ПОСТИЖЕНИЯ

Генералният музикален директор на операта в Хайделберг отрича късмета, но се прекланя пред таланта

20 юли 2011

Генералният музикален директор на операта в Хайделберг отрича късмета, но се прекланя пред таланта


Успехът е скучен


Години наред се лишавах, но ми беше лесно, защото имах цел, казва Йордан Камджалов, новата музикална сензация в Европа

 

Йордан Камджалов е новата сензация на европейската класическа сцена. Чаровникът от Търговище е първият българин, спечелил престижната позиция генерален музикален директор и главен диригент на операта, филхармонията и фестивала в Хайделберг. Да имаш супербиография, е първото изискване, за да кандидатстваш за подобен пост. Избират го не защото я има и е по-добър от другите кандидати, а защото е несравним с тях. Още преди този успех западната преса вече му е предрекла бъдеще на един от най-значимите диригенти на XXI в. Приемат го в Берлинската консерватория, когато е на 22 години. След десет години обучение сега той има ангажименти в германската столица, Лондон, Цюрих, Хелзинки, Лисабон, Лос Анджелис. Успява само по веднъж на 365 дни да се прибере в родината. През юни 2011 г. Йордан Камджалов е отново в България. Предстои му да дирижира в края на месеца трите представления на операта "Мадам Бътерфлай”. През септември има концерти с Берлинската филхармония, а през октомври ще дебютира и в "Роял фестивал хол" в Лондон. Живее в Берлин със съпругата си Наталия, която също е от Търговище, и двете им деца - Рада на година и половина и Кубрат на три.
 
Йордан има участия в над 15 международни майсторски класове
ФОТО ИЛИЯНА КИРИЛОВА

 
Господин Камджалов, как спечелихте престижния пост на  музикален директор на Хайделбергската опера в Германия?
 
- Когато ме назначиха, германците си направиха голям комплимент  - довериха се на млад чужденец, който да решава културната, политическата и  социалната съдба на толкова важна институция. Те демонстрираха наднационално  отношение.
 
- Лесно ли се стига от Търговище до Хайделберг?
 
- Хайделберг е кристализация на всичко, което ми се случи  досега. Пътят до него минава през идеали, стремеж и вяра - в това, че имам какво  да кажа и да направя.
 
- А какви са вашите идеали?
 
- Да бъда максимално полезен на максимален брой хора. Владее ме  идеята да споделя това, което имам - във всяко отношение. Така животът става  по-красив. Да съм само доволен, е много скучно.
 
- Нима успехът е скучен?
 
- Да, ако касае единствен човек. Споделянето е неговият смисъл.  Да се осъществиш като творец, независимо в каква сфера, е най-директният път към  щастието.
 
- Как се решихте да заминете?
 
- Първото най-голямо чудо в моя живот се случи, когато ме  приеха в Консерваторията в София. Идвах от Търговище и нищо не знаех. Второто  най-голямо чудо се случи, когато ме приеха в Берлинската консерватория. А това,  че сега правя международна кариера, вече не го смятам за чудо.
 
- Явно сте голям късметлия...
 
- Късмет ли? Никакъв късмет. Можене. Това, че мога, не  означава, че зная. И аз не знаех. От 17 години работя всеки ден, и събота, и  неделя. Целите ми са надличностни. Всичко личностно и национално е елементарно и  безперспективно. Не кореспондира с това, което ме интересува в живота.
 
- На кого се възхищавате?
 
- В науката има висока степен на обективност, която при нас я  няма. За мен Мариус Куркински е най-големият актьор, който се е раждал в България, но това не за всички е  така. Той е гигант, феномен. Спрямо него се чувствам малък. От Мариус за първи  път разбрах какво означава мултипространство в интерпретацията. Проф. Васил  Казанджиев е човекът, който ми даде старт в оркестровото дирижиране. Проф.  Кръстева ме научи да тълкувам музикални символи и формули в часовете по  полифония. XXI век не е на композицията, а на интерпретацията. Силните в нея  могат да сътворят чудо от каквото пожелаят. Както Мариус прави сензация от  най-скучния разказ. Той може да трансформира стара материя и да трансцендентира  в нея. Това е задача на изпълнителството в XXI в.
 
- Какво ви зарежда през годините?
 
- В моя живот има нещо, което ми дава сила, посока, стремеж,  разбиране, спокойствие, осъзнаване и радост. Срещнах го за първи път чрез  учителя Петър Дънов. Не искам да влизам в религиозни самоопределяния, защото  всяка идеология е чужда на единното ми виждане за света и човечеството. Хората  изглеждат различно. Но колкото повече пътувам по света, толкова повече разбирам,  че на субстанционално равнище сме еднакви. Различни са културните  наслоявания.
 
- От колко време сте заедно със съпругата ви Наталия?
 
- От началото на живота.
 
- Родителите ви сигурно са много горди?
 
- Не бих искал да се гордеят толкова много с мен.  Гордостта не носи щастие  Искам да се радват, а не е лесно човек да се радва.
 
- Щастлив ли сте?
 
- Ставам все по-щастлив, защото се приближавам все повече до  реализацията на целите си. А те са социални. Не може аз да съм щастлив, а всички  останали - нещастни, и да съм доволен. Това е болезнено.
 
- Българинът като че ли е затворен повече в себе си и щастието  на другия не го интересува?
 
- Това е свързано със страха и несигурността, в които живеем.  Но това е принудително състояние, нетипично и недоброволно за нас. Сигурен съм,  че всички искат да излязат от него. Отчуждаването е следствие на нашето  неразбиране, че ако сме заедно, ще сме по-силни и по-здрави. Трябва да променим  съзнанието и възприятието си, да се приближим към причините за съществуването,  да си отговорим защо живеем и какво искаме да научим.
 
- От какво се страхува човек като вас?
 
- От объркването на посоките. Не говоря за дирижирането.  Всъщност то е средство към даването и споделянето.
 
- Горд ли сте в националната си идентичност?
 
- Винаги съм на колене пред България. Кален и силен съм. Бедни  сме. Научени сме да не бъдем претенциозни в материален план. Години наред се  лишавах от какво ли не и живеех трудно. Но знаех защо го правя и ми беше лесно.  Не всички могат да битуват скромно и да се чувстват добре.
 
- Кога бяхте последно в България?
 
- В края на март - по повод фондацията, която основах. Тя  осигурява стипендии за инструменталисти, певци, композитори под 25. Когато ми  потръгна в международен план, реших, че няма да чакам да ми побеляват косите или  да трупам милиони. В момента съм много близо до младите хора, защото довчера бях  като тях. Разбирам техните нужди и стремежи.
 
- С какво ви зарежда посещението у дома?
 
- Планината ме вдъхновява най-много. През лятото си идваме, за  да се разходим из нашите гори и да видим приятели и роднини. Всичко това ми дава  енергия, за да продължа нататък.
 
- По-мила ли ви е природата тук?
 
- В България тя е изумителна. Не мога да кажа обаче, че липата,  която расте в Лондон или Берлин, е по-хубава от нашата.
Човек винаги иска да чуе, че нашето  е най-доброто
 
Но това просто не функционира. Фондацията ми отпуска стипендии  за българи не от патриотизъм и не защото аз съм българин. Предпочитам да  подкрепям бедни французи, отколкото богати сънародници.
 
- Какво искате да възпитате у децата си?
 
- Засега нищо не съм възпитал, но те възпитаха у мен възхищение  към безусловната автентичност. Децата са същества без боя. Абсолютна  спонтанност, откровеност, жизненост, любознателност, доверчивост, тотална  наивност, неизчерпаемо вдъхновение. Имат очите на творец. При тях всичко е  вълнуващо. Нещастието на порасналия човек е, че е изгубил това.
 
- Имате ли още приятели в България?
 
- Много. Нови и стари. Приятелството не зависи от времето, а от  интензивността на отношенията и резонанса. В Берлин е по-трудно. Човек, който  работи, няма време за приятелство. Като диригент и без това общувам със стотици  хора от целия свят. За нас е радост, когато с никого не общуваме. Наталия е  най-близкият ми приятел.


Интервю на Елица Иванова, в.”Стандарт”, юни 2011