СРЕЩИ

Актрисата Ваня Цветкова: „Човек си крие инстинктивно зад фасадата неща, които не иска другите да знаят за него”

31 октомври 2011

 

 

 
Ваня Цветкова  е приключила снимките на новия български тв сериал “Седем часа разлика”, в който играе главна роля. От септември сериалът ще е на екран. За първи път, откакто живее в Щатите, я виждам доволна, щастлива и умиротворена. Преди Ваня беше тъжна и драматична. Сега непрекъснато се усмихва. Облечена е в дънки и тишъртка и твърди, че леко е напълняла. И да е, не й личи. Разбира се, времето е рисувало по лицето й, но е трудно да приемеш, че тази жена с фигура на момиче е майка на 28-годишен син.
 
Точно преди двадесет години, през 1991-а, звездата на родното кино, заснела 20 филма, между които “Бариерата”, “Комбина” и “Адио, Рио”, напусна България на върха на кариерата си, поставена пред свършен факт. Без да й каже, съпругът й - помощник-режисьор в Народния театър, спечелва зелена карта. През 1990 г. той заминава в щата Айдахо. Година по-късно Ваня отива при него, след като той успява да я убеди, че така ще е по-добре за сина им Павел. Животът в новата страна обаче бързо слага край на брака им. Ваня заминава за Лас Вегас с детето си, става крупие в едно от лъскавите казина на столицата на хазарта и се примирява, че никога повече няма да застане пред камера.
 
През 2004 г. невъзможното става възможно. Ваня се снима в българския филм “Другият наш възможен живот”, а през 2005 г. в тв сериала “Патриархат”. Оказва се обаче, че това не е ново начало на кариерата й като актриса. Затишието продължава чак до тази година.
 
Сега Ваня с трепет очаква оценката на зрителите за филма „Седем часа разлика”. (Един от сценаристите е Милена Фучеджиева, която също е живяла близо десет години в Америка.) Нарича оценката присъда. Защото така я чувства. И силно се надява сериалът да продължи. Успя ли Америка да опитоми своенравната актриса? Ще си дойде ли да живее в България? Защо няма мъж в живота й?
Ваня Цветкова разказва за себе си пред EVA. 

Текст и интервю на Мариана Антонова

Ваня, снима със страхотно темпо три месеца и половина. Как ти се отрази връщането в професията?

Малко съм уморена, обаче съм много щастлива. Беше един прекрасен снимачен период. Просто не мога да повярвам. Все едно живеех в някакъв алтернативен живот. Такава роля, писана едва ли не за мен, повече няма да ми се падне. Всяка актриса мечтае за такова нещо. Не съм си представяла, че ще ми се случи.

Все пак си се надявала да те поканят да снимаш отново у нас.
Никога не очаквам абсолютно нищо. Нещата идват и аз или ги вземам, или не... Вярно е, че сме си говорили преди няколко години с Милена (Фучеджиева - б. а.) как може в България да не правят сериали. Защото това гледат хората. Аз например си прекарвам свободното време в Щатите пред телевизора. Казвала съм на колеги режисьори: дайте да направим някой ситком у нас. Говорихме, говорихме и накрая стана. Но има и такъв момент: за мен стана точно навреме. Когато нещата се случват навреме, тогава можеш да ги разпознаеш.

В началото си била скептична към предложението.
Защото предишния път се подиграха с мен за един сериал. Викаха ме за тая роля, за оная роля, правих проби, пък след това се оказа, че не съм била избрана. Казах: добре, само че защо ме занимавате? Тогава въобще не мислех да идвам. Беше ми рано. А за “Седем часа разлика” много бързо взех решението, то си беше назряло. 

Какво означава назряло?
Това, че синът ми вече беше на път да стъпи здраво на краката си. А на мен това ми беше целта - да съм сигурна, че е станал финансово стабилен. Той е на 28 години, програмист е, започна собствен бизнес.

В България ли ще живееш?
Мога да живея навсякъде. За мен светът вече няма граници. Но там, където е детето ми, там искам да бъда. Не искам да живея с един океан между нас. Не бих могла да го преживея. Да не говорим, че онази държава там ми е като тази тук. Живея в Щатите почти 20 години. 

Купили сте си къща заедно със сина ти?
Дадохме апартамента под наем и си взехме къща. Синът ми свири на пиано, а в апартамента не можеше, защото в Щатите законите на междуетажната собственост са много строги.

Разбрах, че засега приятелката му не живее при вас. Какво ще правиш, като се ожени?
Като се ожени, ще го решим. Казала съм му: ще вземеш къща с отделна къщичка в двора за мен. Виж колко съм нахална!

Обикновено си идваше в България всяка година през септември. Тази година обаче се застоя повече тук.
Защото баща ми беше болен и трябваше да го гледам. После почина. Заминах си и дойде предложението за филма. Казах си, че май няма да стане така да си ходя и да се връщам. Така че тази година съм тук почти 6 месеца.

Какво стана с работата ти в казиното в Лас Вегас? Отпуска ли взе?
Това пък защо трябва да го говорим? Не съм взела отпуска. Няма да работя повече, край.

Леле, колко хора ще ти завидят!
Ама вие, докато си пиехте кафето и бирата тук, знаеш ли колко съм бачкала? В последните няколко години ставах сутрин в 3, за да ходя на работа. Достатъчно, стига ми вече. Постигнах си целта: синът ми порасна и си взе хляба в ръцете. В казиното се печели добре, обаче повече не мога да си представя отново да съм крупие. Но никога не казвай никога, нали знаеш.

Как издържа 15 години да работиш нещо, което не ти е по сърце?
Всичко е по финансови причини. Ако имах начин да печеля тук добри пари с актьорската професия, щях отдавна да съм се върнала. Освен това онази държава е много подредена и не може да се сравнява с нашата. Така че играеш, не играеш, важното е да дадеш пътя на този, който е след теб.

Е, все пак си актриса.
Никога не съм се смятала за актриса, не чувствам нито призвание, нито нищо. Просто в момента, в който започна да снимам, усещам, че съм в познати води, че това е нещо, което като че ли мога. Дори със затворени очи знам как да го правя. Но никога не съм се вземала насериозно. Напротив. Толкова години съм живяла като нещо съвсем друго... Обаче няма по-велика професия от актьорството. Който не го е преживял, той не знае.

Пробва ли да снимаш в Америка?
Не, там конкуренцията е в такива размери, че просто е извън нас. Още повече с акцент - забрави. Когато дойде моментът, в който започнах да мисля на английски, спрях да се опитвам да научавам повече. Много са ми смешни хората тук, като кажат: ах, той говори перфектно. Ама какво значение има кой как говори? Езикът е, за да комуникираш. А това колко перфектно произнасяш думите, е само за твоята суета. Правя грешки, като пиша. Това е истината. Обаче въобще не ми пука. Просто трябва да се живее много по-естествено.

Много ми е странно как се чувства човек като гражданин на две държави.
Все едно си без държава, но защо трябва да съм от държава? Днес е времето на глобалните усещания. Децата ни са деца на планетата. Тия младичките, дето виждам да ходят тук по улиците, са същите, които виждам в Лас Вегас. Никаква разлика! Защо аз трябва да искам граници? Живях 3-4 години в щата Айдахо, имахме там някаква къща. Станах, тръгнах и все едно никога не съм била там. В Лас Вегас напуснахме апартамента, в който бяхме 9 години, и все едно никога не съм била в него. В България хората стоят цял живот на едно място. А в Америка ако не се местиш през 4-5 години, много си се застоял. Американците са все на път. Наричам ги белите цигани на света. И на мен този начин на живот вече ми харесва. Абе, онази държава е изключителна. Много съм щастлива, че можах да я опозная.

Какво чувстваш първо, като си дойдеш тук?
София ми изглежда като всеки голям град по света - мръсно, натоварено, хората си живеят едва ли не на главите. Първоначално мръсотията малко ме отвращава, после свиквам. Защото във Вегас е такава чистота, че чак ти става неприятно. Но все пак Вегас е провинция. В Ню Йорк е същата мръсотия, същият гмеж, хора от кол и въже, същият дух, просто столица. Да не мислите, че само в София хората са дръпнати? В Ню Йорк не можеш да намериш един свестен човек. За разлика от Средна Америка, където всички са добри и искат да те залеят с внимание.

Намери ли си приятели американци?
Създадох си някакъв кръг от хора около мен, но не бих могла да ги нарека приятели. Защото са от друг бизнес и не можем да си говорим за нещата, които са ми интересни. Почти не съм излизала, даже отхвърлях такива предложения. А и не е възможно да се събирам с тези, които, да речем, са ми симпатични, защото един работи нощна смяна, друг - ранна сутрешна, трети - дневна, късна дневна и т. н. Всички почиват в различни дни и се работи и по празниците. Не можеш да събереш хора примерно за рождения си ден. Така че не ходя никъде освен на йога веднъж или два пъти в седмицата, когато имам време и сили. Правя го от 5-6 години. Била съм гимнастичка навремето, но не обичам да ходя на фитнес, да тичам, да вдигам тежести. Не ме кефи. А йогата е нещо невероятно. Започнеш ли веднъж, не можеш да спреш.

Толкова години маршрутът ти е бил от работа вкъщи и обратно?
В казиното не спирам да говоря по 8 часа. И като се прибера вкъщи, съм толкова изтощена, че не искам да виждам никого. Там всички са така. Излизат само през уикенда да се напият, ама да си махнат главата, и след това пак на работа. Аз дори не говоря по телефона. И да звъни, не вдигам слушалката. В последно време бях затворила дори имейла си. Затова Милена (Фучеджиева) не можа да ме открие с предложението за филма. Свързала се с моя приятелка от България и тя ми изпрати есемес: имаш имейл, прочети го. И по скайпа не говоря, а чатя. Разговорът те задължава. Отнема повече време. Няма смисъл. Пишеш точно каквото искаш да кажеш, другият ти изпраща точно каквото иска да ти отговори. Това е.

На практика това означава, че си абсолютно сама.
Как ще съм сама? Приятелите ми от България са с мен непрекъснато. Сутрин ставам винаги много рано, сядам на скайпа и докато си пия кафето, се започва един безкраен разговор.

Сега разбирам защо магнетична жена като теб е без мъж до себе си.
И аз съм си мислила защо. Смятам, че причината е в мен. Просто съм много егоцентрична. Трябва да си готов да дадеш, за да получиш. Аз не съм готова.

Дала си всичко за сина си, значи можеш да даваш.
То е друго. Почти всички жени в Америка се раздават за децата си. На мъжете не може да се разчита за нищо. Специално там им видях хала.

Е, то и в България на мъжете не може много да се разчита.
Ами тогава ти отговори на въпроса защо съм сама... Не знам. Не ме харесват мъжете по някаква причина. Какво да се прави. Човек има едно, друго няма.

Все пак един мъж до теб е отворена врата за времето, когато синът ти тръгне по пътя си.
Защо трябва нарочно да си отварям такава врата? Много вярвам в съдбата си и вярвам, че каквото има да става, ще стане. Аз единствено трябва да не му преча. Винаги съм живяла така, не виждам защо сега тепърва да се променям.

Хората правят равносметка на живота си на известна възраст. Не ти ли е вече време?
Ооо, за години няма да говорим! Досега все съм се била през пръстите за всичко, но напоследък започнах да мисля, че много се уважавам като човек. Можеш да разчиташ на мен. Ако ти кажа нещо, значи съм ти го казала, ако имам към теб ангажимент, значи го имам. Никога няма да ти взема дори една игла, ако не е моя. Имам една честност, насадена от родителите ми. Честност до глупост. Постоянно гледам да угодя на другите. Доста хора смятат точно обратното за мен. Защото изглеждам студена, авторитетна, даже груба понякога. Човек си крие инстинктивно зад фасадата неща, които не иска другите да знаят за него. Имам приятелки, които говорят с всеки непознат. Някакви празни приказки. Това не мога да го понасям. Ако обаче си ми близък, не мога да си представя да те нараня или да кажа нещо, което те обижда. Най-верният начин да ме заробиш е, като си добър с мен. Разбира се, когато ме настъпиш, ставам страшна. Синът ми ме коригира за доста неща. Не ми дава да кажа лошо за никого. Това е американското възпитание. 

Значи там няма мръсни номера, няма колеги да ти подливат вода.
А, има си. Но си защитен в своите си неща. Никой няма да те обиди, да те кара да направиш нещо, което не искаш, да ти говори по начин, по който не искаш да ти бъде говорено. Там хората не се докосват. Не си ходят на гости. И аз започнах да свиквам с това. Сега тук ми е неприятно, като дойде вкъщи някой, без да ме е предупредил.

Ти си станала абсолютна американка!
Не, просто понякога имаш нужда от своя си периметър. Но пък тази среда от приятелки, които имам тук още от детството, е незаменима. Такова нещо не се създава на зрели години. Ако ги нямаше, нямаше да си идвам. За какво? Майка ми си отиде, баща ми също... Никога не са ме предали, никога не са направили някаква простотия, винаги сме си помагали. Много съм щастлива в това отношение. Ама ето на - нямам си мъж. Виждаш ли как стават работите?

Ами намери си мъж. Ти нямаш нагласата да го търсиш.
Всички колеги от казиното бяха тръгнали да ми търсят мъж. Казах им, че си имам в България. И ме оставиха на мира. А те - женени за някакви, които ги лъжат, разведени-недоразведени, бият се, не знам си какво. Аз имам в живота си само любов. Защо трябва да живея с някого, дето не мога вкъщи да го гледам и той не може да гледа мен?

Ами дори само заради секса.
Ти пък! То за това не е необходима връзка. В кой век сме?

публикува се по:
http://www.eva.bg/

 

 

 

 

 

 

 
заглавието е на инфопортала „Родина”.