ПОСТИЖЕНИЯ

Лили Паслиева, Чикаго. На Пловдивски вечери край езерото Мичиган си спомняме любимия град в сърцето на Тракия

09 април 2012

 

 
На Пловдивски вечери край езерото Мичиган си спомняме любимия град в сърцето на Тракия
Лили Паслиева е завършила начална педагогика в Кърджали, с което започва своята  отдаденост към децата и тяхното възпитание. Има магистратура по педагогика и психология в СУ “Св. Климент Охридски”, журналистика към Техническия университет в София, както и Трюман колеж в Чикаго. Работила е като преподавател по педагогика в Кърджалийския институт. Била е училищен психолог в Пловдив в СОУ “Свети Константин-Кирил Философ” и  ОУ “Димитър Талев”. От 1999 г. със семейството си живее в Чикаго. Има две дъщери и две внучки, на 3.5 и на 7 месеца.
ЛИЛИ ПАСЛИЕВА, основател и директор на Български учебен център “Знание” и на Първото светско българското училище “Родна реч” в Чикаго
 
С ЛИЛИ ПАСЛИЕВА разговаря Хенриета ГЕОРГИЕВА, в.”Марица”
 
- Как попадна в Америка? Защо Чикаго?
- През 1998 г. голямата ми дъщеря дойде да учи в Америка. Спомням си как в Пловдив по това време компютрите се брояха на пръсти, нямаше още и интернет кафета и как един близък ни заведе в ПУ и тя имаше около час, за да проучи за учебните заведения тук. Приеха я и тя замина. Оттам все ми пишеше едни хубави дълги писма, описвайки къде ходи, какво вижда, и винаги завършваше писмата с това колко много иска да ми покаже тези места.
На следващата година дойдохме цялото семейство в щата Кънектикът. Дъщеря ни замина да учи в Нюйоркския университет, а ние заминахме за Чикаго, защото имахме приятели, които ни посрещнаха. Същата година ние дадохме подслон на три семейства наши приятели от България и така животът се завъртя с пълни обороти.
 
- Колко са българите в Чикаго? Кои са най-сериозните бариери за образования българин в Америка?
- По неофициална статистика българите в Чикаго са 150 000. Водят го, както съм чувала, за четвърти по големина български град. Има моменти, в които напълно забравяш, че си в Америка. И това е хубаво. Това означава, че следваме пътя на емиграционния процес в Америка, т.е. да се запазиш като общност, да запазиш етническите си корени и същевременно да си част от предизвикателствата на тази съвсем нова култура.
Трудностите са много, но за образования, амбициозен българин е много трудно да приеме, че трябва поне в началото да работи каквото и да е, за да се издържа.
 
- Как се чувства един пловдивчанин в такъв мегаполис? Имат ли пловдивчани в Чикаго чувство за общност?
- За всеки сигурно е различно. За себе си бих казала, че беше голямо предизвикателство да се чувстваш като част от нещо много голямо. Наскоро дъщеря ми ме попита точно това - как съм се чувствала по онова време. Тя зададе въпроса си по много интересен начин, оприличавайки ме на малка риба в голям басейн. Този отговор дадох и на нея.
В Чикаго живеят много пловдивчани. Каквато и цифра да кажа, няма да съм точна, но са много. Организират се Пловдивски вечери и на тях се срещаме и ставаме приятели. Приятно е, много е приятно да се срещнеш с някой, с когото да можеш да си говориш за Пловдив, да знаеш, че и той е бил там, където и ти, че е обичал места, които и ти.
 
- Най-трудният ти момент в Америка?
- Когато загубих съвсем неочаквано съпруга си и трябваше да продължа сама.
 
- Как център “Знание” се превърна в български оазис в Чикаго? С кои постижения се гордеете?
- Основател съм и директор на Български учебен център “Знание”, на Първото светско българско училище “Родна реч” и на Българското училище “Родолюбие” в Чикаго. Българският учебен център “Знание” се роди като нещо уникално, нещо, за което времето беше назряло и необходимостта бе тази, която го налагаше. Така БУЦ “Знание” стартира през 2005 г. Към него беше изградено и първото светско българско училище в Чикаго, което нарекохме “Родна реч”. И така в един добър ден с около двадесетина родители и техните деца създадохме училището към центъра.
Работата беше много, искахме толкова много неща да правим, от които имаше нужда българската общност в Чикаго, която по това време се разрастваше много бързо. Още първата година децата в училището се удвоиха, а сега вече са повече от 120. Центърът започна да функционира с Арт клуб, Музикален център, Народен хор за възрастни, мародни танци за деца, модерни танци, математика и др. Създадохме и развихме много успешно и няколко клуба: Литературен клуб “Алеко Константинов”, Клуб “Вярващи очи”, Инвестиционен клуб “Знание”, Клуб “Университет за родители”.
Правим различни по тематика семинари, които да подпомогнат българите при адаптирането им в новия съвсем различен свят. Имаме издадени три книги “Сборник Родна реч” част 1 и част 2 и “Родна реч в Америка”, повече от десет DVD албума, Годишник 2010 г. Работим с децата по много проекти през годината. Празнуваме всички празници по българския фолклорен календар и при нас, в “Знание”, си е една малка България, в която всички - деца, родители, учители, обичаме да се потапяме.
 
- Как в Чикаго отбелязвате националния празник 3 март? Той ли е най-таченият празник за българите в Америка?
- Бих искала да честитя 3 март на всички българи, където и да са те по широкия свят. Преди 5 години на 3 март за първи път българското знаме беше издигнато и развяно на централния площад пред кметството на Чикаго. Оттогава това е Ден на българите в Чикаго.
Тази година на площада ще се стекат стотици, хиляди българи. Ще се вият народни хора, ще се раздават мартенички на площада и като на парад организирано ще стигнем до Милениум парк в Чикаго, където ще украсим едно дърво с мартенички. Използваме всеки празник, всеки повод, за да се чува за България.
 
- Как се справяш с носталгията? Какво от родината и Пловдив ти липсва най-много?
- Справям се с много работа. Липсва ми всичко - градът, понякога просто го усещам, просто се пренасям там, вървя по улиците, срещам се с хората, с приятелите си. Преживявам красотата на спомените си в реално време. Аз обичам България. Ценя я и ми липсва. Тук любовта към родината се усеща много силно. Слушането на химна е съпроводено винаги със сълзи на обич и умиление. Стремя се с моя екип в център “Знание” да предадем тази обич, да запалим това пламъче в детските сърца.
 
- Гордееш ли се, че си пловдивчанка?
- Разбира се, че се гордея. Смятам, че всички ние, които сме свързани с Пловдив, трябва да се гордеем с града си. Макар и само от 15-20 години да сме общност в Чикаго, ставаме все повече, все повече тук се знае за България. Ние сме навсякъде, имаме 5 български църкви, 9 български училища, 4 български вестника, Генерално консулство, 6 български ресторанта, почти във всички магазини се продава наша, българска храна, която американците много харесват. Толкова е силно вече присъствието ни, че няма как да не знаят за нас. Всички се отнасят с много уважение и доверие към нас.
 
- Идваш ли си често? Как ти изглеждат България и Пловдив сега?
- Да, идвам си често. България я обичах и преди, обичам я и сега. Градът ни е станал по- чист, по-уреден в сравнение с това, което беше преди.
 
- Може ли човек да е истински щастлив далече от родината?
- И да, и не. Народът ни е казал, че камъкът си тежи на мястото, но животът много се промени. Светът се отвори, ценностите и критериите са различни. Човек е щастлив със семейството си, с приятелите си, с това, което прави.
Има една мисъл, която ми попадна, в един календар. А както знаете, няма случайни неща или по-скоро нищо не е случайно, само трябва да имаш очи да го видиш и прозрение да го разбереш. Та тази мисъл много ме подкрепяше морално: Там, където си, Господ е очертал това място за теб. И аз като всички много страдах по всичко мило и родно, но приех тази мисъл като водеща. Осъзнах, че Бог ме е пратил по определени причини, на точно определено място за момента. И всъщност няма значение къде е човек, той трябва да продължи да изпълнява мисията, за която е дошъл на Земята. Трябва да успее да намери вътрешното равновесие и да остане щастлив.
 
- Би ли се върнала в България?
- Да, разбира се. Бих се върнала. България е моят дом!
Със съдействието на Агенцията за българите  в чужбина
Публикува се по: в."Марица"
http://marica.bg/show.php?id=76984