ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Теодора Димова, писател: Без отношение към вечността човекът е самотен, а животът му – лишен от смисъл

07 май 2013

 

С „Майките“ (2006) Теодора Димова спечели Голямата награда за източноевропейска литература във Виена. Романът има единайсет издания у нас. Публикуван е на девет езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др.
„Адриана“ е преведен във Франция, предстои излизането му в Чехия.
През 2010 г. „Марма, Мариам“ получи националната награда за литература „Хр. Г. Данов”.
Пиесите на Теодора Димова „Без кожа“, „Змийско мляко“, „Кучката“, „Любовници“, „Невинните“ и др. са играни в различни театри в страната и в чужбина.
Теодора Димова  е колумнист на портал „Култура“ и в-к „24 часа“.
- Кога усетихте, че писането е отреденото Ви от съдбата поприще?
- Винаги съм си водила дневник – от момента, в който научих буквите. И ми се струваше, когато бях дете, че ако не запиша всичко през деня, все едно то не се е случило. Имах усещането, че само през записването нещата добиват плът и стойност. С времето не можех да си представя да се занимавам с каквото и да е друго. Опитвах се да работя като журналист, бях във вестник три месеца и напуснах, преподавах английски в Техническия университет, бях три години учителка, опитах се и да превеждам. Нищо от това не ме удовлетворяваше.
- „Майките” стресна закърнялата ни чувствителност като общество към болката на децата. От какво страдат те?
- От недостиг на топлота и любов. Сега все пак вече има известна промяна в сравнение с времето отпреди 10 години, да речем, или веднага след 89-а. Бяхме погълнати от бурните обществени процеси, после ни се стовариха безработица, инфлация, последва емиграция и връщане обратно, не обръщахме достатъчно внимание на децата си, от всичко това те се почувстваха изоставени. И именно тогава и поради това избухва тяхната агресия и автоагресия. Но дори и днес се случва подобно недостатъчно, как да кажа, чиновническо отношение към децата. Ето, директорката от Пловдив, която уволни преподавателя заради харлем шейк, казва, че учителят не може да бъде приятел с учениците. Родителят също не можел да бъде приятел с детето си. Подобни изказвания ме изумяват.
- Да си господар, началник на детето е вкоренено в битовата ни традиция, а се вайкаме в същото време, че юношите са неконтролируеми.
- В нормалните общества да командваш детето си, да му се налагаш, да го подчиняваш, е недопустимо. Колкото е по-тежка дисциплината, толкова по-трудно контролируеми са децата. Защото едно дете не се възпитава чрез дисциплина, а чрез любов, приятелство, доверие. Ако то не научи в семейството си тези неща, къде ще ги види? А този учител бе уволнен, защото е постигнал максималното в своята професия. Това се случва навсякъде. Когато станеш най-добър в професията си, като че ли си извършил грях, при това непростим – трябва да бъдеш отстранен по един или друг начин.
Солидарността с другия, уви, е изчезнала, няма ближен, ближният е станал далечен и чужд, в най-добрия случай безразличен. Ценностната система е преобърната. Добротата, скромността, смирението се възприемат като отживелици. Дефицитът на човещина е по всички нива и заради това избухнаха протестите. Но те трябва да са колкото навън, толкова и навътре към самите нас, да се вглеждаме в себе си и да си даваме сметка, че от нас самите зависи основното. Христос казва: „Виждаме сламката в чуждото око, но не виждаме гредата в своето”. Евангелието е съвременно и съотносимо към всяка днешна ситуация, към всеки човек, евангелските ценности биха могли да ни бъдат от помощ всеки миг и да направят живота ни смислен и красив.
- Постоянно е в оборот „гражданското” и понятието сякаш се износи, преди да сме схванали истинския му смисъл.
- При нас чувството за общност се е загубило изцяло, а гражданско общество би могло да бъде изградено единствено върху този фундамент. Ние сме абсолютно атомизирано общество. Дори хората от гилдиите не са единомишленици. Наскоро бях в Словения, представях “Майките”. В Съюза на писателите, в една прекрасно поддържана стара къща, колегите ми казаха – каквото и да се е случвало със страната, ние никога не сме се разцепвали. А българското общество се разцепва непрестанно, непоправимо, на всички нива, във всички посоки.
- Лечим ли е този недъг и как?
- Има отделни искрици надежда, но те могат винаги да бъдат попарени. Ето пример – еуфорията по инициативата „висящо“ кафе. Солидарността, благотворителността е нещо, което ни липсва. Но не институционализираната или медийна, ефектна благотворителност. А тази естествена, братска солидарност от човек на човек, от сърце на сърце. Тази човешка солидарност, която спаси близо петдесет хиляди души от концентрационните лагери...
За мен центърът на живота е вярата. А у нас вярата се смята за нещо неактуално, неважно, вехто, ненужно, немодерно. Ние продължаваме да живеем в невежество по отношение на християнството. Макар че нещата бавно, трудно започват да се променят. В църквите влизат все повече млади хора – интелигентни, търсещи, откриващи християнството като ценностна система, а не само като пищно богослужение, палене на свещи или носене на кръстче за късмет.
- Но нали може и без да е вярващ, човек да следва постулатите на доброто и почтеността?
- Това е така, защото християнските ценности са толкова естествени за човека, колкото дишането. И без да има осъзната вяра, човек би могъл да живее според тези ценности. Но вярата ни помага да ги осмислим по-дълбоко и същностно, иначе те са постулати. Ако евангелският призив се осъзнае и осмисли, той има силата да възстанови спойката и ценностите в обществото ни.
- Как само за броени десетилетия пълният ни с градивна енергия народ (да видим само достолепните лица от пожълтелите снимки) стигна до такова самоокайване и обезверяване?
- Лицата от старите фотографии излъчват честност и достойнство, имат изражение на хора, които се гордеят с труда си, с богатството си, с отечеството си. Защото са спечелили богатството си с труд. А да си богат е означавало да даряваш за другите, да се гради, да се напредва. Сега е точно обратното – ние не можем дори да опазим, да поддържаме това, което те са построили. Стенописите в храма „Св. Александър Невски” са в страшно тежко състояние. Имаше кампания за събиране на средства и се събраха едва 16 хил. лева, а сам дядо Добри дари на храма два пъти повече. Поразително е.
- Да се върнем на вярата – защо е трудно да се отличи от суеверието?
- Една от най-дългосрочните и коварни последици от тоталитарния режим е съсипването на вярата. Аз съм едно от многото поколения, които израснахме в пълно невежество по отношение на християнската вяра. Без да искаме, предадохме това невежество и на децата си. И те, без да искат, ще го предадат на своите деца. Именно в това почти автоматично разпространение на невежеството, на греха е коварството на тази най-тежка последица от тоталитаризма. И се изискват усилия, за да бъде спрян този самоубийствен процес.
Написах романа „Марма, Мариам”, за да свидетелствам как един съвременен човек се обръща в Христовата вяра. Един човек от нашите невежи, безбожни, объркани поколения, толкова склонни към суеверия, източен мистицизъм, астрология, антропософия, дъновизъм и какво ли още не. За съжаление съм минала по целия този път, изгубила съм страшно много време и енергия, коствало ми е безкрайни заблуди и разочарования. Трудно е да си кажеш – невеж съм по отношение на християнската вяра. Много трудно и тежко е да започнеш да четеш, да търсиш, да проумяваш, да се съветваш, да питаш. В началото проумявах една десета от прочетеното.
- Има ли потребност от хуманитаристика във време, фаворизиращо техниката, парите?
- Има потребност, защото те не дават смисъл. Когато човек живее без отношение към вечността, той се чувства неизменно самотен и най-важното – лишен от смисъл. Ако нашето съществуване се определя само до смъртта, всичко е абсолютно безсмислено. Със смъртта всичко свършва. Докато християнството казва – не, не свършва... Колко хубаво би било да празнуваме Възкресение Христово с истинска вяра, че Христос е възкръснал, за да ни дари с вечност, с радост, която дори не можем да си представим, с изконен смисъл. Без това всичко в живота е неистинско, външно, механично.
bgnow.eu
Публикува се по:
http://www.briz15.com/novina-43844/
Заб. Заглавието е на инфопортала „Родина”