между жанрове – моноспектакли, филми, концерти, литературни срещи, така и баланс между утвърдени български автори и новите изгряващи звезди.
 
Кои са по-предпочитани от публиката – по-младите или по-известните? 
Интересни са зрителските реакции, защото определено имат носталгичен привкус. За това най-силен е интересът към големите имена. Например към Валя Балканска и Татяна Лолова, които препълниха залите, докато при другите прояви, които не са по-малко интересни, няма толкова необикновен интерес, особено ако участват по-млади и по-неизвестни творци. Въпреки това упорстваме в налагането на младите, тъй като смятаме, че културата е динамичен, жив, развиващ се организъм и тъкмо новопоявилите се таланти дават представа за онова, което днес се случва в България. Надявам се, че предстоящите дискусии с поканените български режисьори, поети и писатели, силно свързани с българското съвремие, ще се превърнат в събитие, защото знам, че те имат какво да кажат. Така и нашата публика ще може да извлече нещо повече за себе си от тези срещи.
 
Кои са акцентите в тазгодишното издание?
За първи път включихме и детски спектакъл по книгата „Приказки за злояди деца” на писателя Красимир Дамянов, защото децата са най-потърпевши от факта, че не растат в родната си среда. Гвоздей в програмата ни бе и срещата на актьорите от „Ха-Ха-Ха ИмПро Театър“ с българските ученици от европейското училище. Този спектакъл за тях не бе просто развлечение. Срещата им с българското слово легитимира майчиния им език, съхранените спомени, стимулира въображението им, събуди положителни емоции, свързани с родината.
От изключително значение са и предстоящите литературни срещи. Не толкова като представяне на нашумели литературни произведения, а като повод за размисъл относно света, от който идваме и който страшно се промени през изминалите 25 години. Тези разговори стимулират собствените ни възприятия – откъде идваме и накъде вървим, какво сме напуснали и кое за нас е най-важно във връзката ни с България. Затова този година поканихме двама български автори – Красимир Дамянов, писател, който твори в емиграция, и Румен Леонидов, един от най-активните автори на български терен, с много силни социални изяви и обществено присъствие.
 
Покрай случващото се във фестивала сигурно имате някои интересни случки или неочаквани ситуации?
Да, няма да забравя, когато попитаха Валя Балканска какво й е направило най-силно впечатление в Брюксел, тя отговори, че за пръв път виждат българи, които не говорят лошо един за друг, а си помагат. Интересни са и реакциите на публиката. В началото хората идваха с доста голямо недоверие и бяха в непрекъснато очакване, че ще се случи нещо негативно. После се отпуснаха, особено след спектаклите, по време на срещите с актьорите. Например след представлението на „Ха-Ха-Ха“ публиката не искаше да се раздели с момчетата и да ги пусне да си тръгнат. Но може би най-траен ще остане споменът ми от първия спектакъл, „Черни очи за случайни срещи”, защото преди представлението се питахме дали някой въобще ще дойде, но когато всички билети се продадоха и залата се напълни, трябваше тайно да внасяме столове, защото желаещите да видят спектакъла се оказаха толкова много, че насядаха навсякъде, включително и на сцената.
 
А как реагират белгийците, с които си партнирате?
Интересни са и техните реакции. Белгийският екип на филмовата къща, които също помагат за фестивала, са искрено впечатлени от българската общност и особено от духа, който цари по време на представленията. И вече няколко пъти ни казват, че нарочно остават в залата, макар да не разбират езика, защото има нещо много силно позитивно и зареждащо в отклика на българската публика, която диша заедно и се смее заедно.
 
Казахте, че имате много съмишленици.
Слава богу, не сме сами, мнозина българи ни помагат, но най-хубавото е, че си сътрудничим – това наистина е нещо ново. Когато някой се захване да организира нещо, другите се включват, имаме взаимно желание да си помагаме.
 
Получавате ли подкрепа от българските институции?
Имаме поддръжка от Посолството и Постоянното представителство, както и от редица индивидуални радетели на културата ни като Райна Стоянова, Мария Цветкова от клуб „На хорото”, която провежда уроци по народни танци. Сътрудничим си и със „Светулка“ от Антверпен, също клуб за български фолклор. Започнахме и по-тясно партньорство с клуб „Гайда” от Люксембург, който също предлага културни срещи на българската общност.
 
Как финансирате фестивала?
Фестивалът се финансира основно от входните такси за събитията. Имаме малка подкрепа от Посолството, която отчасти помага за покриването на наема за залите, а цялата организация е на доброволни начала и се осъществява от екипа на филмовата къща. Много сме задължени и на всички, които се включват в рекламата, разпространяването на информация, при посрещането на гостите с баница или с погача.
 
Какви са отзивите у нас и в чужбина?
Ако трябва да направя равносметка за тези три години, ще кажа, че три неща са важни: най-обнадеждаващото е, че фестът вече създаде своя традиция, второ, че обедини мнозина българи, и трето, това, че продължава да съществува. Защото само в страни с много сериозна държавна подкрепа такъв тип фестивали успяват да се направят. И да продължат да съществуват. Но вече ми струва, че стигнахме до важен ключов момент:  за да стане по-ефикасен, този фестивал трябва да придобие по-голямо международно значение. Все още ни липсват съпътстващото всяка програма присъствие, по-мощна реклама, както и преводи на други езици (вкл. и симултантни), за да може да се привлекат медиите, да се придаде необходимата тежест на идеята и на значението от реализацията й, за да може, в крайна сметка, да се извадят повече дивиденти за България. За целта фестът се нуждае от по-сериозна държавна подкрепа, от осъзната национална политика, която да съдействат за представянето на българската култура зад граница. Тогава в програмата ще включим по-мащабни събития, които ще привлекат вниманието на белгийската и другоезичната публика в Брюксел, както и интереса на местните медии.
 
Какво най-вече ви е нужно, за да преодолеете ключовия момент в развитието на феста?
Нужна ни е доста по-мощна рекламна кампания от тази, която можем на този етап сами да осъществим. Това ще промени не само отношението към тукашната българска общност, но и значително ще разшири зрителския кръг. За съжаление силите не са достатъчни за осъществяваме всичките си намерения. Например отдавна искаме да представим в Брюксел спектаклите на Александър Морфов, на балет „Арабеск“, както и други интересни постановки, които са на много високо международно ниво, но засега това не е по силите ни.
Публикува се по:
http://fakel.bg/index.php?t=3190

 

 на снимката:
Златина Русева и  Джони Пенков