СРЕЩИ

Любен Диманов, художник: Любовта движи живота ни

05 юни 2013

 

Любен Диманов е изключителен график, живописец и илюстратор. Ученик е на проф. Георги Богданов, завършил е заедно с Йоан Левиев, Димитър Киров и Георги Божилов-Слона.
Художникът твори в областта на живописта и стенно-монументалните изкуства.След дипломирането си се насочва към графиката.
Любeн Диманов е смятан за едно от емблематичните имена на българската графика през 60-те и 70-те години.

От 1976 г.  живее в Париж. Установява се във френската столица след поканата да работи с парижката галерия “Рьогард”.
През 2013 година Любен Диманов нареди изложби в България и Франция. Предлагаме интервю с художника, взето при предстовянето на творбите  му в Родината.
 
- Маестро, и в тази изложба ги има любимите ви образи ­ конете. Те ли ви носят чувството за свобода?

- Във фантазията си летя винаги с кон. И отивам, и се връщам. В реалния живот никога не съм се качвал на кон, не съм се занимавал с коне. Но съм възхитен от тях, от хармонията, скрита в телата им. Изящно, нежно чувствително животно.
С един галерист говорехме и той ми сподели, че има състезателни коне и те не са толкова интелигентни. Природата е интелигентна, отговорих аз, че ги е създала така прекрасни. Те преодоляват с бяг, с галоп.

- Какво се наложи да преодолявате в своя живот?

- Навремето бяхме малко по-затворена страна и много млади хора имахме желание да разбием клетката. С една такава чиста наивност мислехме, че светът ни очаква. Изведнъж отиваме там и виждаме, че светът всъщност не ни очаква. Че трябва да го накараме да ни очаква.

- Но вие сте заминал за Париж след конкретна покана да работите там.

- Имаше стени независимо от всичко, особено преди да заминем. А и когато вече бях в Париж. Например, имах покана да правя изложба в Лондон и не можех да отида. Паспортът ми бе до Франция. Все пак, когато попаднах там, беше друго. Разчитах единствено на себе си в един свят със свои правила, в който трябва да си намериш мястото.

- Какво ще открият в изложбата ви посетителите?

- Картините тук са една автобиография. Това са късчета от моя интимен свят. Аз се разхождам в себе си, тичам подир себе си. По този път, в това тичане, намирам различни неща и те ме радват. Споделил съм ги с хората чрез картините.

- Изпитвате ли носталгия към родината?

- Заминах за две години, след това продължих ­ не можех да оставя нещо, което съм съградил вече. Не съжалявам за решението си, защото никога не съм губил връзка с отечеството си. Може би защото от самото начало с мен бе и семейството ми. Ние си бяхме едно отечество там.
Независимо от избора ми, сигурен съм, че и тук, и там, пак щях и ще си бъда Любен Диманов. Може би тук, в България, малко по-различен, но щях да съм себе си.

- Какво ви даде Париж?

- Две неща. Бях доволен, че мога да разчитам на себе си, че за всичко отговарям сам. Другото е, че благодарение на това решение успях да изпитам себе си.
Само когато попаднеш в такава ситуация, в непривична среда, можеш да провериш себе си, това, което носиш в себе си. Да имаш желанието да се наложиш, да успееш в този свят.

- Още ли го имате това желание?

- О, разбира се, то си личи.

- Следите ли обществения и културния живот в България?

- Да, и като всеки българин ме боли за някои неща.
Като мнозина не харесвам пошлото, чалгата и съумявам да се предпазя. Не я чувам… Винаги съм искал да рисувам. През целия си живот!
В рисуването има любов. Като всеки човек и аз се тревожа за това, което обичам ­ близки, приятели, светът изобщо. Вярвам, че силата на любовта движи живота ни. Без нея не може.
Интервю на Мария Дуцова
В.”Марица”
Публикува се по:
http://marica.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B5%D0%BD-%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B2%D0%B8%D0%B6%D0%B8-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B8-news96557.html