ОТКРИЙ СЕБЕ СИ И СВЕТА

Калина Томова, САЩ: „България е дълбоко в сърцето ми”. Стихове

26 юни 2012

 

Калина Томова е родена в Хасково. Завършва ВИНС - Варна, специалност “Счетоводство и контрол“ и “Педагогока“. Пише поезия, импресии, проза. Има публикации в печатни издания в родния си град – вестниците “Хасковски вести“, “Шипка“, “Новинар-юг“ (1992-2008), в електронното списание „Литературен свят” и др. От 2008 г. живее в Чикаго, САЩ. Кореспондент е на в-к “България сега“. Публикува репортажи от събития на българската общност и лично творчество. Съосновавател е на Литературен клуб “Българско слово“ в Чикаго през 2009 г., Поставя началото на ежемесечни срещи на литературни творци с ценители на писаното слово. През април  2010 г. е учреден Съюз на българските писатели в САЩ и по света. Калина Томова е негов секретар и член на Управителния съвет.
За себе си споделя:“Като дете, мечтаех да пътувам по света... Да опознавам хората, да обхождам далечни земи и да разказвам – за това, което съм видяла, което ме е впечатлило и развълнувало, за различните лица на живота. После... Животът ме “заземи“, макар да не се поддавах докрай. Живях в различни места на България, опитах различни професии. Специалността ми позволи това разнообразие. Икономист, проектант, счетоводител, педагог, държавен служител... Но дълбоко в същността си – пишещ романтик! Родена и израснала в топлотата на юга – неподражаемия старинен град Хасково, потопила се в красотата и уникалността на морската столица Варна, докоснала “отвътре“ магичната Родопа планина по време на престоя си в Кърджали, а по-късно вдишала лечебния въздух на курортното селище Минерални бани, успях да съхраня далечната детска мечта като заветно зрънце надежда. За да достигна в един непредвидим миг до Америка! Америка ми дари шанса да дам изява на перото, да намеря онази част от себе си, която винаги ми е доставяла усещане за пълнота и хармония. И да разказвам... за различни събития и специфични истории от далечни места по света – мечтата от моето детство! А България? Тя е винаги тук – дълбоко в сърцето ми, независимо къде и за колко време ще бъда.“
Блян
 
Ще те създам от нищото – за да те има, за да покълне шанс да те намеря и да не бродя все сама – безспирно търсеща и с болка скрита, че не открих те из света голям!
 
От вятъра ще взема устрема и ще го превърна в цел на твоя път!
От цветето ще взема нежността, финеса му и ще ги вплета омайно в твоята душа!
От водните стихии силата ще взема,за да ти дам и мощ,  и дързост,  и каприз…
От огъня ще заредя сърцето ти,за да познаеш знойни страстии да си огнище с неугасваща жараваза душата ми,  премръзнала от дългото пътуване  между сърцата ледени,с които ми е съдено деня си да деляи нощите – тъй страшни,  тъй самотни всеки път!
От Ангелите ще поискам  светлина пулсиращав кръвта ти тайно да втъкат…
А пък звездите ще помоля  с вихрени енергииплътта ти огнена да заредят.
 
Накрая ще помоля Господа да одобри мечтата ми и дух да ти даде, и плът! Да вдъхне в теб и част от Себе си и да те изпрати нейде в моя път…
 
Импровизация
            Калина Томова
Боса, притича по топлия пясък...
Насреща шумеше морето.
Погледна вълните,
събуди мечтите
и волно разпери крилете.
Сън ли било е? Кога ли свободна
пътуваше с птичите песни?
Сега го измисля
или е истина?
А пясъкът скърца в нозете...
Докоснала нечия длан непозната,
в която усети човечност,
въздиша по минало,
но без настояще
върви по земя непозната.
Морето, морето... Вкусът на вълните...
Къде са въздишките бели?
Къде са огньовете,
претопили водите
в искри от прикрити копнежи?
А слънцето? Родното, живото слънце,
къде разпиля си лъчите?
Подала две шепи,
очакваща милост,
тя боса притичва в ... мечтите.
 
Носталгия
 
Нощна светкавица. Тътен прорязва небето.
Ехото жалостно тръгва – бездомник в нощта.
Малки светулки кръжат до несвяст над пътеките.
Тревата ухае, пропита с непонятна тъга.
 
Чужд континент. Непознати човешки порядки.
Изпразнени улици. Зад прозорците – тайнствен живот.
Жадувам общуване, но само на птиците радвам се.
Говоря с дърветата. И мечтая – за роден простор.
 
Гърми... И накъсва на дребно душата ми.
Парчета от нея прелитат – като птици в нощта.
Дъждът е наблизо. Но дали ще измие той раните?
Едва ли! Дълбоки са, трябва им много вода.
 
Светът се смалява. Едва ли не, влиза ми в дланите.
Дали да го грабна и здраво да стисна юмрук?
А после, да пускам по малко от него през палеца,
докато намеря към себе си правия път?
 
Мълчи тишината. Небето отдавна помръкна.
Последни светулки прелитат в самотен захлас.
Отмина дъждът, недостигнал до прага ми, някъде...
А пустите улици броят само светли петна.
 
Да, само на лампите светлите дири пресичат се
с тъмните сенки на стари дървета в нощта.
Това е... Самотна реална илюзия!
Една много приказна, но фалшива за жалост, мечта...
Текст и селекция: Георги Г.Николов